Сидни Шелдън
След тъмнината (41)

40.

Лени Брукстейн погледна каишите за закрепване към леглото и потрепери от страх. Внушаваше си, че се плаши не от смъртта, а защото ще умре по волята на друг. Но сега разбра колко се е залъгвал. Не искаше да умре.

— Не! — паникьоса се той и се дръпна назад. — Не мога. Помогнете ми.

Силни ръце го спряха.

— Спокойно…

Опита да се успокои. Стаята, чиста и бяла, приличаше на болнична. Тримата мъже със сини престилки, гумени ръкавици и маски на устата, напомняха на лекари. Но те не бяха дошли да го лекуват.

След толкова години борба се стигна дотук. Щеше да обжалва присъдата, ако имаше и най-малък шанс за успех, ала бе достатъчно умен, за да знае, че такъв шанс няма, и твърде горд, за да участва в обречена игра. А и що за живот щеше да бъде, ако остане до края на дните си зад решетките?

Един от „лекарите“ понечи да му помогне да легне, но Лени го отблъсна.

— Мога и сам.

Легна. Започнаха да затягат каишите и краката му затрепериха. Някога управляваше империя с по-големи приходи от брутния вътрешен продукт на някои държави, а сега не успяваше да контролира собственото си тяло.

Извърна глава и видя равина на затвора в ъгъла на стаята.

— Защо е тук? Казах, че не искам никого.

Равинът пристъпи напред.

— Ще те упоят след секунди, Лени. Дойдох, за да се помолим заедно. Искаш ли да кажеш нещо?

— Не.

— Не е късно да се покаеш за греховете си. Милостта на Бог е безкрайна.

Лени затвори очи.

— Нямам какво да кажа.

Усети как иглата се заби в ръката му. Успокоителните подействаха веднага. Странна топлина се разля по тялото му и му се доспа.

Спомни си за майка си. Беше облечена с единствената си по-хубава рокля. Танцуваше из кухнята. Баща му, отново пиян, крещеше по нея. Надигна се и я удари. На Лени му се прииска да го убие…

Замисли се за бала на „Кворум“. Беше 1998-а и той бе недосегаем. Беше бог на Уолстрийт и простосмъртните се тълпяха около него. Съжаляваше, че майка му не можа да го види…

Замисли се за Грейс и видя доверчивото й невинно лице. „Не искам деца, Лени. Щастлива съм и така. Нищо не ни липсва.“ Отвори уста, за да й каже колко я обича и че и на него нищо не му липсва, но изведнъж тя стана стара, тъжна и сърдита. Стоеше с насочен към него пистолет и стреляше.

Намираше се на яхтата. Изтощен и с брадва в ръка. Палубата беше хлъзгава от дъжда и кръвта. Вдигна поглед и видя хеликоптера. Грейдън спусна въжето и той се вкопчи в него. Започна да се изкачва. Отиваше към небето. Изведнъж Грейдън изчезна и на негово място се появи майка му.

„Хайде, Лен, скъпи. Можеш. Можеш да направиш всичко на този свят…“

— Идвам, мамо. Идвам…

Ръцете й го обгърнаха. Никога през живота си не се бе чувствал по-щастлив.

Равинът погледна „лекарите“.

— Това ли беше?

— Да. Отиде си.

— Не е честно — обади се колегата му. — Такъв безсърдечен негодник, а си отиде с такава блажена усмивка. Трябваше да страда…