Сидни Шелдън
След тъмнината (40)

39.

Ню Йорк, месец по-късно

Жената в болничната чакалня прошепна на дъщеря си:

— Тя ли е?

— Не мисля… — поклати глава момичето. Обикновено беше по-категорична. Четеше всички клюкарски издания и се гордееше, че знае новините за знаменитостите. Забелязваше ги от разстояние. Слънчеви очила и шалове не я заблуждаваха. Тази жена със счупен нос приличаше донякъде на нея — трапчинката на брадичката, изваяните като сърчице устни. Но същевременно не привличаше толкова погледите, не беше толкова красива, толкова специална. А и тази обикновена сива пола и бяла блузка? Не, не е тя.

— Госпожо Ричардс?

Майката на момичето вдигна глава.

— Да?

— Може да влезете. Мъжът ви е буден.

Майката и дъщерята станаха и тръгнаха към изхода на чакалнята. По пътя изгледаха жената крадешком.

Не, не. Не беше тя…

 

 

Грейс се зарадва, когато жените излязоха. Беше седем сутринта и се надяваше чакалнята да е празна. Ставаше й все по-трудно да е сред хора. Скоро щеше да напусне Америка завинаги. Ще си намери тихо убежище, където хората не се интересуват от миналото. Защо не в манастир в Испания или Гърция?

„Ще ме приемат. Нали това правят? Предлагат убежище на грешниците, престъпниците и бедните.“

Отговаряше и на трите условия. Според новия й адвокат й се полагаше обезщетение от държавата, но вероятно щеше да мине време, докато го получи.

— Сумата ще бъде значителна. Е, не на колкото си свикнала, но поне седемцифрена.

Грейс не се интересуваше от това. Щеше да изпрати парите на Керън Уилис и Кора Бъдс. На тях дължеше свободата си; а този дълг не можеше да изплати с никаква сума. Освен това не й трябваха пари. Искаше единствено да се махне. Но още нямаше как. Не и преди той да се оправи; не и преди да има възможност да му обясни.

Докосна белега на ръката си, където се беше забил куршумът. Имаше още три такива белега отдясно: на крака, бедрото и рамото. Щастие е, че е жива, бяха казали лекарите. Наистина ли бе щастие, запита се тя.

Странно колко бързо заздравява тялото. С душата обаче не беше така.

Без Лени вече не знаеше за какво да живее.

 

 

Историята за престрелката в „Льо Кокон“, сензационното убийство на Джон Меривейл и залавянето на Лени Брукстейн се разнесе по света. Властите в Мадагаскар не бяха склонни да допуснат американците да отведат Лени в Щатите, но лично обаждане от президента и обещанието за значителни субсидии за различни инфраструктурни проекти бързо промени решението им.

Хари Бейн направи изявление пред местната преса.

— Господин Брукстейн се връща в родината си по собствена воля, защото се нуждае от спешна медицинска помощ. Когато се възстанови — ако се възстанови, — бъдещето му ще бъде решено от правосъдната система на САЩ.

Именно Бейн се бе свързал с местната полиция и осигурил подкрепления за „Льо Кокон“. Веднага щом прослуша съобщенията на Мич, се обади на началника на полицията в Антананариво и му разказа всичко.

— Щеше да е по-лесно, ако ни бяхте осведомили своевременно — негодуваше началникът, но се съгласи да прати хора в имението.

И слава богу! Когато пристигнаха, Лени Брукстейн вече бе прострелян в слабините и стомаха. Ако го бе уцелила малко по-високо, Грейс щеше да лиши Америка от най-сензационния и шокиращ процес… След спешна хирургическа намеса Лени оцеля и бе върнат в Америка с военен самолет.

Две седмици обаче не беше ясно дали Мич Конърс ще оживее. Грейс бе ужасена, че тя го е простреляла, но ченгетата я увериха, че е бил Джон Меривейл. Тя с радост узна, че Джон е мъртъв, но после радостта й премина. Какво значение имаше? Нито неговата смърт, нито процесът срещу Лени за измама и убийство и смъртната му присъда, нито нейното президентско помилване щяха да върнат предишния й начин на живот; нямаше да помогне и на хората, пострадали от „Кворум“. Нищо от това нямаше да помогне Мич Конърс да се оправи, нито да върне живота на Мария Престън, на Андрю или на нещастния бездомник от Нантъкет. „Справедливост“ се бе превърнала в дума, лишена от смисъл.

Медицинска сестра я докосна по рамото.

— Хубава новина. Той се събуди. Искаш ли да го видиш?

 

 

Мич беше блед и отслабнал. Много отслабнал. Грейс се постара шокът й да не проличи. Когато я видя, той се усмихна.

— Здравей.

— Здрасти.

Имаха да си кажат толкова неща, но в момента не й хрумваше нищо. Взе ръката му и нежно я погали.

— Разбрах, че си свидетелствала срещу Лени по време на процеса.

— Да. Не присъствах лично. Разрешиха да изпратя показанията.

— Получил е смъртна присъда.

Тя кимна.

— Значи показанията ти са помогнали.

— Не вярвам. Той сам призна всичко. Според мен искаше хората да разберат колко е умен. По време на процеса въобще не беше разстроен. Сякаш се забавляваше.

— Той не се смята за виновен — отбеляза Мич.

— Ни най-малко. — Грейс направи пауза и добави: — Екзекуцията е днес. Не се възползва от правото си на обжалване.

За известно време се умълчаха, накрая Мич заговори:

— Ще ти прозвучи глупаво, но изпитваш ли още чувства към него? Разстроена ли си, че ще умре?

— Не особено — отвърна Грейс замислено. — Не само към него не изпитвам чувства, а не изпитвам чувства въобще.

— Трябва време — увери я Мич и стисна ръката й. — Много неща преживя.

— Откровено казано, не знам дали искам вече да изпитвам чувства. Копнея за спокойствие.

Погледна през прозореца — беше май, дърветата цъфтяха.

„Щастлива съм, че животът продължава, че е красив. Но вече не мога да съм част от него“ — помисли си тя.

— Знаеш ли кой ми се обади онзи ден?

— Кой? — попита Мич.

— Онър. От ФБР й казали за Джак и Жасмин. Няма да се кандидатира за нов мандат като сенатор. Развеждат се. Говореше така, сякаш е възможно да продължим, все едно нищо не се е случило. Дори ме попита: „Не може ли отново да сме сестри?“ Сега, когато Кони и Майк се преместиха в Европа, сигурно ще е самотна. Лени каза нещо подобно в „Льо Кокон“. Да съм останела с него и Джон. Щели сме да се укриваме в Мадагаскар и да живеем щастливо до края на живота си. „Да забравя всичко“, така се изрази.

— Шегуваш ли се?! — очите на Мич се разшириха от изненада. — А ти какво му отговори?

— Стрелях по него — ухили се Грейс.

„Мисли, че е мъртва вътрешно, но не е вярно“ — помисли си той.

Грейс се изправи и отиде до прозореца. Мич я наблюдаваше. Докато я преследваше, си бе наложил да потиска чувствата си. Сега всичко беше свършило и нищо не му пречеше да им даде воля.

„Обичам я. Искам я. Мога да я направи щастлива.“

— Какво? — извърна се Грейс и го погледна с укор.

Мич се изчерви. На глас ли го беше казал? Вероятно. Надигна се и се облегна на възглавниците.

— Влюбен съм в теб, Грейс. Съжалявам, ако така усложнявам нещата, но е факт.

Лицето й омекна. Изпитваше топли чувства към него. Беше рискувал живота си, за да я спаси. Но любов? Не. Не можеше да обича вече. Не и след Лени. Любовта беше илюзия. Не съществуваше.

— Според мен трябва да се оженим — обяви Мич.

— Да се оженим?! — засмя се Грейс.

— Да. Защо не?

Тя си спомни за красивата си сватба в Нантъкет, за надеждите и мечтите си. Сега те бяха напълно унищожени; както и щастливото момиче, което бе някога.

— Никога вече няма да се омъжа, Мич. Никога. Заминавам.

Мич усети как стомахът му се сви.

— Заминаваш? Как така?

— Напускам страната.

— Защо? Къде отиваш?

Грейс се наведе и го целуна по устните.

— Не знам. Ще намеря тихо и спокойно място. Някъде, където ще живея простичко и в мир.

— Това са глупости! — възрази разпалено той. — Като искаш да е простичко, заживей с мен. Апартаментът ми е скромен и тих. Ако искаш да стане още по-скромен, ще изхвърля мебелите.

Грейс се засмя. Мич усети, че за момент е пробил бронята й, и продължи:

— Щом искаш да е просто и скромно, аз съм твоят човек. Ще поръчваме пица. Ще уредя да спрат водата и електричеството. Ще седим на тъмно под одеяло и ще бъдем щастливи. Какво по-просто от това?

— Престани — прихна Грейс.

Мич вдигна ръката й към устните си и целуна пръстите й един по един.

— Добре. Няма да настоявам да се оженим, ако обещаеш да не напускаш страната. Позволи ми да те изведа на вечеря, когато изляза от тук.

Грейс се поколеба.

— Хайде. Една вечеря. Поне това ми дължиш.

Вярно, беше му длъжница.

— Добре. Една вечеря, но нищо не обещавам.