Ако Грейс Брукстейн се самоубиеше, докато е под негова опека, с кариерата му бе свършено. Щеше да се сбогува с пенсията и с всичко, за което бе работил така усилено през последните осем години. Нищо от постиженията му и от добрите му намерения нямаше да бъде зачетено. В този момент Джеймс Макинтош мразеше Грейс Брукстейн повече от всяко друго човешко същество.

Лекарите се стараеха да съживят сърдечната й дейност. Зелената линия трепна и запулсира с бавен, но стабилен ритъм.

— Върна се.

Началникът на отдел „Затвори“ проведе телефонния разговор от игрището за голф.

— Би трябвало да те уволня, Джеймс, без да задавам никакви въпроси, ясно ли ти е?

— Да, сър.

— Ако се разчуе, че сме допуснали Грейс Брукстейн да вкара остър предмет в килията си…

— Знам, сър. Няма да се повтори, сър.

— Разбира се, че няма! И защо е в крило А? Изпратихме я в „Бедфорд Хилс“, за да бъде защитена!

Макинтош потисна раздразнението си. Грейс Брукстейн не заслужаваше да бъде защитавана. Дори сега, когато се намираше в затвора, тя получаваше специално отношение.

— Когато се възстанови, искам да бъде под двайсет и четири часово наблюдение, за да не направи нов опит за самоубийство. Да се проведе психотерапия, да получава прилична храна. Каква работа й определи?

Макинтош се напрегна, преди да отговори:

— Пратих я на полето, сър. Ранната смяна.

— Какво?! Ти полудя ли, Джеймс? Щом се оправи, я искам в детския център, при монахините. Каквото и да е личното ти мнение за нея, отсега нататък искам да се отнасяш изключително внимателно към всичко, което касае мадам Брукстейн, ясен ли съм?

— Съвсем ясен, сър.

Грейс се върна в света с болка; тя идваше на вълни.

Първата вълна беше физическа: пулсиране в китките, пресъхнало гърло, тъпа болка в крайниците.

Втората беше емоционална: опита да се самоубие, но не успя. Не се оказа в Рая с милия си Лени. Намираше се тук, в „Бедфорд Хилс“, и живееше в кошмар.

Но третата вълна — менталната болка — я накара да седне в леглото и да започне да си скубе косите, докато лекарите не дойдоха да й дадат успокоително. Някъде дълбоко в подсъзнанието й, докато витаеше между живота и смъртта, истината изплува и я сграбчи за гърлото. Чуваше гласа на Каролин Меривейл, самодоволен и язвителен: Няма да има помилване. Джон не желае да има нищо общо повече с теб.

По онова време Грейс си бе помислила: „Не Джон, а ти. Ти не искаш да имаш нищо общо. Настроила си го срещу мен.“ Но сега, най-накрая, си даде сметка, че Каролин всъщност е само вестоносецът.

„Джон е бил. През цялото време е бил Джон!“

Джон бе предал Лени. Бе предал и двама им. Колкото повече мислеше, толкова по-очевидно ставаше. Джон беше най-близкият до Лени, който е имал възможност да открадне парите. Когато Държавната комисия за регулиране на борсата е започнала да гледа под лупа делата на „Кворум“, той се е паникьосал. Успял е някак да убеди Лени да смени структурата на партньорството във фонда, за да не бъде отговорен той — Джон, — ако се открие липсата на парите. Внезапната смърт на Лени бе довела, разбира се, до драматичен обрат. Вероятност да бъде разкрита измамата съществуваше, но след смъртта на Лени бе неизбежна. Инвестиралите в „Кворум“ започнаха да си искат парите и машинациите лъснаха. Но Джон вече лесно можеше да прехвърли вината на Грейс. Тя беше партньор на Лени, не той. Освен това му вярваше безрезервно. Когато всички я изоставиха, Джон Меривейл остана до нея. „Не защото го е било грижа за мен, а защото е искал да режисира всичко — разследването на ФБР, моя процес.“ Именно той бе предложил да се оправя с властите, да я „защити“ от въпросите им. Той бе настоял да разкара Кевин Макгиър и да наеме Франк Хамонд — адвоката, който не я защити в съда. Сега, когато бе зад решетките, Джон се отърва от нея. Дори не бе проявил достатъчно мъжество да дойде лично. Беше изпратил Каролин да му свърши мръсната работа.

Мислейки за миналото, Грейс се смая от своята наивност. Как бе умолявала Джон да й повярва, че нищо не знае за решението на Лени да я направи партньор.

„Как е възможно да съм толкова глупава? В негов интерес е било да не е партньор. Ако беше партньор, щеше да отговаря пред закона за случилото се в «Кворум». Той щеше да лежи в затвора, не аз.“

Нямаше представа как е успял да го направи. Как е убедил Лени да смени структурата на фонда, как е откраднал толкова много пари и къде ги е скрил. Знаеше единствено, че някак го е направил.

И тя щеше да разбере как.

„Ще разкрия цялата истина и когато се домогна до нея, ще я съобщя на целия свят. Ще изчистя името на Лени и своето. Ще изляза от ада.“

После заспа.

Гавин Уилямс се чувстваш мръсен.

Кожата му настръхваше само от факта, че е в затвора, заобиколен от престъпници. Нарушителите бяха жени и това го изпълваше с още по-голямо отвращение. Беше неестествено. Жените трябваше да са добри и любящи като майка му. Навремето тя го обожаваше. „Толкова си привлекателен, Гавин — казваше тя. — Толкова си умен. Можеш да станеш какъвто поискаш.“

Влезе в тоалетната и си изми ръцете за трети път. Търкаше, докато кожата му се зачерви.

Жените трябваше да са като майка му, но не бяха. В истинския живот жените бяха алчни, мръсни кучки и правеха секс с теб само ако си богат или могъщ. Милиардери като Лени Брукстейн се давеха в море от жени. Гавин Уилямс ненавиждаше тези типове — с лъскавите им коли, красиви гаджета, вили по цял свят и частни самолети. Той, Гавин Уилямс, беше по-добър от такива като Лени Брукстейн. Беше патриот; един съвременен Робеспиер; революционер, който носи справедливост на Америка.

„Аз съм мечът на закона.“

— Господин Уилямс?

Гавин стоеше в коридора на болничното отделение в „Бедфорд Хилс“. Хубава млада медицинска сестра го наблюдаваше със странно изражение.

— Да? Какво има?

— Госпожа Брукстейн се събуди. Сега можете да разговаряте с нея.

Гавин Уилямс беше убеден, че Грейс Брукстейн държи ключа към намирането на парите, откраднати от „Кворум“. Другите от екипа на ФБР се отказаха от нея като потенциален свидетел.

— Забрави за Грейс, Гавин — посъветва го преди време Хари Бейн. — Води към задънена улица. Ако имаше да ни казва нещо, досега щеше да го е изпяла.

Но Гавин не бе в състояние да забрави Грейс. Лицето на тази мръсница го преследваше нощем. Присмехулният й тон ехтеше в главата му: Знам къде са парите, а ти не знаеш!

Не изобретателен счетоводител бе укрил милиардите. Те реално съществуваха, но Брукстейн бе пазил в дълбока тайна вложенията си. Постоянно бе пращал документация на Кайманите и Бермуда, където беше буквално невъзможно да се проследи някоя трансакция докрай. Не и ако не си вътре в нещата; не и ако не знаеш.

Когато Гавин Уилямс узна за опита на Грейс Брукстейн да се самоубие, си даде сметка, че не бива да пропуска тази възможност. Също като последния път, когато я разпитва в моргата, тя щеше да бъде твърде объркана. Ала този път нямаше да присъстват адвокати, нямаше да има право на телефонни разговори; с една дума — не можеше да се измъкне. Този път Гавин Уилямс ще я изцеди докрай. Ще изтръгне истината от Грейс Брукстейн.

За днешния разпит се бе облякъл както обикновено: тъмен костюм и вратовръзка, лъснати до блясък черни обувки; сивата му коса беше добре вчесана и разделена на път. Дисциплина — това е ключът; дисциплина и авторитет. Ще накара Грейс Брукстейн да го уважава. Ще пречупи волята й и ще изобличи Хари Бейн, така наречения му шеф, като късоглед глупак, какъвто беше.

При вида му очите на Грейс се разшириха от страх.

Гавин Уилямс се усмихна; ужасът й го възбуждаше.

— Здравей отново, скъпа моя.

Тя изглеждаше още по-дребна в голямата затворническа нощница. Все още беше бледа от загубата на кръв.

— Какво искате?

— Тук съм да сключа сделка с теб.

— Сделка?

„Да, алчна кучко. Не се преструвай, че не ме разбираш. Корумпирана си до мозъка на костите и един ден ще гориш в ада заради греховете си.“

— Сделка, която не можеш да откажеш. Процедурата е проста. Ще ми дадеш три номера на сметки. Всичките в Швейцария. Знаеш ги наизуст.

Грейс поклати глава. Не знаеше никакви номера на сметки. Нали говориха за това миналия път?

— В замяна ще се погрижа да те пратят в институция за душевноболни.

— Душевноболни ли? Аз не съм луда.

— Условията там са значително по-добри, отколкото тук, уверявам те. Номерата на сметките, ако обичаш.

Грей въздъхна и затвори очи. От лекарствата й се доспиваше. Колкото и да я плашеше този мъж, трудно устояваше на съня.

— Джон Меривейл — промълви дрезгаво тя. — Джон Меривейл е виновникът. Той е взел парите. Той знае къде са. Него питайте…

Гавин Уилямс присви очи.

Колко типично женско! Точно както Ева бе обвинила змията, когато бе омърсила света с греха си. За глупак ли го смяташе? Да не мисли, че ФБР не е разследвало Меривейл и другите в „Кворум“?

— Не си играй с мен. Искам номерата на сметките.

Грейс потърси с поглед сестрата, но нея я нямаше.

Беше сама с този луд!

— Няма да има помилване. Или ми казваш номерата, или ще умреш тук. Кажи ми номерата.

— Не знам нищо!

Изтощена, Грейс се отпусна на възглавницата. Губеше битката със съня.

Гавин Уилямс видя как очите й се затвориха.

Шията й бе толкова тънка и крехка. Можеше да се пресегне и да я пречупи.

Нямаше други пациенти; нямаше персонал; бяха сами.

„Никой няма да разбере. Ще го направя за секунди. Ще задуша това олицетворение на злото.“

Изпаднал в транс, Гавин Уилямс протегна ръце напред. Дългите му кокалести пръсти се свиваха и отпускаха.

— Знам какво си мислиш.

Гласът на сестрата буквално го накара да подскочи на стола.

— Видях пръстите ти. Знам какво искаш.

Гавин мълчеше.

— Пушач си, нали? И аз бях така, когато ги отказах. Не спираш да мислиш за цигара. Нито за секунда.

Трябваше му време, за да осмисли думите й. Сякаш той, Гавин Уилямс, бе безхарактерен до степен да се отдаде на пристрастяване. Усмихна се и се съгласи:

— Да, никога не преставаш.

— Напълно те разбирам — изчурулика сестрата. — Все едно те сърби, а не можеш да се почешеш. Пуши се на двора, ако не издържаш повече.

— Благодаря.

След две седмици Грейс се върна в килията си в крило А. Макинтош възнамеряваше да я прати в първоначалната й килия в далеч по-строгото крило С, но Грейс така се развълнува, че психиатрите препоръчаха да се угоди на затворничката. Макинтош остана смаян.

— Но Кора Бъдс я нападна! Тя е една от най-жестоките тук! Не разбирам. Защо Грейс иска да се върне там?

— Чувство за нещо познато — сви рамене психиатърът.

Не за пръв път Джеймс Макинтош си помисли, че въобще не разбира жените.

Когато Грейс се появи в килията. Кора Бъдс я поздрави, макар и резервирано. Нещо у Грейс се бе променило. Нямаше го предишния страх. Сега на негово място се долавяше някаква увереност, спокойствие, което накара Кора да се почувства нащрек.

— Е, прескочи трапа, а?

— Прескочих го.

Керън Уилис демонстрира по-голяма сърдечност. Тя прегърна Грейс и попита:

— Защо не поговори с мен, щом нещата са били толкова зле? Трябваше да ми кажеш. Можех да помогна.

Керън Уилис нямаше представа какво я привлича у Грейс Брукстейн, ала знаеше какво е да си отритнат от всички, включително и от семейството си. Когато застреля гаджето на сестра си — непоносим насилник, който тероризираше Лиза шест години, — Керън очакваше семейството й да я подкрепи. Вместо това те й се нахвърлиха като хиени. Лиза се превърна в потънала в скръб вдовица. „Имахме разногласия, но обичах Били.“ Тя дори даде показания срещу Керън в съда. Керън никога повече не проговори на когото и да било от семейството си.

Симпатията й към Грейс Брукстейн обаче не произтичаше само от обстоятелството, че и двете бяха изоставени от близките си. Керън никога не си бе падала особено по мъжете. Виж, деликатни блондинки като Грейс с изразителни очи, стройно тяло и закачливи лунички по носа бяха съвсем друго нещо. Но Керън не възнамеряваше да й се натрапва. Момичето очевидно не беше обратно и видимо скърбеше. Тези две неща за жалост не променяха факта, че Керън се влюби в нея. Когато разбра за опита й да се самоубие, тя припадна. А щом научи, че Грейс ще живее и най-лошото е преминало, се разплака от облекчение.

Грейс я прегърна и отговори:

— Не можеше да ми помогнеш, Керън. Не и тогава. Но вероятно ще ми помогнеш сега.

— Как? Кажи какво искаш.

— Знам кой е насадил така мен и съпруга ми. Недоумявам обаче как го е постигнал. Нужни са ми доказателства, но нямам представа откъде да започна.

На лицето на Керън се появи усмивка, май имаше начин да помогне на Грейс.

— Имам идея.

Дейви Букола погледна часовника и пристъпи от крак на крак, за да прогони студа. Беше луд да дойде тук заради тази приумица на Керън.

Той беше висок, тъмен и ако не привлекателен, определено изглеждаше по-добре от мнозина с неговата професия. Имаше смугла кожа, интелигентни лешникови очи и остър нос, който му придаваше леко хищнически вид. Привличаше жените. Поне докато не ги отведеше в малкия запуснат апартамент, където живееше с майка си, или не ги изведеше с дванайсетгодишната хонда, която караше, откакто завърши гимназия. Работата на частен детектив беше интересна, опасна и предизвикателна. Но от нея не се забогатя ваш е.

Дейви Букола харесваше Керън Уилис от дете. Стана му неприятно, когато я затвориха, а семейството й обърна гръб. Онзи отрепка, която Керън застреля, си го заслужаваше, но Дейви не беше тук само заради нея. Трябваха му пари, а Грейс Брукстейн имаше пари.

Най-после вратите на затвора се отвориха и посетителите минаха през проверката на охраната. Дейви Букола бе посещавал много затвори и знаеше процедурата — без палта, без обувки, без бижута; през скенера, детектора за метал и кучетата. Все едно ще се качваш в самолет, но без багаж, а и липсваха безмитните магазини. Майките сред посетителите се разпознаваха веднага: отпуснати рамене, примирено изражение, преждевременно остарели от тревога и грижи. Мяркаха се и няколко съпрузи. Понапълнели, дългокоси, неугледни. Но като цяло мъжете на опашката се брояха на пръсти. Там имаше предимно жени и деца, пренебрегнали студа, за да осъществят депресиращото пътуване до „Бедфорд Хилс“ с надеждата да съхранят семействата си.

„Жените далеч не са така себични като мъжете“ — помисли си той. После добави: — „Но са много по-измамни. Мъжете лъжат, когато им се налага. Жените го правят заради удоволствието.“ Щеше да изслуша Грейс Брукстейн, но нямаше да приеме думите й на доверие.

Влезе в стаята за свиждане и се настани до дървената маса. Едно мършаво дете се приближи и седна срещу него.

— Мисля, че не си за мен. Тук съм да се срещна с госпожа Брукстейн.

— Аз съм госпожа Брукстейн — усмихна се хлапето. — Как си, господин Букола?

Дейви се постарала не изглежда шокиран.

— Добре, благодаря.

Боже, какво беше станало с нея? Тук бе едва от месец. Грейс Брукстейн, която помнеше облечена в кожи и обсипана с диаманти при появата си в съда, сега приличаше на четиринайсетгодишно момиче с къса коса и бледо лице. Носът й беше счупен, имаше дълбоки сенки под очите и като че ли не беше яла от седмица.

— Искала си помощ. Така ми каза Керън.

Грейс премина направо към същината на въпроса.

— Искам да докажеш, че Джон Меривейл е изфабрикувал фактите така, че аз и съпругът ми да излезем виновни.

Керън не бе споменала нищо подобно. „Иска да й събереш малко информация“, бяха точните й думи. Никакво предупреждение относно фантасмагориите на Грейс Брукстейн, че всичко срещу нея и стареца й е лъжа. Господи! Всички знаеха какъв мошеник и измамник е Лени Брукстейн.

— Джон Меривейл? Той не беше ли номер две в „Кворум“? Онзи, дето сътрудничи на ФБР?

Сякаш прочела мислите му, Грейс го изпревари:

— Разбирам скептицизма ти. Не очаквам да ми повярваш. Моля те само да поровиш за информация. Аз правя каквото мога тук, в библиотеката, но както ти е ясно — то далеч не е достатъчно.

— Госпожо Брукстейн…

— Грейс.

— Слушай, Грейс, ще ми се да ти помогна, но ще бъда откровен. ФБР старателно преглежда цялата документация на „Кворум“. При наличието и на най-малка улика Меривейл да е изфабрикувал фактите, вече щяха да са го разкрили.

— Не е задължително. Не и ако му вярват. Джон работи с тях. Той е част от разследващия екип. Джон Меривейл умее да внушава доверие.

— Да внушава, е едно, но не е възможно да откраднеш седемдесет милиарда долара и да ги сложиш на място, където никой да не може да ги намери.

Грейс се усмихна.

— Същото каза и моят адвокат в съда, но въпреки това ето ме тук.

Дейви Букола се усмихна. Туш!

— Аз никога не съм откривала дори банкова сметка, но Джон Меривейл е финансов факир.

Дейви Букола си помисли: „Подцених я. Тя не е откачила. Възможно е да е подведена, но не е глупачка.“

— Добре, госпожо Брукстейн, ще поровя малко. Но те предупреждавам — недей да таиш особени надежди.

— Разбирам…

— Ако поема случая, ще търся истината. Някои от разкритията ми може да не ти харесат.

— Ще поема риска.

— Още нещо: няма да стане бързо. Случаят е много заплетен. По-голяма част от информацията е секретна. Имам източници във ФБР, в Държавната комисия за регулиране на борсата, но е бавна работа.

Грейс огледа четирите стени.

— Времето е почти единственото, което ми е останало, господин Букола. За никъде не съм тръгнала.

Дейви Букола й подаде ръка.

— В такъв случай аз съм твоят човек.

— Къде отиваш, скъпи? Върни се в леглото.

Хари Бейн погледна голото тяло на съпругата си, съблазнително изтегнато върху чаршафите. После погледна часовника. „Шест сутринта. Дяволите да вземат «Кворум».“

— Не мога. Имам заседание в седем.

— Кажи, че си болен.

— Не е редно. Аз свиках заседанието.

Цял Америка мразеше Лени Брукстейн, но в момента никой не го мразеше повече от Хари Бейн.

„Ще надхитря израснал по улиците побойник като Брукстейн — беше си помислил той, когато пое случая. — Не търсим копче. Липсват седемдесет милиарда долара. Все едно да пробваш да скриеш държава. «Извинете, да сте виждали Гватемала? Изчезна някъде!».“

Ще намери парите, естествено. Как няма да ги намери?

А ето сега — година по-късно — беше наникъде. Той, Гавин Уилямс и екипът им превърнаха офисите на „Кворум“ в своя работна централа. С помощта на Джон Меривейл групата похарчи милиони, за да търси улики по целия свят. Сновяха от Ню Йорк до Кайманите, от Париж до Сингапур. Хари Бейн, Гавин Уилямс и Джон Меривейл прелетяха общо повече километри от ято мигриращи гъски; изписаха толкова хартия, че бяха унищожили поне една гора; проведоха хиляди разпити и прегледаха безброй банкови сметки. Едва ли не всяко ходене до тоалетната на Лени Брукстейн между януари 2001 и юни 2009 година бе известно на ФБР, но проклетите пари ги нямаше.

Провалът им не се дължеше на липса на старание. Гавин Уилямс беше чудак, но не можеше да се отрече, че е всеотдаен. Доколкото Хари Бейн виждаше, Уилям нямаше приятели или семейство; никакъв личен живот. Живееше и дишаше в „Кворум“ и с настойчивостта на хрътка изследваше всяка следа, оставена от Лени Брукстейн. Помагаше и Джон Меривейл — вътрешният човек от „Кворум“, взел страната на полицията. И той беше странна птица. Притеснителен, почти като аутист, очите му продължаваха да се насълзяват при всяко споменаване на Лени Брукстейн. В началото Хари се питаше дали Джон не е замесен в измамата, ала колкото повече научаваше за деловия подход на Лени Брукстейн, толкова по-малко подозираше в сътрудничество Джон Меривейл, Андрю Престън или друг от служителите на „Кворум“. Брукстейн се оказа толкова потаен, че в сравнение с него ЦРУ изглеждаше недискретно. Макар и заобиколен от хора, Лени Брукстейн не бе вярвал на никого, освен на съпругата си.

Говореше се, че Джон е нещастен вкъщи. Хари Бейн се срещна веднъж с Каролин Меривейл и допускаше, че мълвата е истина. Нищо чудно, че Джон прекарваше толкова време с тях. И той би го правил, ако беше женен за онази кучка.

— Е, с какво разполагаме?

Елитните агенти на ФБР, работещи по случая „Кворум“, погледнаха шефа си. Един шегаджия се обади:

— Гавин е намислил пак да посети „Бедфорд Хилс“. Нали така, Гав? Ще използва легендарния си чар, за да накара госпожа Б. да изпее всичко.

Присъстващите се подсмихнаха. Маниакалното желание на Гавин Уилямс да „пречупи“ Грейс Брукстейн се бе превърнало в обект на постоянни шеги. Грейс или не знаеше къде Лени е скрил парите, или знаеше, но не възнамеряваше да каже.

Гавин не се присъедини към смеха.

— Нямам никакво намерение да ходя в „Бедфорд Хилс“, Стивън. Информацията ти е невярна.

Гавин Уилямс огледа своите така наречени колеги, насядали около масата. Ако можеше, щеше да изтръгне сърцата на всичките с голи ръце и да ги натика в устата на самодоволния Хари Бейн, за да го задуши. Защо се смееха?! Провеждаха най-жалката акция в историята на ФБР. Ако той беше начело, нещата щяха да са различни.

— Предстои пътуването до Женева — напомни Хари Бейн. — Гавин, искам този път да заминеш с Джон. Две глави мислят по-добре от една.

Джон Меривейл не успя да скрие изненадата си. С Гавин Уилямс обикновено работеха поотделно при проследяването на някаква улика. За пръв път Бейн ги изпращаше заедно.

— Мога и с-с-сам да се справя в Женева, Хари.

— Знам. Но този път искам да сте заедно.

Отношенията между Джон Меривейл и Хари Бейн се бяха променили доста, откакто Хари го разпитва преди процеса на Грейс. Отне му обаче месеци да убеди не само Бейн, но и останалите от екипа, че е на тяхна страна, че и той е жертва на Лени Брукстейн. Ала постепенно, с търпението, с което бе изградил цялата си кариера, Джон Меривейл успя да ги спечели. Вече не се плашеше от Хари Бейн, но и не искаше да му се противопоставя. Ненавиждаше конфронтациите. Независимо че мрачното присъствие на Гавин Уилямс щеше да отрови пътуването до Женева, Джон нямаше да го оспорва.

Полетът от Ню Йорк беше тежък и неприятен. Джон Меривейл усещаше как стомахът му се свива от нерви. Опита се да заговори спътника си:

— Официално няма как да принудим швейцарците да ни сътрудничат, но познавам к-к-колеги от „Банк дю Женев“. Ще ги убедя да ни кажат това-онова.

Мълчание. Все едно говореше на труп.

Гавин Уилямс затвори очи. „Това са престъпници, които перат парите на Брукстейн. Всички заслужават да бъдат разпънати на инструменти за инквизиция, докато очите им не изскочат от орбитите си.“

— Бил ли си за по-дълго в Женева, Гавин?

— Не.

— Много красив град. П-п-планините, езерото… С Лени много обичахме да ходим там.

Гавин Уилямс си сложи маската за спане.

— Лека нощ.

Самолетът продължи да се клати.

Джон Меривейл беше направил резервация в „Лез Амюр“ — луксозен петзвезден хотел в старата част на Женева. С Лени многократно се бяха наслаждавали на великолепната кухня на ресторанта, построен през тринайсети век и украсен с множество стенописи. Лени казваше, че все едно се храни в Сикстинската капела.

Гавин Уилямс отказа да е гост на скъпия хотел и предпочете далеч по-скромен хотел на брега на езерото. При това не избра стая с изглед към езерото.

— Не сме тук да се забавляваме — обясни той суховато.

Джон си помисли колко ли Лени щеше да презира Гавин Уилямс, задето е постоянно навъсел и гневен. Докато се разхождаше по студените средновековни улици след вечеря, си мислеше колко по-забавно би било пътуването, ако с него беше Лени.

— Как така няма да присъствам?!

Гавин Уилямс изглеждаше не на себе си докато закусваше с Джон преди срещата с банкерите от „Банк дю Женев“.

— С години съм градил отношенията си с тях. Повече ще ми се доверят, ако с-с-съм сам.

— Да ти се доверят?! — Гавин Уилямс сви гневно салфетката на топка и я хвърли на масата.

— Да. За банките в Швейцария доверието е особено важно.

Гавин Уилямс побесня вътрешно. Този тип е бил дясната ръка на най-големия крадец на всички времена, а имаше нахалството да говори за доверие — дори сега, след провала на „Кворум“, той още бе в клуба на старите момчета. Беше един от тях — банкер! На глас обаче рече:

— Не се дръж покровителствено с мен, Джон. Писал съм учебници за банкирането в Швейцария.

— Чудесно. Тогава разбираш за какво ти говоря.

— Тези хора, с които твърдиш, че си изградил отношения, са перачи на пари. Те са измамници и за тях доверието не значи нищо. Ще присъствам на срещата, независимо дали ти харесва, или не.

Джон Меривейл не успя да прикрие победоносната си усмивка.

— Опасявам се, че няма, Гавин. Вече се разбрах с Хари Бейн. Ще отида сам. Ти ще проследиш информацията, която събера от тях. Говори с Хари, ако не ми вярваш.

— Как да говоря?! В Ню Йорк е три сутринта!

— Така ли? — Джон се усмихна отново. — Жалко.

Три дни по-късно се върнаха в Щатите.

Джон Меривейл докладва на Хари Бейн, че каквито и пари да е пращал Лени в Женева, те отдавна не са там. Някои бяха отишли за обезщетяване на вложители, другите — изразходвани за покупка на имоти из Южна Америка. На следващия ден Гавин Уилямс щеше да лети за Богота, за да види какво ще открие.

Хари Бейн покри лице с ръце. „Сега пък Богота.“

— Съжалявам за Женева, сър. Наистина се надявах да направим някакъв пробив.

Хари Бейн ненавиждаше упорството на Джон Меривейл да се обръща към него със „сър“. Никой друг не го правеше. Още преди месеци го помоли да престане, но то се оказа нещо като вербален тик у този тип. Подчинението му беше втора природа. За пореден път Хари се зачуди какво е привлякло мъж като Лени Брукстейн към такъв мекушав човек.

— Няма нищо, Джон. Все пак се постара.

— Б-б-благодаря, сър. И ще продължа да се старая.

„Да, но за старание не дават награда. Поне не в този живот.“

— Джон, може ли да те попитам нещо лично?

Джон видимо трепна. Бейн продължи:

— Хваща ли те яд понякога?

— За какво да ме хваща яд?

— Вероятно си загубил милиони заради Лени Брукстейн. Десетки милиони.

Джон Меривейл кимна.

— Унищожен е трудът на живота ти, името ти е опетнено. Това… не поставя ли на изпитание вярата ти в човечеството?

— Опасвам се, че н-н-никога не съм имал особена вяра в човечеството — усмихна се Джон Меривейл.

— Добре, тогава да кажем — в приятелството.

Усмивката моментално изчезна.

— Ще ти кажа нещо за приятелството, господин Бейн. Приятелството е всичко. Всичко. На този свят единствено то има з-з-значение. Нека хората говорят каквото искат за мен, но аз съм предан приятел.

Обърна се и излезе. Хари Бейн го проследи с поглед.

Изпитваше някакво безпокойство, но не знаеше защо.

В хотелската стая в Богота Гавин Уилямс стоеше под студената вода на душа и търкаше тялото си със сапун. Толкова трудно можеш да се опазиш чист в този мръсен свят. Колумбия бе един от най-характерните примери. Тук всички аспекти на живота бяха заразени с алчност и корупция. Направо му призляваше.

Докато се търкаше със сапун, той се замисли за Джон Меривейл. В Швейцария Джон го бе унизил. Сигурно си въобразяваше, че той се е смял последен. Гавин Уилямс знаеше, че не е така.

Джон Меривейл се бе държал покровителствено не с когото трябва.

И щеше да съжалява за това.

Към следващата част или към съдържанието

Сидни Шелдън След тъмнината (12)

Метаданни

Данни

След тъмнината

Информация

История

Сваляне / Връзки

11.

Сидни Шелдън
След тъмнината (12)