Сидни Шелдън
След тъмнината (9)

8.

Дона Санчес харесваше работата си в градската морга. Приятелите й и близките й недоумяваха. „Сред всички тези мъртъвци не е ли зловещо?“ Реакцията им неизменно предизвикваше усмивка. Дона, едра и набита пуерториканка, с дебели като наденици пръсти и закръглено пухкаво лице, бе израснала в голямо и шумно семейство, след което самата тя бе създала голямо и шумно семейство. Извън работата животът й бе пълен с шум: деца крещяха, чупеха се чинии, бибиткаха клаксони, гърмяха включени телевизори. Дона харесваше мъртъвците, защото при тях беше тихо. Градската морга на Кларксън Авеню в Бруклин беше бяла, чиста и подредена. И я изпълваше със спокойствие.

Имаше и лоши дни, разбира се. Дори след осемгодишен стаж, при вида на детски трупове Дона се задушаваше. Някои от жертвите на катастрофи също бяха зловещи; както и самоубийците. Първия път, когато видя размазаното тяло на човек, хвърлил се от високо, седмици наред я преследваха кошмари. Обикновено удавниците бяха от „лесните“ случаи. Престоят в студената вода забавяше процесите на разлагане. Дона бе забелязала, че лицата на удавниците често имат щастливо, почти блажено изражение.

Не и днешният труп обаче. Тялото пред нея нямаше лице: рибите се бяха погрижили. Лявата ръка бе оцеляла като по чудо, но останалите крайници липсваха. Определено доста неприятна гледка, както биха се изразили приятелите й.

— Наистина ли ще доведат бедната му съпруга тук? — Подобно на всички други в моргата, Дона Санчес знаеше, че според полицията това е тялото на Лени Брукстейн. Затова го бяха докарали в Ню Йорк — на триста километра от мястото, където водата го бе изхвърлила на брега на Масачузетс. — Никой не бива да вижда любимите си в този вид.

Дюн Тайлър, техническият помощник, се ухили. Привлекателен чернокож младеж, току-що завършил гимназия, Дюн беше роден циник.

— Спести си съчувствието, Дона. За Грейс Брукстейн в никакъв случай не може да се каже, че е бедна. Знаеш ли какво разправят? Този негодник, проснат тук, е ограбил хиляди хора. Обикновени хора.

— Знам какво разправят, Дюн, но това не значи, че е вярно. Пък и дори да го е направил, жена му няма вина.

— Хич не говори така — възрази Дюн и поклати глава. — Да не мислиш, че съпругите им не знаят? Те са богати бели кучки. Знаят. Всички до една.

 

 

Хари Бейн и Гавин Уилямс се намираха в кабинета на областния прокурор.

Всеизвестно бе, че родителите на Анджело Мишел са сред нюйоркчаните, засегнати от машинациите на Лени Брукстейн. Анджело бе изключително умен юрист, но в този случай Хари Бейн се питаше дали е непредубеден. Първите думи на прокурора засилиха опасенията му.

— Исках да получа главата на Брукстейн и ето — получих трупа му.

— Може да не е той — отбеляза Хари Бейн. — Жена му е призована да идентифицира тялото. Или каквото е останало от него. После ще направим аутопсия.

— Чудесно.

Работа на ФБР беше да открие изчезналите от „Кворум“ пари, а работата на Анджело Мишел — да преследва извършителите на кражбата. Донякъде се радваше, че откриха тялото. Колкото и да беше малка, вероятността Лени Брукстейн да е оцелял и да живее инкогнито на остров в Тихия океан държеше Анджело буден по цели нощи вече седмици наред. Но сега се чувстваше и някак ограбен. След като Лени Брукстейн бе мъртъв, нямаше как да бъде наказан. А някой трябваше да бъде наказан.

— Напредна ли с Меривейл и Престън?

— Не — свъси вежди Хари Бейн. — Поне засега.

Лично бе разпитал двамата старши служители на „Кворум“ общо шест пъти, но не можа да разгадае как Лени Брукстейн е успял да скрие такава огромна сума пари. Инстинктът му подсказваше, че двамата знаят повече, отколкото казват, но нямаше как да го докаже.

— Агент Уилямс обаче попадна на нещо интересно — додаде Бейн.

Анджело Мишел погледна Гавин Уилямс. Този човек го плашеше. Приличаше повече на робот, отколкото на човешко същество. Говореше с равен, монотонен глас и избягваше да гледа събеседника си в очите.

— Седмица преди смъртта си Лени Брукстейн е променил структурата на „Кворум“. Лишил е Джон Меривейл от статута му на партньор.

— По дяволите! — възнегодува Анджело Мишел.

— Това лошо ли е? — попита Хари Бейн.

— Разбира се. Ако Лени Брукстейн еднолично е застанал начело на фонда, другите няма как да бъдат обвинени, нито преследвани.

— Не е само той.

— Но нали каза, че…

Гавин Уилямс въздъхна като отегчен учител, който обяснява нещо изключително елементарно на седемгодишно дете.

— Казах, че Лени е лишил от партньорството Джон Меривейл, а не че той е единственият партньор. Лени Брукстейн е прехвърлил правата на Джон на друг.

Сърцето на Анджело Мишел заби лудо.

— На кого, по дяволите?

— На жена си — усмихна се Гавин Уилямс.

 

 

— Сигурна ли сте, че сте готова, госпожо Брукстейн? — попита Дона Санчес внимателно.

Грейс кимна.

„Няма значение. Всичко това е сън, кошмар. Когато отметне чаршафа от лицето, ще се събудя.“

— Ще го направим бързо. Опитайте се да се съсредоточите върху ръката. Ако разпознаете сватбената халка, това ще е достатъчно.

Дона отметна чаршафа.

Грейс се разпищя.

 

 

Джон Меривейл погледна документите пред себе си и разтърка уморените си очи.

— Това е н-н-някаква грешка.

Хари Бейн запали поредната цигара, на Меривейл му прилошаваше от дима.

— Не е грешка, Джон. Този подпис е на Лени, а този — на Грейс. Да не мислиш, че не сме ги изследвали?

Документите променяха собствеността върху „Кворум“. Всички правомощия на Джон се прехвърляха върху Грейс. Датата беше 8-и юни — денят преди бала на „Кворум“.

— Примири се, Джон. Семейство Брукстейн са те измамили. Планирали са да задигнат остатъка от парите и да изчезнат.

— Не. Лени не би постъпил така с м-м-мен.

— Чети, Джон! Написано е черно на бяло. Направил го е. Направили са го заедно. Не е ли време да престанеш да ги защитаваш?

Джон затвори очи. Толкова трудно му беше да мисли. Колко часа вече беше в тази стая? Три? Четири? Представи си Грейс сама в моргата. Полицията не му разреши да я придружи. Горкото момиче сигурно беше ужасено.

— Лени имаше право да п-п-преструктурира „Кворум“, както реши. Бизнесът беше негов.

Хари Бейн го погледна невярващо.

— Чуваш ли се какво говориш? Нищо против ли нямаш, че Лени Брукстейн те е обрал?!

— Не ме е обрал.

— Напротив. Написано е тук, черно на бяло.

— Значи е имал причина. Лени е мъртъв. Не е тук, за да защити доброто си име.

— Доброто си име?! — Хари Бейн се изсмя гръмогласно. — Лени Брукстейн? Той е мошеник, Джон. Жена му също. Това вече го знаем. Въпросът е какво не знаем. Какво криеш от нас?

— Н-н-нищо не крия.

— Защо го защитаваш?

— Беше мой приятел.

„Единственият ми приятел.“

— Не ти е бил приятел. Използвал те е, Джон. Използвал те е от самото начало. Защо мислиш, че на опитен бизнесмен като Лени му трябва смотан тип като теб? Питал ли си се това?

„Непрекъснато.“

— Защото си му придавал легитимност, затова. Защото си тъп, но сляпо предан като куче.

Джон вдигна поглед. Виждаше присмехулното лице на Хари Бейн, но гласът беше на Каролин. „Ти си вярно куче! Затова си жалък. Стегни се и стани мъж!“

— Не. Не бях кучето на Лени. Н-н-не беше така…

— Нима? Тогава какво беше? Защото според мен или си пълен глупак, който не е виждал какво става пред очите му, или си знаел!

— Не, нищо не знаех.

— Не ти вярвам. Къде са парите, Джон?

— Н-н-не знам.

— Къде ги скрихте, а? Ти и твоят добър приятел Лени Брукстейн, в когото така сляпо вярваш. Онзи, който разчиташе на съветите ти. Къде скрихте парите?

— Не знам…

— Може би трябва да поговорим с Андрю Престън. Той ли е човекът, на когото Лени наистина вярваше?

— Не, разбира се. Лени беше далеч по-близък с м-м-мен, отколкото с Андрю.

— Толкова близък, че прехвърли дяловете ти на Грейс?

Остро пищене пронизваше главата на Джон. Ставаше все по-силно и по-силно.

— Къде са, Джон? Къде са парите? Ако не си кученцето на Лени, докажи го!

Пищенето вече беше толкова силно, че тъпанчетата му щяха да се спукат.

— КЪДЕ СА ШИБАНИТЕ ПАРИ, ДЖОН?!

— НЕ ЗНАМ! — Джон Меривейл захлупи глава върху масата и се разплака. — Не знам…

От другата страна на двустранното огледало Анджело Мишел се обърна към психолога.

— Какво ще кажеш?

— Според мен казва истината. Нищо не знае. Когато видя документите за прехвърлянето на собствеността, направо се потресе.

Анджело Мишел кимна.

Дали Уилямс жънеше по-голям успех с Грейс?

 

 

— Къде беше, когато подписа тези документи?

Грейс се опита да се съсредоточи. Още бе разтърсена от вида на тялото на Лени и не можеше да съобрази къде се намира. Грубият сивокос мъж, седнал срещу нея, беше от ФБР. Арестува я на излизане от моргата и я откара някъде, но тя не помнеше къде, нито колко време отне. Сега се намираше в бяла стая без прозорци. Обезобразеното тяло на Лени се мяркаше пред очите й като във филм на ужасите. Мъжът насреща продължаваше да говори.

— Датата е осми юни.

Кожата на Лени е бяла и почти прозрачна…

— Госпожо Брукстейн, според тези документи вие съзнателно и доброволно сте станали партньор в „Кворум Интернешънъл“. По този начин сте придобили право на собственост върху незаконно натрупаните средства от две хиляди и четвърта до две хиляди и девета година.

Подпухналият пръст на Лени, впилата се халка…

— Какво знаете за прехвърлянето на средства през две хиляди и пета година на Кайманите?

— Нищо не знам — отвърна Грейс почти шепнешком.

Гавин Уилямс се наведе над масата и лицето му се озова на милиметри от нейното. Грейс долови лошия му дъх.

— Не ме лъжете, госпожо Брукстейн. Ще съжалявате.

Грейс вдигна поглед и видя тоталната липса на каквото и да било съчувствие в очите му. Побиха я тръпки.

— Не лъжа.

— Били сте партньор във фонда на мъжа си.

— Партньор ли? Не. Грешите. Никога не съм била партньор. Нищо не разбирам от бизнес.

— Отричате ли, че това е вашият подпис?

Гавин Уилямс гневно бутна някакъв лист към нея. Грейс разпозна подписа си, но за нищо на света не можеше да се сети какво представлява документът, нито кога или защо го е подписала. Лени се занимаваше с тези неща.

— Нищо не отричам, но съм объркана…

— Две хиляди и пета, трансакция на Кайманите — крещеше Гавин Уилямс.

— Няма да говоря в отсъствието на адвокат.

Грейс се смая, че такива думи излизат от устата й. Звучеше като герой от „Закон и ред“.

— Какво?!

— Настоявам за адвокат.

Гавин Уилямс побесня. Надяваше се, че като я хване в такъв уязвим момент, ще успее да я сплаши и пречупи. Но щом искаше адвокат, не можеше да й откаже. Кучка.

— Край на разпита. Изключвам микрофона.

Гавин Уилямс напусна помещението с гневно изражение.

 

 

На следващото утро новините за арестуването на Грейс Брукстейн и намереното тяло на Лени Брукстейн изпълваха първите страници на вестниците.

Онър Уорнър се разтрепери, когато прочете новините.

— Открили са тялото на Лени.

— Да, знам — отвърна Джак суховато. — Мога да чета.

— Как го приемаш така спокойно? От ФБР арестували Грейс. Видя ли списъка с обвиненията? В какви неща я обвиняват само: присвояване на средства, измама, пране на пари… Грейс едва събира две и две! Какво ще правим?

— Да правим? — Джак се усмихна злорадо. — Нищо няма да правим!

— Но, Джак…

— Какво? Ще си измием ръцете от малката ти сестра и ще се оттеглим.

Онър го погледна ужасено. Джак се изсмя.

— Моля те, не се преструвай поне пред мен, че те е грижа за Грейс. Малко е късно за това, скъпа. Да не мислиш, че не съм забелязал отношението ти през всички тези години?

— За какво говориш?!

— Знам колко много мразиш сестра си. И колко си я мразила винаги.

Онър извърна поглед засрамена. Вярно. Мразеше я. Но как да я остави да отиде в затвора? Реши да подходи по друг начин.

— Добре, да забравим за Грейс, но какво ще стане с нас, Джак? Ако има съдебен процес, ще възникнат въпроси. Въпроси за бизнес делата на Лени, за сътрудниците му, какво е станало в деня, когато изчезна. Ами ако полицията разбере?

— Няма да разбере.

— Но ако все пак се случи?

Джак я изгледа студено.

— Искаш ли да си първа дама, Онър?

Онър го искаше. Повече от всичко.

— Искаш ли да ме видиш в Белия дом?

— Естествено, знаеш го добре.

— Тогава спри да се паникьосваш. Дръж си устата затворена, а главата — наведена. Лени е мъртъв. Вече няма как да ни навреди. Но Грейс би могла. Бог знае колко й е разказал старецът.

Онър потрепери. Не се бе сетила за това.

— Попадането на сестра ти в затвора може да се окаже най-хубавото нещо, което ни се е случвало. Подай ми кафето, че изстива.

 

 

Майкъл Грей се ужаси, когато чу новината. Инстинктивно прегърна Кони.

— Съжалявам, скъпа. Има ли начин да помогна с нещо?

Кони поклати глава.

— Никой нищо не може да направи, Майк. Лени и Грейс очевидно не са такива, каквито ги смятахме.

Майкъл Грей се изненада.

— Нали не допускаш Грейс да е виновна за това, в което я обвиняват?

Кони сви рамене безразлично.

— Вече не знам какво да мисля.

— Грейс да пере пари?!

— Не виждам защо да е невъзможно. Помисли за Лени. Всички го обичахме и уважавахме, а той се оказа крадец и страхливец.

В тона на Кони се долавяше злоба, каквато Майкъл не беше чувал. Това го стресна.

— Всички знаем, че Грейс много обичаше Лени. Кой знае какво би направила, за да го защити или да му помогне?

 

 

Мария Престън прие арестуването на Грейс като вълнуващ епизод в една от сапунките й.

— Според полицията Грейс е откраднала партньорството на Джон Меривейл, а заедно с Лени са възнамерявали да оберат него и инвеститорите и да забягнат с парите. Грейс Брукстейн е единственият жив партньор на фонда „Кворум“. Така пише. Това я превръща в правно отговорна за всички загуби на „Кворум“. Представяш ли си?

Андрю не си го представяше. Почти нищо не си представяше. След онова пътуване до Нантъкет почти не спеше.

Засега ФБР имаше по-големи случаи за разрешаване. Но рано или късно щяха да потропат на вратата му.

Не самото разобличаване или попадането в затвора го плашеше, а загубата на Мария. Всичко, което направи, беше заради нея. А тя смяташе цялата тази история за игра.

— Мисля за процеса да си облека новия тоалет от „Диор“.

— Няма да ходим на процеса!

— Какво?! Анди, всички ще бъдат там!

— Господи, Мария, това не е поредното шибано представление на „Бродуей“!

Толкова рядко избухваше, че Мария го изгледа смаяно. Доста й харесваше този нов, по-мъжествен Андрю.

— Липсват милиарди — продължи той. — Агентите на ФБР ни дишат във врата. Всички в „Кворум“ са заподозрени.

— Е, това вече ще отпадне — обяви Мария весело и си отряза още едно парче кекс. — ФБР си намери жертвен агнец. Сладката малка Грейси отива в затвора.

„Надявам се“ — помисли Андрю, но в следващия миг се сепна, че такива ужасни неща минават през ума му.

Кога загрубя толкова, кога стана безсърдечен?

„Вече не мога да се позная. О, Мария, какво направи с мен?“

 

 

— Няма да попаднеш в затвора, Грейс. Да сме наясно с това от самото начало. Невинна си и ще пледираш, че си невинна, чу ли?

Грейс кимна плахо. Всичко беше толкова объркано.

Франк Хамонд изглеждаше страшно уверен. Далеч не като първия й адвокат, Кевин Макгиър — стар познат на родителите й от Ийст Хамптън. Грейс му звънна в деня, когато я арестуваха. Искаше да я спаси от настъпателния агент с безжизнените очи и той успя. Но когато останаха насаме, не я окуражи особено.

— Като пълноправен партньор в „Кворум“, си правно отговорна за постъпките на Лени, независимо дали ти си вземала решенията — осведоми я Кевин. — Трябва да пледираш, че си виновна.

— Но аз дори не знаех, че съм партньор!

Кевин Макгиър й съчувстваше, ала остана твърд. Незнанието бе морално оправдание, но не и правно.

— Подписала си договора, Грейс. Ако не си поемеш отговорността, рискуваш съдията да бъде още по-строг при определянето на присъдата. — Прояви голяма неотстъпчивост по отношение пускането ти под гаранция. Съветвам те да не го правиш.

Грейс не можеше да повярва.

— Искаш… да остана в затвора?! Ще минат месеци, преди процесът да влезе в съдебната зала.

— Да, месеци. Знам колко ще ти е трудно, но повярвай ми, Грейс, там ще си в безопасност. Мисля, че не осъзнаваш колко голяма е натрупаната омраза към теб и Лени.

Беше прав. Грейс не си даваше сметка какво става. Откакто се върна в Ню Йорк, нямаше почти никакъв контакт с външния свят, като се изключи малката тълпа, която я охули, докато напускаше апартамента си, за да отиде при семейство Меривейл. Джон й забрани да гледа телевизия и в къщата не се внасяха вестници. В деня, когато от съдебна медицина официално обявиха смъртта на Лени за самоубийство, Кевин Макгиър й показа някои от заглавията, които дотогава й бяха спестявани.

„БРУКСТЕЙН СЕ ИЗМЪКНА КАТО СТРАХЛИВЕЦ

ОТЯВЛЕН МОШЕНИК СЕ САМОУБИВА, ЗА ДА ИЗБЕГНЕ ПРАВОСЪДИЕТО

СЕМЕЙСТВО БРУКСТЕЙН Е НАЙ-МРАЗЕНОТО В АМЕРИКА“

„За Лени ли говорят? И за мен? Как е възможно хората да ни мразят? Не сме направили нищо нередно.“

Идеята Лени да извърши самоубийство беше направо смехотворна. Всеки, който го познаваше, знаеше колко много обича живота. Би се вкопчил в него на всяка цена.

„Било е злополука. Бурята беше ужасна.“

Кевин Макгиър се опитваше да привлече вниманието й върху настоящето, за да проумее факта, че има вероятност да попадне в затвора. Но Кевин не разбираше. Тя не се плашеше от затвора. Нямаше значение какво ще се случи с нея. Без Лени вече нищо нямаше значение. Животът не й предлагаше никаква радост, никаква надежда. Какво толкова, ако я затвореха? Животът за нея бе свършил.

Пак Джон Меривейл й се притече на помощ и я накара да прояви здрав разум. Светът я обвиняваше, че го е предала, че в конспирация с Лени е „откраднала“ дяла му в „Кворум“, ала предаността на Джон остана непоклатима.

— Грешка е, Грейс, чуваш ли? Грешка. Не з-з-знам защо го е направил Лени, но положително е имал причина.

— Знаеш, че никога не би те измамил, Джон. И двамата не бихме го направили.

— Знам, скъпа. Разбира се, че го знам.

Когато чу какъв съвет й е дал Кевин Макгиър, Джон я принуди моментално да го зареже.

— Но Кевин е стар приятел — протестираше Грейс.

— Може, но говори глупости. Как така ще пледираш, че си виновна?! Това е лудост. Трябва да наемем Франк Хамонд. Той е най-добрият.

Джон се оказа прав, както винаги. Франк Хамонд нахлу в живот на Грейс като тайфун. Щом го видя, тя усети как надеждата й се възвръща. Започна да съзира светлина в края на тунела. Ето го най-после нейния шампион: силен мъж, адвокат, някой, който й вярва и ще се бори за нея. Самото присъствие на Франк Хамонд я караше да се чувства по-добре.

— Да искам ли да ме пуснат под гаранция? — плахо попита тя. — Има ли някакъв шанс…

— Вече го поисках. Утре ще отговорят. Ще те измъкна от тук.

— Нали знаеш… Нямам пари. Не мога да ти платя…

— Остави. Всичко вече е уредено. Сега искам да ме изслушаш. Можеш ли?

Грейс кимна.

— Забрави обвиненията срещу теб. Забрави за процеса, забрави за приказките на хората срещу теб. Моя работа е да оправя всичко това, ясно ли е?

— Да.

„Толкова е уверен. Имам чувството, че говоря с Лени“ — помисли си тя.

— Твоята работа е да се придържаш към истината. Не си откраднала никакви пари. Лени не е откраднал никакви пари. Щом парите липсват, значи някой ги е откраднал и е изфабрикувал нещата да изглеждат така, все едно ти и съпругът ти сте го направили.

— Но кой би го сторил?

Франк Хамонд се усмихна и разкри разкривени жълтеникави зъби. Очевидно не харчеше нищо от астрономическите си хонорари по зъболекари.

— Кой би откраднал седемдесет милиарда ли? Деветдесет и девет процента от американците, ако мислят, че ще им се размине.

— Добре, но все пак — кой?

— Нямам представа, но това няма значение. Прокурорът трябва да докаже, че ти и съпругът ти сте го направили.

Грейс остана смълчана. Едва след известно време попита:

— Господин Хамонд, мислите ли, че съпругът ми се е самоубил?

Впил очи в нейните, той отговори:

— Не, госпожо Брукстейн, не смятам, че се е самоубил.

В този момент Грейс повярва на Франк Хамонд безрезервно. Той щеше да спечели делото. Той щеше да я освободи. И когато това стане, тя ще открие кой е откраднал парите и ще изчисти името на Лени.