Сидни Шелдън
След тъмнината (29)

28.

Мич сложи ръка на устата си. Чу се ахването на събралата се долу тълпа, после — писъци.

„Току-що накарах една невинна жена да се самоубие.“

Защо не бе изчакала? Защо не му даде възможност да поговори с нея, да й обясни всичко: че й вярва; знае, че Лени не се е самоубил; наясно е относно нейната невинност; че започва да се влюбва в нея…

Не искаше да поглежда надолу, но се налагаше. Зад него на покрива вече стоеше редица полицаи с извадени пистолети. Мич пристъпи бавно към мястото, където бе изчезнала облечената в синьо фигура. Приклекна, пое дълбоко дъх и се наведе, подготвен да види размазаното, обляно в кръв тяло на Грейс.

Тротоарът беше празен.

— Какво, по дяволите…

Козирката на покрива стърчеше на половин метър от сградата. Мич легна по корем и опипа отдолу. Нищо. Припълзя още по-напред, докато не се надвеси опасно над ръба на покрива. Тълпата долу ахна отново. Изведнъж Мич усети крехка, студена длан в шепата си.

Стъпила върху тесния перваз на прозореца отдолу и впила здраво ръка в козирката на покрива, Грейс погледна към него и примирено се усмихна.

— Детектив Конърс, ето че се срещаме отново.

Сензационните кадри със залавянето на Грейс Брукстейн обиколиха света. Мич Конърс от нюйоркското полицейско управление се превърна в национален герой. Всички гадаеха къде ще държат най-търсената бегълка в Америка. Ще върнат ли Грейс в „Бедфорд Хилс“, или ще я преместят на по-сигурно място. Ще последва ли нов процес? Издирването на Грейс Брукстейн струваше милиони на американските данъкоплатци.

Зад кулисите се водеше ожесточена битка. Всеки искаше достъп до Грейс Брукстейн.

— Ние я заловихме и няма да я предадем на ФБР, преди да я разпитаме!

Лейтенант Дъбрей обаче искаше да се отърве от нея възможно най-скоро.

— Тя вече не е наш проблем.

— Имам право да я разпитам през следващите четирийсет и осем часа — не се предаваше Мич.

— Не ми обяснявай правата си, Конърс. И не бъди толкова наивен. Случаят е политически и ти добре го знаеш. Грейс Брукстейн е олицетворение на онова, което нацията иска да забрави. Самият президент каза на съветниците си, че лицето й по новините се отразява зле на бизнеса, на работата, на Америка.

Мич настояваше, но знаеше, че времето изтича. Скоро щяха да отведат Грейс и шансът му да й помогне щеше да се изпари. Каквито и чувствала изпитваше към нея или да си въобразяваше, че изпитва, се налагаше да ги загърби. Сега единствено истината имаше значение. Трябваше да я накара да му се довери.

Грейс внимателно изучаваше изражението на Мич. Струваше й се искрен, но, от друга страна, явно доста бъркаше по отношение на хората.

— Твърдиш, че искаш да ми помогнеш…

— Да, искам. Единствен аз го искам, но няма как да го направя, ако не говориш с мен.

Грейс го изгледа скептично.

— Изчетох информацията на Букола — продължи Мич. — И според мен Лени е бил убит. Фактите срещу вас двамата са изфабрикувани, но е задължително да си на моя страна, за да успея да го докажа.

— Щом смяташ, че Лени е убит, защо не подновиш разследването?

— Опитах. Спряха ме. Началниците ми се интересуваха повече от твоето залавяне, отколкото да разберат истината за „Кворум“ или какво е станало на онази яхта.

— А ти си различен. Това искаш да повярвам, нали? Самотен воин в търсене на истината.

— Слушай, не те виня, че не ми вярваш, но не разполагам с времето да те убеждавам. След няколко часа ще те отведат от тук. Може никога повече да не ни се удаде възможността да разговаряме. Това е последният ни шанс. Твоят последен шанс. Кажи ми какво знаеш.

— Какво знам? — Грейс се изсмя горчиво. — Вече нищо не знам. Всичко, което си въобразявах, че знам, се оказа лъжа. Смятах се за богата, а се оказа, че нямам нищо. Възприемах съдилищата като защитници на невинните, а ме пратиха в затвора. Разчитах, че приятелите и близките ми ме обичат, а те излязоха по-лоши от хищници. Мислех, че Лени е загинал при злополука, че е верен съпруг. Вярвах, че… ме обича. — От очите й закапаха сълзи. Без да се замисля, Мич заобиколи масата за разпит и прегърна Грейс. Беше толкова дребна и уязвима. Изпитваше неудържимо желание да я защитава, да я спаси.

— Лени положително те е обичал — прошепна той и я погали по косата. — Хората са слаби. Правят грешки.

Разказа й как са се разминали за секунди при Жасмин Делевин.

— Затова ли опита да се самоубиеш? Заради Кони и Лени?

— Не! — възрази Грейс разпалено. — Не съм искала да се самоубия! Аз…

Искаше да му обясни за изнасилването, но не намираше думи.

— Той е скъсал с Кони — продължи Мич. — Направил го е, преди да умре. Сестра ти го е шантажирала, заплашвала е да ти каже за връзката им. Дал й е петнайсет милиона, но тя е искала още.

— Нима? От къде знаеш?

— Тя ми каза. Похвали се, ако трябва да съм точен. Истината е, че Лени отчаяно се е борил да не те нарани, Грейс. Не е искал да те загуби. Съжалявал е за случилото се, сигурен съм.

Грейс затвори очи и се отпусна в прегръдката му. Толкова отдавна не бе чувствала близостта на друго човешко същество; толкова отдавна не бе усещала доброта, топлина, загриженост. Може би в някой друг живот, в друг свят, нещата щяха да са по-различни. Но сега…

На вратата се почука.

— Съжалявам, шефе — започна плахо полицая. Харесваше Мич и му бе неприятно, че носи лоша новина. — Дъбрей ви дава още пет минути. Получихме нареждания от Вашингтон. Ще прехвърлят задържаната в друг щат.

Щом полицаят излезе, Мич хвана ръцете на Грейс. Между тях съществуваше връзка. Виждаше, че и тя го усеща.

— Разкажи ми!

Грейс му каза всичко, което знаеше. Когато свърши, Мич отбеляза:

— Нали осъзнаваш кой остава, ако Андрю Престън, Джак Уорън и сестра ти Кони са невинни?

— Джон Меривейл — въздъхна Грейс. — Но не е той.

— Звучиш сигурна.

— Отначало подозирах Джон. Знам, че той е изфабрикувал фактите срещу мен и дори може да е взел парите, но не е убил Лени.

— Защо?

— Бил е в Бостън, докато Лени е плавал с яхтата. Дейв провери алибито му преди месеци.

— И аз. — Мич се замисли за обяда с Джон Меривейл и как говорният му дефект бе изчезнал внезапно. — Нещо у този човек обаче ме смущава.

Грейс гледаше безизразно в пространството, сякаш вече не я интересуваше. Сякаш се беше предала.

— Знаеш ли къде ще ме пратят? — попита Грейс, в гласа й нямаше нито страх, нито любопитство.

— Не, но ще разбера. — Мич отново изпита потребността да я спаси. Защо тази жена караше рицаря с лъскави доспехи у него да се пробуди? — Ще направя всичко по силите си да ти помогна, Грейс. Ще ти намеря свестен адвокат, ще задвижа помилването ти.

— Нищо такова не искам.

— Но…

Тя го погледна в очите.

— Ако искаш да ми помогнеш, разбери кой е убил съпруга ми. Няма да успея да изчистя името му за измамата в „Кворум“, но искам хората да узнаят, че Лени не е страхливец. Той не се е самоубил.

— Ще се опитам, но дори да успея, Грейс, Лени е мъртъв. Ти си жива. Целият живот е пред теб. Трябва да наемеш нов адвокат, да поискаш помилване.

Полицаят се появи отново. Придружаваха го двама въоръжени полицаи и мъж със сурово лице и костюм. ЦРУ? ФБР?

— Време е.

Грейс се изправи и импулсивно целуна Мич по бузата.

— Забрави за мен.

Мич видя как я отвеждат и остана дълго в стаята за разпити.

„Да забравя за теб? Де да можех.“