Сидни Шелдън
След тъмнината (16)

15.

Детектив Мич Конърс се върна на бюрото си замислен.

Висок, рус, с атлетично тяло, той приличаше на футболна звезда. Потъна в неудобния стол (Хелън му го купи преди две години заради болките в гърба. Беше спечелил куп дизайнерски награди, струваше малко състояние и затова не можеше да го изхвърли, но го ненавиждаше), протегна крака и се опита да мисли.

Искаше ли този случай?

От една страна, току-що му бе възложено вероятно най-голямото разследване, провеждано в страната. Вчера Грейс Брукстейн бе осъществила драматично бягство от затвор с подсилена охрана. Той трябваше да я залови и върне зад решетките.

„Ти си най-добрият, Мич — бе казал шефът му. — Не бих ти поверил случая, ако не беше така“.

Тези думи изпълниха Мич със задоволство, ала сега изпитваше и нещо друго. Но дори животът му да зависеше от това, не бе в състояние да определи какво точно.

Винеше стола. Седенето в него беше толкова мъчително, че не можеше да се съсредоточи.

„Ергономичен ли? Глупости! Обзалагам се, че Хелън го е купила, за да ме тормози; да ми го върне за всичко, което й сторих. — После си помисли: — Това са глупости, Конърс. Знаеш го.“

Хелън не беше такава. Тя беше ангел. Света Хелън от Питсбърг, олицетворение на толерантността.

А той я прогони.

 

 

Мич Конърс бе израснал в Питсбърг, в сравнително приличното предградие Монровил, където майка му, местната Кралица на красотата, се бе омъжила на деветнайсет за баща му — изобретател. Мич се бе появил година по-късно и щастието на двойката бе пълно.

В продължение на шест месеца.

Бащата на Мич беше бляскав изобретател… нощем. През деня бе пътуващ търговец и продаваше енциклопедии. Понякога Мич го придружаваше и със страхопочитание наблюдаваше как омайва домакиня след домакиня.

— Знаете ли цената на колежанското обучение, мадам?

Пийт Конърс стоеше на прага на неугледна къща в Женет, Пенсилвания, с костюм, вратовръзка и лъснати черни обувки. Почтително държеше шапката си в ръка. Беше привлекателен мъж. Мич го оприличаваше на Франк Синатра. Насреща му, в домашна рокля на лекета, стоеше дебела депресирана жена. Гладни деца тичаха в краката й като плъхове.

— Не, сър, не знам.

Канеше се да затвори вратата, но Пийт Конърс пристъпи напред.

— Ще ви кажа. Хиляда и петстотин долара. Хиляда и петстотин. Представяте ли си такава сума?

Тя не можеше да си я представи.

— А аз ви предлагам срещу долар на седмица — да, правилно чувате: един долар — да дадете на децата си същото това образование, и то тук, в дома ви.

— Наистина не съм мислила…

— Естествено. Вие сте заета жена. Имате да плащате сметки, имате своите отговорности. Но цялото това знание може да е на тяхно разположение. Нищо не пречи този юнак например да стане адвокат. — Пийт подаваше бонбон на някое от децата, което жадно го грабваше. — И то само срещу долар на седмица…

Беше неустоим, като природна стихия. При някои жени проявяваше настойчивост, с други се шегуваше и омайваше, трети отвеждаше горе, за да приложи някаква „тайна“ продаваческа техника, но на Мич не му бе позволено да гледа. Отнемаше петнайсет минути и винаги даваше резултат.

— Всички жени в Пенсилвания — коментираше баща му усмихнат след това — са жадни за знание. Не съм виждал толкова жадна за знание жена като тази, Мичи.

След всяка продажба отиваха до най-близкото градче или бензиностанция и Пийт Конърс купуваше на сина си огромен сладолед. Мич се прибираше при майка си развълнуван, с шоколадови мустаци.

„Татко беше страхотен. Само да го беше видяла. Познай колко продаде, мамо. Хайде — познай.“

Мич не разбираше защо майка му никога не желае да отгатне; защо гледаше баща му с такава горчивина и разочарование. По-късно — прекалено късно — разбра. Тя се примиряваше с изневерите, но не и с безотговорността. Пийт Конърс беше роден продавач, но и отчаян мечтател. Редовно прахосваше всичко изкарано по изработването на някое изобретение. Прахосмукачката, която не се налага да буташ, щеше да им донесе милиони. Минихладилникът за кола; маратонките, масажиращи ходилата ти, закачалката, която глади дрехите. Мич често гледаше как баща му работи по поредното си изобретение през почивните дни или късно вечер. Щом приключеше, демонстрираше материализираната си идея в хола пред майка му.

— Какво ще кажеш, Люси? — питаше той с надежда, а лицето му сияеше.

Трагедията беше, че Пийт Конърс обичаше съпругата си. Копнееше за одобрението й. Ако му го беше дала поне веднъж, нещата щяха да се развият по друг начин. Но реакцията й винаги беше една и съща.

— Колко профука този път?

— Хайде, Люси, не се сърди. Аз съм човек с идеи. Знаеше го, когато се омъжи за мен.

— Добре. Тогава да ти хрумне идея как да платим ипотеката този месец.

Когато Мич стана на шест, продадоха къщата в Монровил и се преместиха в апартамент в Мърисвил; после — в Милвейл. Докато Мич стана на дванайсет, вече живееха в Хил Дистрикт — еквивалента на Харлем за Питсбърг. Прекалено бедни, за да се разведат, родителите му се „разделиха“. До месец майка му се сдоби с нов приятел и след време се премести във Флорида, в хубава къща с палми отпред. Мич реши да остане с баща си.

Пийт Конърс се вълнуваше.

— Това е страхотно, Мичи. Ще е както някога — само ние двамата. Ще играем покер, ще спим до късно в неделя, ще каним момичета.

Имаше момичета. Някои от тях дори бяха хубави, но за тях се плащаше. Пийт Конърс отдавна не приличаше на Франк Синатра. Изглеждаше стар и уморен. Сърцето на Мич се късаше. На седемнайсет той притежаваше русата коса и сините очи на майка си и дългите крака и силните, мъжки черти на баща си. Беше наследил и сладкодумието му.

— Тук съм само за лятото. Помагам на баща си. На есен започвам да уча в бизнес колежа…

— Кола ли? Продадох я. Братовчедка ми се разболя. От левкемия. Едва шестгодишна е. Исках да помогна при плащането на сметките в болницата…

Жените му вярваха.

Хелън Брунър беше различна. На двайсет и пет, със своите червени коси и зелени очи приличаше на богиня. Работеше в благотворителна организация за ветерани, която снабдяваше бивши военнослужещи с храна и им помагаше в къщната работа. Мич така и не разбра как баща му е убедил организацията на Хелън, че е служил във флота. Пийт Конърс не можеше дори да плува. От картини или снимки на кораби му прилошаваше. Хелън започна да идва в апартамента им три пъти седмично. Пийт беше луд по нея.

— Обзалагам се, че е девствена. То си личи. Само като си помисля за недокоснатите й прелести, се възбуждам.

Мич мразеше баща му да говори така за която и да е жена, особено за Хелън. Струваше му се нередно.

— На бас за двайсет долара, че ще я чукам преди теб.

— Татко! Не ставай глупав. Никой няма да спи с нея.

— Говори за себе си, хлапе. Тя го иска. Казва ти го човек, който знае. Те всички искат само това.

Хелън Брунър не го искаше. Поне не от пиещ, мним военнослужещ, достатъчно възрастен, за да й бъде баща. Мич, от друга страна… Той беше нещо друго. Хелън бе възпитана като християнка. Вярваше във въздържанието, но Мич изпитваше силата на волята й…

Като гледаше как той се движи из претъпкания апартамент и как очите му се плъзгат по тялото й, докато мие чиниите или оправя леглата, й се струваше, че Бог я е въвел в самото изкушение. Мич изпитваше същото. Започна да си съставя списъци.

Причини, поради които не бива да спиш с Хелън:

1. Тя е мило момиче.

2. Сигурно мълния ще те порази насред акта.

3. Ако Бог не ме унищожи, татко ще го направи.

Един ден Хелън влезе в мокрото помещение и завари там Мич по боксерки.

Хелън отправи молитва наум: „Спаси ме от злото.“

Мич също: „Прости ми, боже, но съм на път да съгреша.“

Сексът се оказа невероятен. Любиха се върху пералнята, под душа, на пода в хола и накрая — в леглото на Пийт Конърс. След това Мич се отпусна върху възглавниците, блажен от щастие. Насилваше се да се почувства гузен, но така и не успя. Беше влюбен.

Хелън ненадейно седна в леглото.

— Нали не искаш още веднъж точно сега? — простена той.

— Не. Чух нещо. Май е баща ти!

Хелън се облече за отрицателно време. Хукна в кухнята и се захвана да търка тенджерите. Мич, който бе изтръпнал от кръста надолу, се луташе паникьосан из спалнята. Входната врата се отвори.

— Мич?

По дяволите! Нямаше как да се измъкне. Чисто гол, Мич се вмъкна в дрешника и затвори вратата след себе си. Чу стъпките на Пийт Конърс в спалнята.

— Мич! — изкрещя баща му.

Старецът не беше глупак. Комбинацията от поруменялото лице и гузното изражение на Хелън в добавка с разхвърляното легло ги бяха издали. Мич чу входната врата да се отваря и затваря. Хелън беше съобразила, че е най-добре да побегне. Мич копнееше да е с нея.

Вратата на дрешника се отвори. Пийт Конърс погледна голия си син.

— Здрасти, татко. Трябваше ми чист пешкир…

Две минути по-късно Мич се озова на улицата. Повече не видя баща си жив.

 

 

— Искам да се венчаем, Мич.

Хелън и Мич живееха заедно от три години. Сега, почти на двайсет и една, той изкарваше добри пари като барман. Хелън, ограничила работата в благотворителната организация, три пъти седмично стажуваше в библиотеката. Но не й беше присърце. Наближаваше трийсетте и искаше дете.

— Защо?

— Защо?! Сериозно ли питаш? Защото живеем в грях, затова.

— Знам, но е забавно — ухили се Мич.

— Мич, не се шегувам! Искам дете, искам да създадем семейство. Ти не искаш ли?

— Да, разбира се.

Но всъщност Мич не знаеше какво иска. Споменът как родителите му се тормозеха взаимно го плашеше. Обичаше Хелън; не това беше проблемът. Или беше точно това? Да си с някой толкова добър, толкова идеален, те кара да се чувстваш неловко. Прекалено много приличаше на баща си; флиртуването беше в кръвта му. Рано или късно щеше да я разочарова. Ще започне да го мрази, да го презира заради слабостта му. Хелън беше корабът майка, ала на Мич му трябваха спасителни лодки: момичета, които да държи в резерв, в случай че Хелън прозре истината и разбере колко по-добър избор от барман в Питсбърг може да направи.

— Следващата година — обеща той. — Нека татко свикне с идеята.

Повтори същото на следващата година и на последващата. После, в рамките на месец, се случиха две разтърсващи събития, които завинаги щяха да променят живота му.

Първо — Хелън го заряза.

Второ — баща му бе убит.

 

 

Две седмици след като Хелън Брунър напусна Мич, Пийт Конърс беше наръган до смърт пред апартамента си. Загуби живота си заради фалшив часовник „Ролекс“, евтина деветкаратова халка и двайсет и три долара в брой. Майката на Мич долетя за погребението. Люси Конърс изглеждаше ослепително, с превъзходен тен и никак не беше натъжена. Но и защо ли да бъде?

Прегърна Мич сърдечно.

— Добре ли си, миличък? Не се обиждай, но на нищо не приличаш.

— Добре съм…

Не беше добре. Беше изоставил баща си и сега той бе мъртъв, а така и не успя да му каже, че съжалява. Никога не сподели колко много го обича.

— Не се разстройвай. Знам, че звучи жестоко, но ако това не го беше сполетяло, алкохолът щеше да го довърши.

— Наистина звучи жестоко.

— Видях резултата от аутопсията, Мич. Знам какво говоря. Черният дроб на баща ти прилича на решето.

— Господи, мамо!

— Съжалявам, скъпи, но това е истината. Баща ти не искаше да живее.

— Сигурно. Не е искал обаче и деградирал наркоман да забие нож в сърцето му. Не заслужаваше подобна съдба! И къде беше полицията? Какво направи? Остави убиеца на татко да се разхожда на свобода.

— Убедена съм, че са направили всичко по силите си, Мич.

— Глупости!

Наистина бяха глупости. Полицията в Питсбърг се ограничи с необходимия минимум, попълни изискваните формуляри и не си мръдна пръста да открие убиеца. Мич пусна няколко жалби, всяка от които бе любезно отхвърлена. И тогава го осени.

Хора като баща му нямаха значение. Накрая той не беше по-различен от домакините, които омайваше с обещания за по-добър живот. Нямаше справедливост за такива хора. Никой не се интересуваше какво става с тях.

Две седмици след погребението на баща си той звънна на Хелън.

— Взех някои решения.

— Ъхъ… — тонът й подсказваше, че е нащрек.

— Ще стана ченге. Детектив.

— О…

Не беше очаквала това.

— Не тук обаче. Трябва да се махна от Питсбърг. Ще започна на чисто. Може би в Ню Йорк.

— Чудесно, Мич. Желая ти късмет — каза тя и затвори.

След десет секунди Мич й звънна отново.

— Питах се дали няма да дойдеш с мен. Първо ще се оженим, разбира се. Мислех да стане…

— Кога?

— Когато кажеш. Например — утре.

Шест седмици по-късно се преместиха в Ню Йорк като съпруг и съпруга.

Седем седмици след това Хелън беше бременна.

 

 

Кръстиха момиченцето си Селесте. Хелън се захласваше по майчинството си и часове наред обикаляше апартамента им в Куинс с бебето на ръце. Мич също обичаше детето, с неговите тъмни коси и любопитни, интелигентни сиви очи. Но работеше непрекъснато; имаше много да учи, а после патрулираше по улиците. Често, когато се връщаше, Селесте спеше в креватчето си, а Хелън — на дивана в хола. Неусетно минаха месеци и години, а на Мич му бе все по-трудно и по-трудно да отделя време за семейството си.

Получаваше повишения, премести съпругата си и дъщеря си в по-голям апартамент с надеждата да зарадва Хелън, но не се получи.

— Въобще не те виждаме, Мич.

— Не е вярно, скъпа, не преувеличавай.

— Не преувеличавам. Онзи ден чух Сали-Ан да пита Селесте дали има баща!

— Това са глупости — ядоса се Мич. — А и коя е Сали-Ан?!

Хелън го изгледа изпепеляващо, преди да отговори:

— Най-добрата приятелка на дъщеря ти. От две години са неразделни.

— Наистина ли?

— Наистина.

Мич се почувства зле. Искаше да прекарва повече време вкъщи. Проблемът, както обясни на Хелън, се състоеше в това, че лошите момчета никога не си дават ваканция. Мич беше роден за ченге, така както Хелън беше родена за майка. И двамата се справяха страхотно със задачите си.

Разводът дойде като гръм от ясно небе. Една вечер Мич се прибра, очаквайки сервирана вечеря на масата. Вместо това намери куп документи. Хелън и Селесте бяха изчезнали. Като се замисли, си даде сметка, че бе забелязал признаци за това. Откакто икономиката забуксува, престъпността в града постоянно нарастваше. После се разрази скандалът с „Кворум“, безработицата силно се увеличи и нещата станаха двайсет пъти по-лоши. Мич Конърс бе на предната линия в тази битка. Не можеше да остави пистолета и да се прибере вкъщи за вечеря.

Е, вероятно имаше начин, но не го направи. Докато си даде сметка от какво е лишавал семейството си, с брака му беше свършено.

 

 

Нюйоркското полицейско управление се превърна във втори дом за Мич Конърс. Това не означаваше, че го обича. Хората постъпваха в полицията по различни причини. Някои се наслаждаваха на мощта, осигурявана им от значката и пистолета — те бяха най-ужасните. Други го правеха заради другарството — за тях полицейското управление заместваше местния отбор по футбол: запълваше една празнина, която бракът, семейството или приятелствата не успяваха да запълнят. Мич Конърс разбираше тези хора, но не се чувстваше един от тях. Не постъпи в полицията, за да търси приятели или да се налага над съгражданите си. Започна работа тук в памет на баща си и защото все още вярваше, че може да направи нещата по-различни.

Убиецът на бащата му се беше измъкнал, а виновните трябваше да бъдат наказани. А виновните богати, образовани хора от рода на Грейс и Лени Брукстейн представляваха най-ужасния вид.

 

 

Мич стана от стола за мъчения на Хелън. Усещаше някаква съпротива да поеме този случай. Каква, по дяволите, беше тя?

Най-накрая го осени: ФБР, естествено, беше намесено…

Изминаха две години, откакто измамата на семейство Брукстейн бе лъснала на бял свят. Хари Бейн оглавяваше екипа по разследването на „Кворум“, но досега не бе открил нищо. Агентите му разпитваха Грейс многократно, ала тя се придържаше към версията си: нищо не знаела за парите, както не знаел и скъпият й покоен съпруг.

Подобно на повечето служители в нюйоркското полицейско управление, Мич таеше огромно недоверие към ФБР. След като Грейс Брукстейн бе избягала, Хари Бейн щеше да започне да следи отблизо разследването и да се намесва.

Но проблемът на Хари Бейн бяха парите. А проблемът на Мич бе Грейс Брукстейн.

Дали пък, ако я залови и стане национален герой, Хелън няма да се върне при него? Това ли искаше всъщност? Вече не знаеше. Може би не беше създаден за брак.

Трябваше да се захваща за работа.