Сидни Шелдън
След тъмнината (11)

10.

Осъждането на Грейс Брукстейн на доживотен затвор — цялата присъда по всички обвинения възлизаше на повече от сто години — беше водеща новина за световните медии. Грейс вече не беше човек с мисли, надежди и съжаления, тя се превърна в емблема, в символ на всички алчни, корумпирани и гнили хора в Америка; олицетворяваше силите на злото, довели страната до ръба на икономически срив и до толкова големи страдания. Когато я изведоха от съдебната зала, за да я прехвърлят в Изправителното заведение за жени „Бедфорд Хилс“, жадната за кръв тълпа се нахвърли върху нея. Една жена успя да я доближи и яростно я одра по бузата. Снимката как Грейс Брукстейн притиска окървавената си буза, докато влиза в полицейския микробус, обиколи цяла Америка. Да, могъщите се бяха сринали.

След ужасяваща нощ в единична килия й позволиха да се обади по телефона в пет часа сутринта. Инстинктивно се насочи към семейството си.

— Грейси? — гласът на Онър прозвуча сънено. — Ти ли си?

Грейс почти се разплака от облекчение.

— Да, аз съм. Онър, кошмарно е. Не знам какво стана. Адвокатът ми каза, че всичко ще бъде наред, но…

— Къде си сега?

— В килия в участъка. Все още съм в Ню Йорк, но не знам точно къде. Ужасно е. Утре ще ме транспортират. Мисля, че е някъде близо до вас, в Бедфорд. Там може да е по-добре. Онър, трябва да ми помогнеш.

Последва дълга пауза. Най-накрая Онър заговори:

— Не виждам как, Грейси. Съдът те обяви за виновна.

— Знам, но…

— Не си помогна особено по време на процеса. Защо се обличаше така?!

— Франк Хамонд ме инструктира така.

— Ето, пак започваш. Кони е права.

— За какво? — Грейс бе на път да се разплаче. — За какво е права Кони?

— За теб. Чуй се само, Грейс. „Лени ми каза! Адвокатът ми каза! Джон ми каза.“ Кога ще започнеш да поемаш отговорност за постъпките си? Вече не си малката принцеса на татко, Грейси. Не бива да очакваш аз и Кони да оправяме поразиите след теб.

Грейс прехапа устната си до кръв. Така отчаяно се нуждаеше от подкрепата на сестра си, а Онър й изнасяше лекции. Явно и Кони изпитваше същото.

— Моля те, Онър. Не знам към кого да се обърна. Защо не помолиш Джак? Сенатор е, трябва да има някакво влияние. Всичко това е някаква ужасна грешка. Не съм крала никакви пари. И Лени никога не би…

— Съжалявам, Грейс. Джак не бива да се замесва. Подобен скандал ще ни унищожи.

— Ще ви унищожи?! Онър, пращат ме в затвор. Лени е мъртъв и е обвинен в престъпления, за които знаеш, че не е извършил.

— Това не го знам, Грейс. За бога — събуди се! Парите не са изчезнали сами. Разбира се, че Лени ги е взел. Взел ги е и те остави да отговаряш за това.

Думите се забиха като кинжали в сърцето на Грейс. Беше отвратително, че напълно непознати хора считаха Лени за крадец. Но Онър го познаваше. Как бе възможно да вярва на такова нещо?

Онър произнесе следващите си думи ледено и безапелационно:

— Сама си постла, Грейси. Съжалявам.

И затвори.

 

 

Пътуването до затвора „Бедфорд Хилс“ с полицейския ван беше неприятно дълго. Вътре бе студено и вонеше. Жените се притискаха една към друга, за да се стоплят. Грейс огледа лицата им. Тези жени нямаха нищо общо с нея: едни бяха изплашени; други — нахакани; трети — отчаяни. Но по лицата на всички личаха следите от бедност и изтощение. Взираха се в нея с открита, убийствена омраза.

Грейс затвори очи. Деветгодишна е, в Ийст Хамптън с баща си. В навечерието на Коледа Купър Ноулс я вдига на раменете си, за да постави звездата на върха на коледното дърво.

— Ще успееш, Грейс. Само се протегни още малко.

На петнайсет години е. Стои на подиума, заобиколена от приятелките си гимнастички. Главният съдия окачва златен медал на шията й. Грейс търси сред публиката майка си, но нея я няма. Треньорът й казва: „Стига, Грейс. Ако искаш да побеждаваш, правиш го за себе си, не за другите“.

Сватбената й нощ. Лени я люби нежно и гальовно. „Ще се грижа за теб, Грейс. Никога за нищо няма да се тревожиш“. А тя му отвръща: „Обичам те, Лени. Толкова съм щастлива“.

— Излизайте!

Една надзирателка я сграбчи грубо за ръката. Дори не бе забелязала, че колата е спряла. Секунди по-късно зъзнеше във вътрешен двор заедно с другите затворнички. В късния следобед вече бе тъмно, а по земята имаше сняг. Пред нея се издигаше потискаща сива сграда. Отляво и отдясно беше опъната бодлива тел. Грейс се засрами, като си даде сметка, че плаче.

— Добре дошли в „Бедфорд Хилс“, дами. Приятен престой.

 

 

Минаха три часа, преди Грейс да стигне до килията, която щеше да дели с още две жени. За това време й стана ясно, че в „Бедфорд Хилс“ няма да оцелее и седмица, камо ли цял живот.

Трябваше да се измъкне от тук. Трябваше да се свърже с Джон Меривейл. Той щеше да я спаси.

Физическият преглед беше нещо ужасно. Брутален и унизителен по своята същност, той целеше да лиши затворничките от цялото им човешко достойнство. И успяваше. Наредиха й да се съблече гола в стая, пълна с хора. Лекар на затвора вкара огледало във вагината й. После я накараха да се наведе напред и с гумена ръкавица претърсиха ануса й за скрита дрога. Болезнено дърпаха космите на триъгълника й, за да я проверят за въшки. По време на целия преглед пазачи от двата пола се смееха и правеха ехидни и обидни забележки. Грейс се чувстваше като изнасилена.

Като стадо добитък ги отведоха под душове с хладка вода и ги оставиха да се измият с антисептичен сапун, от който кожата й пламна. После, все още гола, застана на опашка, за да изчака да отрежат дългата й коса. Самото подстригване не продължи повече от петнайсет секунди, но лиши Грейс от нейната женственост, от идентичността й. Никога повече не видя дрехите си. Свалиха дори халката й, изтегляйки я болезнено от пръста. Получи три комплекта бельо и оранжева затворническа униформа, поне два размера по-голяма.

— Тук!

Едра надзирателка отвори вратата на една килия и я набута вътре. Върху наровете в помещението с размери четири на три метра лежаха две жени от латиноамерикански произход. Размениха си няколко думи на испански, без да проявят никакъв интерес към нея.

Събирайки цялата си смелост, Грейс се обърна към надзирателката.

— Станала е грешка. Искам да говоря с директора, моля. Попаднала съм в грешно отделение.

— Нима?

— Да. Това е затвор с подсилена охрана. Осъдена съм за измама, не за убийство. Мястото ми не е тук.

Очите на латиноамериканките се разшириха.

— Ще говориш с директора сутринта. Сега ще спиш — нареди надзирателката.

Вратата на килията се затвори.

Грейс легна на койката. Не можеше да заспи. Умът й работеше трескаво.

Сутринта щеше да говори с директора да я прехвърлят в друг затвор. Това ще бъде първата стъпка. После ще се свърже с Джон Меривейл и той ще започне процедурата по помилването й.

Трябваше да се свърже с Джон още в самото начало. Не разбираше какъв глупав, детински импулс я тласна да звънне на Онър. Трудно й беше да признае, че не може да разчита на роднините си, но действителността се оказа такава. Налагаше се да се примири.

Лени гледаше на Джон като на свой брат. Сега Джон бе нейното семейство. Само той й бе останал.

Очевидно наемането на Франк Хамонд беше титанична грешка, но Грейс не можеше да вини Джон за това. Въпросът бе да продължи напред.

„Утре. Утре нещата ще бъдат по-добри.“

 

 

Франк Хамонд седеше сам в колата си на празен паркинг. Гледаше как клиентът му се примъква към него през сенките. На всеки няколко секунди мъжът хвърляше нервен поглед през рамо да провери дали го следят.

„Толкова е жалък и мекушав — помисли си Франк. — Като заслепена сърна. Никой никога няма да заподозре, че този човек е способен на такава долна постъпка. Това е причината да му се размине, предполагам.“

Мъжът стигна до колата и пъхна лист хартия в ръцете му.

— Какво е това?

— Разписката. Парите бяха преведени преди час.

— В офшорната ми сметка?

— Разбира се. Както се договорихме.

— Благодаря.

Двайсет и пет милиона долара. Много пари. Но дали бяха достатъчно. След като се изложи публично при защитата на Грейс Брукстейн, репутацията му беше разбита. Вероятно вече никой никога нямаше да го наеме. Обаче беше прекалено късно да съжалява.

— Доволен си от изхода на нещата, надявам се.

Клиентът му се усмихна.

— Много доволен. Тя ти вярваше напълно.

— Значи съвместната ни работа приключи?

Франк Хамонд включи двигателя. Клиентът му постави ръка на рамото му.

— Няма начин да бъде помилвана, нали?

— Никакъв. Освен ако ФБР не намери липсващите пари. Но това няма да се случи, нали, Джон?

— Не. Няма. Н-н-не и докато съм жив.

Джон Меривейл се усмихна леко, после излезе от колата и тихо потъна в сенките.

 

 

Директор Джеймс Макинтош беше силно заинтригуван. Подобно на всички в страната, той знаеше коя е Грейс Брукстейн — жената, помогнала на съпруга си да задигне милиарди долари, а по време на процеса срещу нея се бе държала като Мария Антоанета и така отблъсна завинаги жадните за мъст американци.

Макинтош, с оредяваща сива коса и сиви мустаци, бе уморен петдесетгодишен мъж, останал без илюзии. Беше интелигентен и състрадателен, но не и към Грейс Брукстейн. Повечето жени, озовали се в „Бедфорд Хилс“, имаха живот, изваден от роман на Дикенс: изнасилени от баща си, бити от съпруга си, принудително тласнати към проституция и наркотици от най-ранни години… Много от тях нямаха никакъв шанс да водят нормален живот.

Грейс Брукстейн имаше всичко, но искаше повече. Джеймс Макинтош не разполагаше с време за такъв тип отявлена алчност.

Джеймс Йън Макинтош се вля в затворническата система с искрената увереност, че е в състояние да направи добро, да промени някои неща. Каква илюзия! След осем години в „Бедфорд Хилс“ целите му бяха далеч по-скромни: да стигне до пенсионирането си, без да полудее.

Той не искаше Грейс Брукстейн в „Бедфорд Хилс“. Дори влезе в спор с началниците си по въпроса.

— Хайде, Бил, спести ми го. Тя е от висшето общество. Рискуваме да възникнат метежи. Половината ми затворнички имат близки, загубили работата си след срива на „Кворум“. Другата половина я мразят, защото е богата, бяла и се явяваше в съда с онова луксозно кожено палто.

Приказките му не дадоха резултат. Пратиха Грейс Брукстейн в „Бедфорд Хилс“ именно защото всички толкова много я мразеха. Никъде другаде нямаше да е така защитена.

И ето, още от първия ден тя започна да създава проблеми, като настояваше да го види, сякаш това бе хотел, а той — управителят. „Какъв е проблемът, госпожо Брукстейн? Чаршафите не са достатъчно меки за вас ли? Шампанското за «добре дошли» не е достатъчно охладено ли?“

Направи й знак да седне.

— Искала си да ме видиш?

— Да. — Грейс издиша, за да се разтовари от стреса. Почувства се приятно да седи отново в офис, да разговаря с образован, цивилизован мъж. Макинтош бе отрупал бюрото си със семейни снимки. Тя ги възприе като облекчителна връзка с действителността. — Благодаря, че ме приехте, господин Макинтош. Струва ми се, че е станала грешка.

Веждите на директора се стрелнаха нагоре.

— Нима?

— Да… Това е затвор с усилена охрана.

— Така ли? Не съм забелязал.

Грейс преглътна и изведнъж се притесни. Дали се шегуваше с нея, или й се присмиваше?

„Сега е шансът ми да дам обяснение. Не бива да го провалям.“

— Престъплението ми… Набедена съм за престъпление, но то не е свързано с насилие. Аз съм невинна. Не съм направила онова, в което ме обвиняват. Но не затова поисках да говорим. Искам да кажа, че мястото ми не е тук.

— Напълно съм съгласен.

Грейс се зарадва. Слава богу. Имаше насреща си разумен човек. Ще уреди това объркване и ще я извади от този ужас.

— За жалост началниците ми гледат по друг начин на нещата. Според тях задължение на щата е да се погрижи да не бъдеш линчувана. Тревожат се съкилийничките ти да не те пребият до смърт или да те удушат с чаршаф… Могат да те залеят с киселина, докато спиш…

Грейс пребледня. Усети как се смразява от страх. Макинтош продължи:

— По неизвестни причини началниците ми смятат, че в „Бедфорд“ има шанс да те сполетят по-малко беди, отколкото другаде. Според мен грешат. Кажи, Грейс, какво предлагаш да направим по въпроса?

Тя не бе способна да пророни и дума.

— Възможно ли е, ако те сполети някаква беда тук, да преосмислят решението си? Смяташ ли, че е възможно?

Макинтош не откъсваше очи от нея. И тогава тя разбра:

„Ще се опитат да ме убият, а на него не му пука. Мрази ме толкова, колкото и другите.“

— Ще те прехвърля в друго крило. Ще ми кажеш дали новата килия ти харесва. А сега, извинявай, но ме чака работа…

 

 

Новите съкилийнички на Грейс бяха стокилограмова чернокожа пласьорка на кокаин. Кора Бъдс, и стройна, хубава трийсетгодишна брюнетка, Керън Уилис.

Междувременно надзирателката обясни на Грейс, че Керън е убила гаджето на сестра си.

— И двете са с доживотна присъда. Като теб. Имате предостатъчно време да се опознаете.

Усмихна се многозначително. Грейс се запита дали прави сексуален намек, но беше прекалено изплашена, за да попита.

„Не бива да се боря със сенки — каза си тя. — Мнението, че всички затворнички са лесбийки, положително е мит.“

Докато се настаняваше мълчаливо на нара си, хвърли изучаващ поглед към Керън и Кора.

Кора Бъдс надигна едрото си тяло и седна до нея.

— Как се казваш, мила?

Имаше лош дъх и миришеше на пот. Грейс инстинктивно се отдръпна.

— Грейс. Казвам се Грейс.

— И за какво си тук?

— Ами… измама — прошепна Грейс. Още й беше странно и притеснително да изрича тази дума. — Но е грешка. Невинна съм.

Кора прихна.

— Измама, а? Чу ли, Керън? Сдобихме се с невинна измамница. Издигаме се. — Изведнъж усмивката изчезна от лицето й. — Я чакай. Как каза, че е името ти?

— Грейс.

— Коя Грейс?

За миг Грейс се поколеба. Хубав въпрос. Цялата ситуация беше толкова нереалистична, че сякаш бе загубила идентичността си. Най-накрая промълви:

— Брукстейн. Името ми е Грейс Брукстейн. Аз…

Нямаше време да реагира. Юмрукът на Кора се стовари силно върху лицето й и тя чу как носът й се счупи.

— Кучка! — изрева Кора.

Удари я отново и кръв се разплиска навсякъде. Керън Уилис продължи да чете книгата си, все едно нищо не се е случило.

— Ти си кучката, която открадна всички онези пари!

— Не — простена Грейс. — Не съм…

— Брат ми загуби работата си заради теб! Изхвърлихте всички онези възрастни хора на улицата, а ти и старецът ти ядяхте хайвер. Ще се погрижа да съжаляваш, че въобще си се родила, Грейс Брукстейн.

Грейс сложи ръка върху носа си и проплака плахо:

— Моля те. Не съм откраднала никакви пари.

Кора Бъдс я сграбчи за оранжевата риза и я изправи на крака. Вдигна я, сякаш бе парцалена кукла, и я залепи за стената.

— Не ми говори! Да не си посмяла да ми говориш, шибана богата кучка!

При всяка дума Кора удряше главата й в стената. Топла кръв потече по наскоро отрязаната коса на Грейс и тя започна да губи съзнание.

— Стига, Кора. Дени ще те чуе — обади се Керън Уилис отегчено.

— Да не мислиш, че ми пука?

И наистина след няколко секунди вратата на килията се отвори. Хана Дензел, „Дени“, както я наричаха затворничките, беше старшата надзирателка в крило А. Ниската пълна бяла жена се наслаждаваше на властта си и обичаше да прави живота на затворничките възможно най-тежък. Огледа сцената пред себе си. Грейс Брукстейн лежеше на пода в локва кръв и Кора Бъдс се бе надвесила над нея като Кинг Конг. Грейс, почти в безсъзнание, мърмореше нещо неразбираемо.

— Искам тази мръсотия да се почисти — обяви Дени.

— Кажи го на нея — сви рамене Кора. — Кръвта не е моя.

— Добре, тя да го направи. Ще дойда отново след час.

 

 

Същата нощ Грейс лежеше смразена от страх и чакаше Кора Бъдс да заспи. Преди това избърса собствената си кръв, лазейки по пода, докато Кора я наблюдаваше, а Керън четеше книгата си. След час Дени се върна, кимна одобрително и остави Грейс на съдбата й. Тя се сви на нара в очакване на ново нападение, но такова не последва. По някакъв начин искаше да се случи. Всичко бе за предпочитане пред чакането. Най-накрая, двайсет минути преди да угасят осветлението, вратата на килията се отвори и я отведоха при лекаря на затвора. След повърхностно почистване на раната й направиха шест шева на тила, лепнаха й безполезно парче анкерпласт, което да закрепи счупения й нос, и я върнаха обратно при Кора.

Грейс придърпа одеялото плътно около себе си. Отдавна не се беше молила, но сега затвори плътно очи и отвори сърцето си към небесата.

„Помогни ми, Господи. Моля те, помогни ми. Заобиколена съм от врагове. Не става въпрос само за Кора. Всички ме мразят — другите затворнички, надзирателите, Джеймс Макинтош, хората пред сградата на съда. Собственото ми семейство ме изостави. Не се моля за себе си, Боже. Вече не ме интересува какво ще ми се случи. Но ако умра, кой ще изчисти името на Лени? Кой ще разкрие истината?“

Тя все се опитваше да разбере какво е станало, ала след всяко новооткрито парче от пъзела другите се разместваха.

Помнеше думите на Франк Хамонд, че това е инсценировка, но кой я бе изфабрикувал? И защо?

Защо Лени я бе направил партньор в „Кворум“ и бе изхвърлил Джон?

Къде бяха милиардите на „Кворум“ сега?

Болката, причинена от юмруците на Кора, беше нищо в сравнение с болката в душата й. Да е тук, на това ужасно място, й се струваше лош сън. Но не беше. Това беше действителността.

Или животът й преди това е бил сън? Тя и Лени, щастието им, приятелите, животът й. Всичко ли е било мираж? Всичко ли е било лъжа?

Това й се струваше най-голямата ирония. Бе набедена за лъжкиня, но не беше лъгала. Всички други го бяха правили: сестрите й, приятелите, хората, които се бяха хранили на масата им и потупваха Лени по гърба, очаквайки благоволението му. Тяхната привързаност, тяхната преданост — това бяха лъжите! Къде бяха всички тези хора сега?

Нямаше ги. Бяха изчезнали безследно като милиардите на „Кворум“.

Всички, с изключение на Джон Меривейл.

Скъпият Джон.

 

 

Грейс се събуди, пищейки. Керън Уилис запуши устата й с ръка.

— Шшшт… Ще събудиш Кора.

Грейс трепереше. Чаршафите бяха мокри от пот. Беше сънувала кошмар. Започна като красив сън. Вървеше по алеята в църквата в Нантъкет, хванала под ръка Майкъл Грей. Лени, застанал гърбом, я чакаше при олтара. Сред гостите беше Джон Меривейл. Усмихваше се притеснено. Навсякъде имаше рози, хорът пееше. При приближаването към олтара Грейс усети странна миризма. Нещо химическо като… формалдехид. Лени се обърна. Изведнъж лицето му започна да се разпада, все едно бе кукла, пъхната в гореща фурна. Тялото му се разду и разкъса ризата. После се разпадна крайник по крайник. Грейс отвори уста да изпищи, но тя беше пълна с вода. Огромни морски вълни наводниха църквата и отнесоха гостите, разрушавайки всичко по пътя си. Нахлуха в дробовете й, задушаваха я. Давеше се! Не можеше да диша!

— Ще събудиш Кора.

Трябваха й няколко секунди, за да си даде сметка, че Керън е истинска.

— Побеснява, когато нарушават съня й. Да не ти обяснявам каква става, ядоса ли се.

След неотдавнашната случка думите на Керън прозвучаха толкова нелепо, че Грейс се засмя. Постепенно смехът й премина в плач. Скоро хлипаше в прегръдките на Керън заради целия ужас и болка, изпитани през последните шест месеца.

— Защо не направи нищо днес следобед? — попита Грейс.

— За кое?

— Когато Кора се опита да ме убие.

— Скъпа, това не беше нищо. Ако Кора искаше да те убие, щеше да си мъртва.

— Но ти дори не помръдна. Седеше, докато тя ме пребиваше.

Керън въздъхна.

— Ще те попитам нещо, Грейс. Искаш ли да оцелееш тук?

Грейс се замисли. Не беше сигурна, но накрая кимна. Трябваше да оцелее. Заради Лени.

— Тогава бъди наясно с едно: никой няма да те спасява. Нито аз, нито пазачите, нито молбите на адвоката ти, нито майка ти. Никой. Тук си сама. Научи се да разчиташ на себе си.

Грейс се сети за телефонното си обаждане до Онър.

Кога ще започнеш да поемаш отговорностите си? Вече не си принцесата на татко. Не можеш да разчиташ на мен и Кони да оправяме поразиите ти.

После си спомни Лени.

Ще се грижа за теб, Грейс. Няма нужда да се притесняваш за каквото и да било.

— Съветът ми е безплатен — завърши Керън и се върна на нара си. — Но когато се сетиш къде си скрила всичките пари, може би ще ми изпратиш малко в знак на благодарност?

Грейс понечи за пореден път да заяви, че е невинна, но размисли. Какъв смисъл имаше? След като родните й сестри не й вярваха, защо да очаква това от другите?

— Да, Керън, непременно.

 

 

Грейс последва съвета на съкилийничката си. Следващите две седмици не надигаше глава и не споделяше мислите и страховете си. Никой нямаше да й помогне. Беше сама.

Грейс научи, че „Бедфорд Хилс“ обира овациите на страната заради съвременните си програми, целящи да помагат на затворените майки. От 850 затворнички седемдесет процента бяха майки на по трийсетина години. Грейс остана смаяна, когато научи, че Кора Бъдс е една от тях.

— Кора е майка?

— Защо си така шокирана? — учуди се Керън. — Кора има три деца. Най-малкото, Анна-Мей, се роди тук. Сестра Бернадет помогна при раждането.

Грейс беше чела статия за бебета, родени в затворите. Ужаси се от съдбата на децата на тези себични, престъпни майки. Но това беше в един друг живот. В този живот детският център в „Бедфорд Хилс“ ни най-малко не й изглеждаше ужасяващ. Напротив. Обслужваха го затворнички и католически монахини. Това бе единственото място с някаква надежда в иначе суровия и строг затворнически режим. С радост би работила там, но нямаше такъв шанс.

— Новопостъпилите получават най-лошата работа — осведоми я Керън.

Разпределиха Грейс да работи на полето.

Работата беше тежка: плевяха обрасли с бурени терени. Но всъщност режимът смазваше Грейс. „Денят“ в „Бедфорд Хилс“ нямаше нищо общо със светлината и тъмнината или ритъма на външния свят. След изгасянето на светлините в 22:30 затворничките разполагаха само с четири часа необезпокояван сън, преди отново да запалят светлините в 2:30. Това се правеше, за да могат онези, които работят на полето, да закусят и да излязат на работа в четири часа. „Обяда“ получаваха в общата трапезария в девет и половина. „Вечерята“ беше в два часа следобед; следваха осем и половина дълги, отегчителни часа, преди да изгасят светлините. Грейс не успяваше да се приспособи и независимо от изтощението, не можеше да спи.

— Ще свикнеш — уверяваше я Керън.

Грейс силно се съмняваше. Най-много я мъчеше самотата. Често минаваха дни наред, без да проговори на когото и да било освен на Керън. Другите затворнички се сприятеляваха. Тя наблюдаваше как жените, с които работеше, се подкрепяха. През почивките говореха за децата или съпрузите си, но никога не говореха с нея.

— Външна си — обясняваше й Керън. — Не си една от нас. Освен това смятат, че ти и твоят човек сте откраднали парите на такива като нас. Много са ти гневни. Ще мине.

— Ти не си гневна.

— Гневът ми се изчерпа преди доста време. — Керън сви рамене. — Освен това — кой знае? Може да си невинна. Не се обиждай, но не ми приличаш на умница, която би измислила подобна измама.

Очите на Грейс се напълниха със сълзи на благодарност.

Тя й вярваше. Някой й вярваше!

Вкопчи се в думите на Керън като в спасителен пояс.

 

 

— Брукстейн, имаш посетител.

— Аз?!

— Не виждам друга с такова име. Часът за свиждане почти приключи. Размърдай си задника, за да не я изпуснеш.

Грейс се запита кой ли бе дошъл. Онър или може би Кони. Сигурно бяха съжалили за поведението си.

Пазачът я отведе в стаята за свиждане. Там до дървена маса седеше Каролин Меривейл. С огромното си палто от лисичи кожи и отрупани с диаманти пръсти тя изглеждаше ужасно не на място тук. Грейс седна срещу нея.

— Каролин, каква изненада.

По време на процеса, докато живееше у семейство Меривейл, Грейс долавяше нарастващата враждебност на Каролин. Джон — милият Джон — я подкрепяше от начало до край, но Каролин, която бе смятала за своя приятелка, проявяваше резервираност и на моменти дори жестокост, сякаш се наслаждаваше на страданията й. Уважението, което навремето й демонстрираше, сега бе изместено от високомерна студенина. Грейс се опитваше да не й се сърди. В края на краищата, ако не бяха Каролин и Джон, тя щеше да е на улицата; нямаше да разполага с великия Франк Хамонд като свой защитник; нищо нямаше да има. Но от отношението на Каролин все още й горчеше. Тя беше последният човек, когото очакваше да види в „Бедфорд Хилс“.

Каролин се оглеждаше нервно, сякаш търсеше най-близкия авариен изход.

— Не мога да остана дълго — обяви тя.

— Нищо. Драго ми е, че въобще дойде. Джон получи ли писмото ми?

Преди седмица бе писала на Джон относно следващите стъпки: как да подаде молба за помилване, да наеме ли нов адвокат, колко време ще мине, преди да преразгледат случая й и така нататък. Още не й беше отговорил.

— Да, получи го.

Мълчание.

— Много е зает, Грейс. ФБР продължава да търси изчезналите пари. Джон им помага както може.

— Да, разбирам — кимна Грейс плахо. Чакаше Каролин да продължи, да я попита как е, дали има нужда от нещо. Не последва нищо такова. Обзета от копнеж да продължи тази среща с външния свят, Грейс започна да бъбри нервно: — Тук не е лошо… Всъщност — лошо е, но се опитвам да се приспособя. Най-мъчително е денем. Трудно можеш да се съсредоточиш върху нещо. Постоянно мисля за Лени, как се стигна дотук. Всичко очевидно е изфабрикувано, но след това нещата се оплитат. Надявам се, когато Джон започне процедурата по помилването ми, да се яви светлина в края на тунела. Сега обаче всичко е в тъмнина. Чувствам се изгубена.

— Грейс, няма да има помилване.

Грейс премигна като къртица на слънчева светлина.

— Моля?!

— Няма да има помилване — повтори грубо Каролин. — Поне не с наша помощ или с наши пари. Джон остана на твоя страна, докъдето беше възможно, но сега трябва да погледне истината в очите. Всички трябва да я погледнем.

— Истината? Каква истина? — разтрепери се Грейс.

— Лени ограби вложителите и партньорите си. Предаде Джон. И двамата го предадохте.

— Не е вярно! Каролин, повярвай ми. Наистина — Лени е сменил структурата на партньорите, но не знам защо. Знам само, че никога не би направил нещо, с което да нарани Джон.

— Стига, Грейс. Нима мислиш хората за толкова глупави? Защо не кажеш на ФБР къде са парите?

Това беше кошмар, зловеща шега.

— Нямам представа къде са. Джон го знае. Джон ми вярва.

— Не — сряза я Каролин брутално. — Вече не. Не желае да има нищо общо с теб. Дойдох тук, за да ти кажа да не търсиш контакт с него. След всичко, което ти и Лени му сторихте, ни дължиш поне това.

Стана да си върви. Грейс едва се въздържа да не се хвърли на врата й и да я умолява за милост. Каролин й отнемаше последната надежда.

— Дръж. — Каролин пъхна в ръката й нещо, увито в хартия, докато пазачът беше с гръб. — Джон настоя да ти дам това, защото е слабохарактерен сантиментален глупак. Казах му, че едва ли ще имаш възможност да го носиш, докато гниеш тук. Понеже на мен не ми харесва, реших да ти го дам.

Обърна се и си тръгна.

Напълно безчувствена, Грейс последва пазача към килията си. Сви се на нара и разгъна хартията с треперещи пръсти.

Беше брошка — пеперуда с цветовете на дъгата. Очите й се напълниха със сълзи. Лени й я беше купил миналата Коледа. Когато замразиха авоарите на „Кворум“, полицията бе прибрала всички лични вещи на Лени и нейните бижута. Тази брошка вероятно бе останала, защото нямаше никаква стойност. Но за нея беше безценна.

Тя беше последното парче от Лени. Последен символ на щастие, надежда — неща, които бе изгубила завинаги. Тя беше паспорт към свободата.

Вечната свобода.

Нежно и с любов, Грейс отвори закопчалката на брошката и с иглата започна да разкъсва вените на китката си.