Уилям Уортън
Франки Фърбо (8)

Втора история

Същата нощ Франки мина през отворения прозорец и влезе в стаята, в която спяха най-мъничките хора. Лучия отдавна бе заспала. Франки взе от лавицата една от нейните книги и я разтвори, както бе виждал да прави фермерът. Седна на леглото, имитирайки позата, която заемаха хората, кръстоса крака, сетне се изкашля тихичко, за да събуди момичето.

Представете си колко се изненада Лучия, когато видя лисицата, която седеше на ръба на кревата й с разтворена книга в скута си. Голямата й рунтава опашка бе преметната през рамото, все едно бе шал; тя блестеше на лунната светлина, която струеше през прозореца зад гърба на лисицата.

Франки заговори колкото се може по-бързо на своя лисичи език. Опитваше се да имитира човешкия говор.

Естествено, Лучия не разбра нито думичка. Изправи се в леглото си, макар все още да не се бе разсънила напълно, и заслуша. Франки посочи с лапа една от картинките в книгата. На нея бе нарисувана птица. Лучия погледна и повтори няколко пъти „uccello“. Това на италиански означаваше „птица“. Животинчето повтори думата, докато най-сетне имитира успешно звука, който Лучия бе издала.

— О, ти можеш да говориш. Ти си лисиче, което може да говори.

Тя каза това на италиански; естествено, нали беше италианка.

Франки не я разбра. Посочи друга картинка, на която бе изобразен кон. Лучия му каза италианската дума и той се опита да я повтори.

Тогава Лучия разбра, че малката лисица иска да се научи да говори. Но навярно реши, че сънува. Понякога дори и най-реалните събития приличат на сънища. Както и сънищата понякога ни се струват реални.

Останаха дълго така, огрени от лунната светлина; тя показа на Франки всички картинки от книжката. Беше забавно, пък и Лучия се учуди колко бързо възприема лисичето.

Когато малко преди изгрев слънце той най-сетне си тръгна, момиченцето го накара да вземе книгата със себе си.

На следващия ден Лучия бе много уморена, но не каза на родителите си за странното посещение. Знаеше, че никой няма да й повярва, освен това реши, че Франки би предпочел срещата им да остане в тайна. Някои неща се разбират и без думи.

Франки прекара целия ден, упражнявайки се върху думите от книгата. Усилието да произнася човешки звуци с лисичето си гърло бе направо изтощително. Непрекъснато отскачаше до потока, за да пийне вода или да наплиска муцуната си. Беше много уморен, но щастлив. Предчувстваше, че скоро ще може да разпитва хората. Беше сигурен, че ще научи много от тях.

 

 

В продължение на три месеца почти всяка нощ Франки се промъкваше в къщата и щом Лучия си легнеше, той се покатерваше през прозореца и малката започваше да му преподава. Понякога бе толкова уморена, че лисичето се връщаше у дома с книгата и учеше само.

Бързо запамети всички думи от картинките, както и названията на всички предмети в стаята. Двамата с Лучия започнаха да водят кратки разговори. Франки непрекъснато задаваше въпроси, но малката не знаеше всички отговори, защото бе само на седем години.

Тя му съобщи името си: Лучия Бианки. Попита Франки как се казва. Едва тогава лисичето започна да се нарича Франки Фърбо. Фърбо означаваше „умен“ на италиански. Лучия го наричаше така, докато учеха, и той хареса името.

Лучия се подготвяше да чете в училище; показа на Франки думите в книгите и му обясни как те „говорят“. Това бе най-интересната част. Всяка нощ той отнасяше у дома си нова книга и скоро се научи да чете. Всъщност започна да чете по-добре от самата Лучия. Наистина бе много умно лисиче.

Сетне Франки започна да чете книгите от библиотеката на бащата на Лучия. Малката му ги носеше в стаята си, а той ги връщаше на следващата сутрин. Нямаше книга, с която Франки да не се справи за един ден. Остана приятно изненадан от способностите си, защото обожаваше четенето. То бе забавно почти колкото и отдаването на размисли; а четенето даваше много храна за размисъл.

Едно ранно утро, докато се връщаше у дома, понесъл една от книгите на селянина след поредния урок с Лучия, Франки попадна в капан. Изглежда, че синът на фермера беше забелязал лисичите дири в горичката. Бе замаскирал капана толкова умело, че Франки изобщо не го видя. Преди да разбере какво става, чу остро изщракване и в задната му лапа се забиха острите зъби на капана. Изпита ужасна болка, но не посмя да издаде нито звук от страх кучетата да не го чуят.

Да попаднеш в капан бе направо глупаво, типично за една лисица. На Франки му се доплака, толкова беше отчаян. Опита се да измисли начин за бягство, но пружината на капана беше прекалено стегната, за да го отвори с лапи. Понякога дивите лисици прегризваха крака си, за да избягат, но Франки беше прекалено цивилизован, за да постъпи като тях. Трябваше да помисли. Така и направи, но безуспешно.

Скоро се развидели, фермерът излезе от дома си в подножието на хълма. Синът му вървеше след него. Двамата отидоха да нахранят птиците. Кучетата тичаха и подскачаха около тях. Франки копнееше с цялото си сърце Лучия да излезе и да успее някак си да я повика.

След като фермерът и синът му нахраниха птиците, момчето метна пушката си на рамо и тръгна нагоре по хълма заедно с едно от кучетата. Искаше да провери капана. Франки виждаше всичко това, но беше безпомощен.

Когато синът на фермера стигна най-сетне до капана, завари една лисица, която четеше книга. Кучето се втурна към нея, но лисицата само вдигна поглед и каза с човешки глас:

— Куче, мирно!

Естествено, произнесе думите на италиански. Бедното куче спря и заскимтя. Погледна към господаря си, който бе изтървал пушката и зяпаше с отворена уста.

Лисицата се изправи и посочи крака си:

— Господине, ще бъдете ли така любезен да ме освободите от този капан? Доста е неудобен.

Както можете да си представите, момчето бе изплашено до смърт и едва не избяга. Всъщност хукна обратно към дома си, но гласът на Франки го спря:

— Не бягайте, младежо. Нуждая се от помощта ви, за да се измъкна от този капан.

Кучето гледаше ту към господаря си, ту към лисицата. Момчето спря и се върна. Приближи се към Франки.

— Ти си лисица, която може да говори, а?

— Разбира се, не ме ли чувате?

— Но нима всички като теб говорят?

— Разбира се, че не. Ще ми помогнете ли да се измъкна от този капан? Вече три часа стоя тук.

Момчето се наведе, разтвори металните челюсти и освободи лисичето.

Според плана, който бе разработил, в този миг Франки трябваше да си плюе на петите, но усети, че не може да сгъва крака си. Нямаше начин да се измъкне от кучето, бягайки на три крака. Освен това носеше книгата на фермера. Дори да се изправеше на задните си лапи, пак не можеше да бяга бързо; след като задният му крак бе попаднал в капана, щеше да накуцва като сакат човек.

— Много ви благодаря. Бяхте изключително любезен.

— Знаеш ли, че аз поставих капана.

— Така ли?

— Да, исках да хвана лисиците, които крадат кокошките ни.

— Добра идея. Лисиците постъпват глупаво, като се опитват да откраднат кокошките на баща ви.

Франки се надяваше болката в крака му да премине, но крайникът му още бе изтръпнал; щом стъпи на него, го прониза остра болка като при развален зъб.

— Но ти си лисица. Може би също си се промъквал, за да изядеш някое пиле.

— Съвсем не. Ходя на гости на сестра ви Лучия.

Момчето се почеса по главата и се огледа.

— Нищо не разбирам. Как може една лисица да говори? И какво правиш с книгата на баща ми?

— Сестра ви Лучия ми зае книгата, за да я прочета. Разбирате ли, не съм обикновена лисица. Неизвестно защо, но съм много умна лисица.

Франки бе започнал да подозира, че е невероятно създание, по-интелигентно дори от хората. Това бе още една причина, поради която прие името Фърбо. Момчето се приближи.

— А къде живееш?

— Сред дърветата на онзи хълм.

Франки посочи с лапа. Чувстваше се отпаднал, кракът го болеше. Искаше само да се прибере у дома и да се наспи.

— Но лисиците обитават другия хълм. Защо живееш в гората?

— Лисиците са много глупави и искам да бъда сам.

— Моля те, господин Лисан, ще дойдеш ли у дома? Трябва да промием и превържем крака ти.

— Много мило от ваша страна, млади господине, но се боя от кучетата ви. Освен това баща ви едва ли ще остане очарован да види една лисица да се навърта около птиците му.

— Няма да кажа на никого, освен на Лучия, а тя и без друго знае. Ще те скрием на едно тайно място.

Франки не знаеше как да постъпи. Изведнъж му премаля и прецени, че няма да успее да измине обратния път до дома си. Докато размишляваше, пред очите му причерня и не усети как момчето го взе на ръце и го понесе надолу по хълма.

Отново спирам. Това е истинска история, която Франки разказа на двама ни с Вилхелм. Показа ни белега, останал от зъбите на капана. Прелиствам набързо останалите страници от тази глава. Лучия и Доминик скрили Франки на тавана и го лекували, докато раната зараснала. Той прочел всички книги на баща им, включително учебници по алгебра, геометрия, история и различни науки и още по-сложни книги от тези, които Лучия му давала. Започнал да осъзнава, че бащата е един изключително начетен и интелигентен фермер. Нищо чудно, че хващал толкова лисици.

Лучия ушила дрехи за лисичето, а Доминик измайсторил обувки и бастун. Мисля, че включих това, за да развеселя децата.

Сетне, когато станало време Франки да се върне в своята хралупа, той помолил Доминик да наеме пощенска кутия на негово име и да му донесе няколко пиленца. Уверил децата, че няма да изяде пиленцата, а иска само да му снасят яйца.

Продължавам да чета. Така времето минава по-бързо.

Когато се прибра вкъщи, Франки се качи в стаята за размисли и дълго мисли. Хубаво е да се връщаш у дома, независимо колко приятно е минало гостуването. Той трябваше да разсъждава върху много неща. На толкова въпроси не можеше да намери отговор. Например не разбираше самия себе си. Какво представляваше? Защо беше толкова умен? Никога нямаше да живее като останалите лисици, но никога нямаше да стане и човек. Започна да подозира, че макар да харесваше малките хора като Дом и Лучия, някои черти на възрастните го плашеха. В книгите бе прочел много лоши неща.

Разбра, че за да се сдобие с всичко, което искаше да притежава, се нуждаеше от пари. Но за една лисица парите са сериозен проблем. Той реши, че най-добрият начин да спечели малко, бе да пише приказки за детските списания и да ги илюстрира сам. Щеше да ги изпрати на издателите по пощата.

През следващите седмици се научи как да пише и илюстрира разни истории. Разказа за майка си и останалите лисици от хълма. Сетне написа приказка за катеричките, които живееха сред клоните на неговото дърво. Героите на следващата история бяха сините сойки, които наблюдаваше през прозореца си. Беше му забавно да си представя какво мислят тези животни и как разговарят, да си измисля разни случки. Това му помагаше да не се чувства толкова самотен.

Изпрати приказките до различни списания и зачака. Историите му наистина бяха много добри и в края на месеца Доминик откри в пощенската кутия три чека. Франки ги подписа, а момчето вложи парите в банкова сметка на името на Франки. Сега лисичето имаше сметка и чекова книжка. Можеше да си поръчва по пощата всичко, каквото пожелаеше. Обикновено си купуваше книги. Тоест, пишеше книги, за да си купува още книги.

Първата му задача бе да плати на Доминик за пилетата и за пощенската кутия. Вече бе измайсторил кокошарник; пиленцата бяха станали кокошки и снасяха яйца. Даде пари на Дом да си купи нова шапка и кукла за Лучия. Да раздава подаръци и да притежава свои собствени книги доставяше невероятно удоволствие на Франки. Покри с лавици стените на стаята за размисли и с нетърпение зачака деня, когато те щяха да се изпълнят с книги, които бе прочел, и с други книги, които щеше да прочете, когато пожелаеше.

И така, той прекарваше дните си в четене, размисли, грижи за кокошките, писане на детски приказки и неуморно благоустрояване и разширяване на дома си.

Високо сред клоните на дървото скова платформа, а върху нея изгради просторна лятна къща, достатъчно голяма, че Лучия и Доминик да му идват на гости. Измайстори въжена стълба, с помощта на която децата лесно се катереха по дървото. Винаги прибираха стълбата след себе си, за да останат съвсем сами на върха на дървото, близо до облаците. Когато вечерите бяха ясни, през листата и клоните се откриваше чудесна гледка към звездите.

Франки често канеше на обяд Лучия и Доминик. Сядаха на масичка с наредени чинии, чаши и дори сребърни прибори. Той бързо се превърна в отличен готвач. Както казах, лисиците обожават храната и в края на краищата Франки си оставаше лисица, макар и много умна. Засади градинка, в която отглеждаше чудесни зеленчуци, които бяха основната му храна. И тъй като беше италианска лисица, Франки обичаше спагети и макарони. Лучия и Дом обожаваха ястията му.

Франки изкопа дълбока дупка сред корените на дървото и я превърна в зимник. Там складираше плодовете, картофите и останалите зеленчуци — всичко, което искаше да запази на студено. Реши, че зимникът е отлично скривалище, в случай че някой се опита да го хване. Това бе още една типично лисича постъпка. Колкото и да се променяме, колкото и различни да сме от околните, не можем да избягаме от корените си.

Франки продължи да пише приказки, а на негово име в банката продължаваха да се трупат пари. Стана толкова прочут писател, че книгите му се превеждаха на различни езици и получаваше възторжени писма от деца от целия свят. Четенето на тези писма бе най-приятната част от писателската му професия. Опита се да отговори на колкото се може повече писмени послания. Така започна да учи чужди езици.

Докато опознаваше света, разбра колко странни създания са хората, често пъти жестоки към другите животни и към самите себе си; това бе единственото, което го огорчаваше. Те бяха достатъчно глупави да се избиват в разни войни; животните не постъпваха така. Колкото повече научаваше Франки за възрастните, толкова по-силно обикваше децата.

 

 

Животът му се изпълни с приключения. Деца от цял свят му пишеха за своите проблеми и понякога той отиваше при тях, опитвайки се да им помогне.

Зная, че тук все още се придържам към разказа на Франки. В следващите глави се опитвам да обясня на моите деца някои умения на моя странен приятел, които самият аз не разбирам; например телепортирането от едно място на друго, умаляването или уголемяването му, промяната на лисичия образ в човешки — всички тези необикновени умения. Тук започнах да си измислям.

Затварям книгата и се замислям. Май че заспивам, защото когато поглеждам през прозореца, виждам Мюнхенската гара.