Уилям Уортън
Франки Фърбо (5)

Първа история

Преди много години сред хълмовете на Умбрия се роди едно лисиче. Баща му беше сив лисугер, избягал от лабораторията на един учен, а майка му — обикновена рижа лисица. Козината на лисичето беше бледорозова, муцунката му беше малко по-тъмна, а очите — кехлибарено-жълто-кафяви.

То имаше братче и две сестричета, които се родиха едновременно с него, но не приличаше на тях. Те бяха сиви като баща си и нямаха същия цвят на очите.

Лисичето беше много специално, защото беше невероятно интелигентно. Беше невероятно интелигентно не само за лисица, но и за човек. Беше едно необикновено лисиче. Но в началото не разбираше, че се различава от семейството си.

Невероятно бе да се роди подобно умно лисиче. Дори майка му нямаше представа за способностите му. А и откъде би могла да има?

Мнозина смятат лисиците за умни животни, но повечето си умни постъпки те извършват водени от инстинкта си. Инстинктът помага да вършиш разни неща, без да се замисляш. Все едно си в безизходица и това ти спестява необходимостта да разсъждаваш.

Честно казано, обикновените лисици изобщо не мислят. Прекарват по-голямата част от времето си в опити да уловят някоя птичка, мишка или зайче, нещо, което да се яде. Храната е единственото, върху което лисиците се опитват понякога да мислят.

Нашето лисиче, което още като съвсем малко започна да се нарича Франки, защото искаше да има име — макар да не беше срещало лисица, която да има име — научи от майка си как да ловува и да се крие. Срещаше се със свои връстници, играеше си и ходеше на лов с тях. В известен смисъл реакциите му бяха по-бавни от тези на останалите лисичета, защото винаги се замисляше преди да направи каквото и да било. Всъщност останалите лисици смятаха Франки за глупав. Сигурен съм, че майка му се тревожеше за него. Ако лисиците изобщо са в състояние да „смятат“ или да се „тревожат“.

Лисичето отделяше прекалено много време да разпитва за неща, които изобщо не интересуваха събратята му. Непрекъснато се опитваше да научи повече за света около себе си. Искаше да разбере защо понякога се стъмва, а друг път е светло. Защо нощем е по-студено? Каква е тази голяма ярка топка, която се търкаля по небето? Какво я кара да го прави?

Защо от дърветата падат листа и защо тези листа не стават за ядене? Каква е разликата между горе и долу? Франки си задаваше хиляди въпроси, но нямаше кой да му отговори. Лисиците не задават въпроси; всъщност те изобщо не говорят. Умеят да изразяват съгласие или несъгласие, да показват, че са ядосани или тъжни и това е всичко. Те не са добри събеседници. Освен това смятат за глупаво да си губиш времето с разсъждения за неща, които не стават за ядене. Лисиците нямат представа какво е това „време“; за тях всичко се слива в едно.

Що се отнася до храната, лисиците, обитаващи този хълм, предпочитаха пилетата от двора на един фермер, който живееше в долината по пътя към града. Макар пилетата да са много вкусни, набавянето им е доста опасна работа. Разбирате ли, фермерът беше умен човек, много по-умен от лисиците от хълма, с изключение на Франки естествено. Нямаше намерение да позволи лисиците да се угояват с неговите пилета.

От време на време в капаните му попадаше по някоя лисица, която той застрелваше или кучетата му я убиваха. Понякога лисиците, понеже ги бива за такива работи, а и защото пилетата бяха много, се връщаха с пълни стомаси и дори носеха по едно пернато.

Тъй като не могат да броят, лисиците никога не знаеха колко от тях живеят на хълма. Когато някоя тръгнеше на лов за пилета и не се върнеше, това не правеше впечатление никому. Ако изчезнеха няколко лисици, останалите може би забелязваха, че в гората има повече мишки, зайци и птици.

Ако някоя лисица, която познават лично, изчезне, или дори я видят простреляна, попаднала в капан или разкъсана от кучета, я забравят почти мигновено. Те не се славят с добра памет, особено за неприятните неща.

Но върне ли се някоя от тях преяла с пилешко и облизваща мустаците си, останалите веднага научават. Щастливката обикаля наперено целия хълм. А това е нещо, което трудно се забравя дори от лисиците. И така, бедните лисици продължават да се промъкват нощем на лов за пилета и често попадат в капана.

Франки се научи да брои, когато беше съвсем малък; нищо не убягваше от погледа му. Забелязваше например колко от съседите му излизаха нощем и не се връщаха. До вчера се разминаваха из хълма, днес вече ги нямаше.

Реши да разпита майка си по въпроса и макар вероятно да бе първата лисица в света, открила как да зададе въпрос, майка му не го разбра и го перна с голямата си гъста рижа опашка.

Една нощ Франки се скри край пътеката, която водеше към курника. Преброи шестнайсет лисици, тръгнали да получат безплатно пиле за вечеря. На сутринта се върнаха само седем, три от тях — гладни, но пък отървали кожата.

Франки измина тичешком обратния път към дома си и отново се опита да поговори с майка си, но тя го перна още по-силно с голямата си опашка. Какво означаваше числото шестнайсет за лисица, която можеше да брои само до две? Ще кажете, че това е осем по две, но какво е осем? Франки остана разочарован.

Започна да си отбелязва бройката на пода. Събра в устата си камъчета и ги струпа по средата на бърлогата, опитвайки се да покаже на майка си какво е това шестнайсет. За награда бе изхвърлен през вратата. Майка му изръмжа и отново „почисти“ пода. Какво щеше да прави с този неин син, който драска по пода и мъкне камъни? Беше отчаяна. Можете да си представите огорчението на малкия Франки.

На следващата вечер той настоя майка му да се скрие до него край пътеката и да наблюдава лисиците, които слизат към курника. Не й се ходеше, но тъй като много обичаше странното си синче, реши да изпълни желанието му.

Беше прекрасна звездна нощ. Щом някоя лисица минеше покрай тях на път за фермата, Франки взимаше камъче и го поставяше в краката на майка си. Опитваше се да привлече вниманието й към камъчетата, но му беше трудно. С всеки повей на вечерния ветрец до тях долиташе чудният аромат на пилешко. Майка му изгаряше от желание да слезе до фермата.

В полунощ покрай тях бяха минали само единайсет лисици. Хълмът започваше да опустява. Майката на Франки искаше да се прибере у дома. Бе се отегчила от тази работа с камъчетата. Колкото и упорито да сочеше Франки към купчината, тя не означаваше нищо за старата лисана. Веднъж тя дори наведе нос към камъчетата и облиза едно от тях, опитваше се да се държи мило с Франки и вероятно да му покаже, че камъните не стават за ядене като пилетата. Сетне се отказа, въздъхна дълбоко и се сви удобно на земята.

Около час по-късно се появи първият щастлив ловец. За съжаление беше захапал пиле в устата си. Франки махна камъче от купчината, за да покаже, че една лисица се е върнала. Погледна майка си и провери дали разбира какво прави синът й. Но тя бе застанала нащрек и дългият й нос потръпваше във въздуха. Преди Франки да помръдне, тя се втурна надолу по хълма към фермата! Лисичето изръмжа и се опита да я настигне, но майка му бе прекалено бърза. Той постави още едно камъче в купчината — за майка му.

Стоя в очакване цяла нощ. Още шест лисици се върнаха, но тя не беше сред тях. Попита всички, които минаха покрай него дали са я видели, но никоя лисица не искаше да признае, че има и такива, които не се връщат. Избягваха тази тема.

Ето как Франки остана кръгъл сирак. Бе изгубил баща си още преди раждането си. Или някой фермер го бе убил или пък просто бе забравил, че има син и съпруга. Лисиците имат слаба памет.

Следващият ден бе доста тежък за Франки. Братята и сестрите му изобщо не се сетиха за майка си. Ловуваха, криеха се, играеха си с другите лисици. Франки не губеше надежда, че майка му ще се върне, но това не стана. Накрая се примири, че никога няма да я види, защото вероятно е била убита от някой селянин.

Реши, че вече не може да живее сред лисиците; животът му сред тях бе изпълнен с тъга. Приятелите, братята и сестрите му убиваха, защото бяха много глупави и той знаеше, че не може да им помогне. Положи толкова усилия с майка си, а виж какво се случи.

Една сутрин преди зазоряване Франки напусна хълма, заобиколи отдалеч птицефермата и се изкачи на друг хълм, обрасъл с гъста гора. Навлезе дълбоко в нея, докато откри дърво с голям кух ствол. Влезе в хралупата, огледа я и реши да си построи къща. Вече не искаше да живее във влажната земя; там бе мокро и тъмно. Представа си нямаше как ще се устрои, но бе твърдо решил да заживее в някое дърво високо над земята. Това щеше да бъде едно ново начало.

Оставям книгата и си припомням с огромно удоволствие как се зарадваха децата, когато им я подарих, колко приятни моменти изживях, докато я пишех и илюстрирах. Всичко това научих от разказите на самия Франки, които двамата с Вилхелм слушахме в неговата необикновена къщичка. Почувствахме мъката на Франки от загубата на майка му, изненадата, че е толкова различен от своите братя и сестри, от останалите лисици. Предаде ни чувството за загуба и отчуждение, което изпитал при напускането на хълма, след като решил да започне нов живот, различен от този на останалите лисици. Сякаш целият свят му бил чужд. Поглеждам илюстрациите и продължавам да чета.

Франки се надяваше да построи новия си дом на четири етажа, свързани с малки стълби. Искаше на всеки етаж да има прозорец. Реши да използва партера за склад. На втория етаж щяха да бъдат трапезарията и дневната, а на третия — спалнята. Четвъртият етаж щеше да бъде място за размишления.

Не бе сигурен върху какво толкова щеше да мисли, но знаеше, че това е любимото му занимание. Затова трябваше да разполага със специална стая за целта. Дори не познаваше думата „мислене“ — нито пък знаеше думи за „къща“, „стълби“, „прозорци“ — защото все още не умееше да говори. Това доказва, че не е необходимо да знаеш думите, за да разбираш нещо. Но все пак те помагат.

Проблемът сега бе, че макар и да знаеше какво представляват тези понятия, Франки нямаше идея как да ги сътвори. Беше сигурен, че нито една лисица или друго животно, което познаваше, не можеше да му помогне. Мисли по въпроса цели два дни.

Сетне слезе от хълма и тръгна към птицефермата, но не за да хване кокошка; беше прекалено умен, за да го направи. Идеята му бе, че след като фермерът е достатъчно умен, че да хваща лисиците и да запазва всички пилета и кокошки само за себе си, положително ще знае как се строи четириетажна къща с четири прозореца и три стълби.

Беше нощ, когато Франки тихичко напусна хълма. Избягваше пилетата, защото около тях бяха капаните и кучетата. Предпазливо се промъкна до къщата на фермерът. Покатери се на едно дърво и надникна през прозореца. Вече беше открил две от нещата, които търсеше — къща и прозорец. Бе схватливо лисиче и бързо запомни всички подробности.

Вътре видя светлина, която идваше от блестяща топка, досущ като онази на небето, само че по-малка. В къщата имаше големи животни без козина, които вървяха на задните си лапи! Той едва не падна от дървото.

Видяното надмина и най-смелите му очаквания. Почувства се като глупаво малко лисиче. Остана на дървото, докато малката блестяща топка угасна, и след като никой в къщата не помръдна, той се прибра у дома.

 

 

Още на следващия ден Франки съжали, че четвъртият етаж на новата му къща не е завършен, защото трябваше да размишлява върху толкова много неща. Това бе доста объркващо за едно лисиче.

Всяка вечер напускаше хълма и наблюдаваше. Дори през деня сядаше на склона и гледаше как фермерът и синът му се грижат за пилетата. Така научи много неща.

На първо място разбра как да си построи дом. С острите си зъби измайстори инструменти от твърдо дърво и гвоздеи, които намери в сайванта на фермера. С тяхна помощ наряза и рендоса дъски. Това го затрудни доста и му отне много време, защото малките лисичи лапи не са създадени за подобна дейност.

Понякога Франки изпадаше в отчаяние. Откри защо хората винаги стоят изправени на задните си крака; така ръцете им оставаха свободни и можеха да работят с тях.

Нощем изпитваше толкова силни болки в гърба, че не можеше да спи. Най-накрая, след няколко месеца усилен труд, завърши къщата. Освен това гърбът отдавна престана да го боли и Франки проходи на задните си лапи.

Издълба вътрешността на дървото, с помощта на своите инструменти и нокти, и стените станаха доста гладки. Сетне постави дебели греди, които да поддържат пода на всеки етаж. Върху тях нареди дъски. В подовете остави по една дупка, след което издяла стълби, които опираха в ствола на дървото.

Сетне изряза жалки дупки, които превърна в прозорци, и измайстори капаци от кората на дървото, така че прозорците да не се виждат отвън. Входната врата, която висеше на кожени панти, също облицова с кора.

Беше доволен от новия си дом. Вече разполагаше със склад, с място за хранене, за почивка и сън, имаше и стая за мислене. Какво повече можеше да иска едно умно лисиче?

Но Франки научи много нови неща. Видя как хората се събират около една дупка в стената и изглеждат щастливи. Искаше му се да открие причината.

Една нощ, след всички бяха заспали, той се промъкна през отворения прозорец на зимника и се вмъкна в човешката къща. Беше много уплашен. Предпазливо прекоси мазето, изкачи се по стълбите и се озова в голяма стая. В нея беше топло и миришеше на храна и на хора. Тук имаше много предмети, които той искаше да докосне и да разгледа, но се затича право към дупката.

Оранжево, жълто, червено — нещо излизаше от цепениците, танцуваше и топлеше помещението. Франки се опита да вземе част от него и едва не заплака от болка. Това беше огън. Лисичето никога не бе виждало подобно нещо. Приближи се и погледна дима, който се издигаше през комина. Отново излезе отвън и се покатери на покрива. Наблюдаваше как димът напуска къщата и разбра, че трябва да притежава това нещо. Така щеше да има топлина дори през зимата.

Огнището се оказа сложна работа. Франки използва няколко стари консервени кутии, които сдъвка и изви в нужната форма. Сетне грижливо струпа около тях камъни. Сега вече разполагаше с три чудесни малки огнища, по едно на всеки етаж, като изключим първия, където складираше храната си. Направи и комин, който излизаше толкова високо сред клоните на дървото, че само катеричките можеха да забележат дима. Франки постави съчки във всяко огнище и внимателно пренесе горещи въглени от дома на хората. Много бързо се научи да пали огън и да го поддържа. Сега в къщичката му бе топло и уютно. От огнището му почти не излизаше дим.

Сетне измайстори миниатюрни мебели — стол, маса, диван, точно според размерите на една лисица. Дори стигна дотам, че свикна да се храни на масата. Толкова искаше да прилича на хората. Разбирате ли, Франки отдели доста време за размисъл в специалната си стая и ето какво реши:

Лисиците вършат само неща, които вече са правили. Не желаят да научат нещо ново. Ето защо много от тях загиват, когато се опитват да ловят кокошки, фермерът винаги знае какво ще направи една лисица, защото лисиците не се променят. И той лесно ги хваща.

Франки наблюдаваше фермера и неговото семейство. Те непрекъснато вършеха най-различни неща. И нещо по-важно: вършеха ги заедно, помагаха си един на друг. Лисиците никога не си помагаха.

Хората ядяха заедно и не се биеха за храната. Лисиците никога не постъпваха така. Хората непрекъснато издаваха някакви тихи звуци и това, изглежда, ги правеше щастливи. Франки бе сигурен, че задават въпроси и получават отговори.

Имаше една говореща кутия, която питаше и отговаряше, и една друга кутия, която се отваряше и от която можеше хем да задаваш въпроси, хем да получаваш отговори, фермерът често сядаше пред огъня. Слагаше пръста си в кутията и тя задаваше въпроси.

От всичко на света Франки най-много желаеше да прави тези неща. Всяка нощ слушаше, но не можеше да разбере нищо. Усилено се замисли по въпроса. Копнееше да притежава една от кутиите, затова реши да се снабди с една от тях. По характер още бе лисица и дори не му хрумна, че това е кражба. За лисиците кражбата е нещо обичайно както разговорите за теб и мен.

На следващата нощ Франки отмъкна една от малките кутии. Оказа се, че това е детска книжка, която разказваше за животните във фермата. На сутринта, разположил се в стаята за мислене, той запрелиства страниците и заразглежда картинките. Това бе някаква магия. Виждаше умалени животни, които познаваше като кокошките или кравата, само че тези бяха плоски. Щом обърнеше страницата, кокошката или кравата изчезваше. Имаше и картинка на фермер и неговата къща. Франки разгледа картинките внимателно.

Постави лапата си върху книгата и отвори уста, но от нея не излезе нито въпрос, нито отговор. Не разбираше къде греши и защо не може да накара картинките да говорят, както правеше фермерът.

Прекара целия ден в изучаване на книжката и в опити да зададе въпроси или да получи отговори, но не постигна нищо. Беше убеден, че това е свързано с малките черни знаци около картинките. Прокара лапите си върху знаците и дори се опита да ги оближе, както майка му бе сторила с камъчетата, но напразно.

През нощта остави книгата на мястото, откъдето я бе взел. Истинско чудо беше, че една лисица бе способна на подобна постъпка. Лисиците никога не връщат откраднатото. Франки определено бе необикновена лисица.

Следващия ден от сутринта до вечерта Франки прекара в размисъл; дори забрави да обядва. Това е нещо, което лисиците никога не забравят. Реши, че има само един изход. Трябва да попита някой човек. Разбира се, можеше да задава въпроси само на своя, лисичи, език, който никой в света не разбираше. Така че каква полза от него? Но той нямаше избор. Реши да попита най-мъничкото човешко същество. Това бе едно седемгодишно момиченце на име Лучия.

Отново вдигам поглед от книгата. Интересно, че не само съм превеждал от лисичия език, на който Франки ми беше разказвал историите си, но съм заменял езика на възрастните с този на децата, опитвайки се да накарам моите хлапета да повярват в невероятните умения на Франки. Може би трябваше да пресъздам историята по-естествено, но това стана преди двайсет и пет години, когато те бяха много малки. Все пак всичко в книгата е много близо до онова, което Франки ни разказа в началото.

Внезапно осъзнавам, че Каролин тихичко е влязла в стаята. Сяда на стола зад бюрото ми.

Затварям книгата. Каролин ме гледа, иска да разбере как ще реагирам. Усмихвам се.

— Надявах се да открия някои неща, които не разбирам.

— И какво откри, Уилям?

Едва сега забелязвам, че тя плаче. Винаги плаче беззвучно, само сълзи се стичат по лицето й. Отивам до нея.

— Открих, че все още вярвам във Франки Фърбо, Каролин. Осъзнах, че част от тази история и от приказките, които разказвах на децата, не са истина. Така че Били беше прав, поне донякъде, когато заяви, че вече не вярва във Франки Фърбо. Дължа му обяснение, трябва да му се извиня. По-голямата част от това, което е научил за Франки от мен, не е непременно истина; просто на мен ми се струва реално.

Така стоят нещата и с теб, скъпа. Отдавна не сме разговаряли за истинския Франки Фърбо и вероятно си решила, че съм откачил, щом искам да вярваш в шантави истории, които съм съчинил. Не беше честно и моля да ми простиш.

И аз заплаквам. Искам да й обясня в какво вярвам, без да влагам много емоции, но не успявам да се овладея.

— Но това не означава, че Франки Фърбо не съществува. Продължавам да вярвам в него и вероятно винаги ще вярвам. Нямам избор, той просто е част от мен. Дано да ме разбереш.