Уилям Уортън
Франки Фърбо (6)

Глава 5
Предложение

Каролин се взира в мен цяла минута, очите й са пълни със сълзи. Сетне, без да промълви нито дума, нежно поставя ръката си върху главата ми и я задържа там, като не откъсва поглед от очите ми.

— Скъпи Уилям, сега двамата с Били ще учим. Ще затворя вратата след себе си. Остани тук и помисли още малко. Не забравяй, че те обичам и никога не съм настоявала да престанеш да вярваш във Франки Фърбо. Той означава много за теб, зная.

Става, минава покрай мен и излиза от стаята. Сядам отново на канапето; книгата лежи в скута ми. Въздъхвам дълбоко и се вглъбявам в себе си. Що за човек съм?

Помня колко много се зарадваха децата на тази книга, когато им я подарих преди години. Сега страниците на моя екземпляр са започнали да пожълтяват. Чудя се дали децата пазят своите, дали понякога ги разгръщат. Зная, че Били винаги чете неговата книжка преди Коледа, както и аз обичам да препрочитам „Нощта преди Коледа“ и „Коледата на едно дете в Уелс“.

Английският е семейният ни език. Благодарение на Франки все още мога да говоря немски с баварски диалект, но с италианския съм доста зле, въпреки че отдавна живеем тук. Превърнах се в посмешище за цялото семейство. Аз съм нещо като селския идиот.

Каролин владее италианския перфектно и научи децата ни да го говорят. Аз ги научих на немски. Каролин присъстваше на уроците ни, така че в семейството ни се говори на три езика. Четири, ако броим лисичия. Но не мисля, че някой от тях го смята за истински език. Все ме молят да напиша нещо на лисичи, но този език е толкова зависим от най-дребните жестове, от помръдването на главата, от движението на очите, на устата, от интонацията, дори от начина, по който трепваш с нос, че е направо невъзможно да го запишеш с онези малки знаци, които хората наричат букви.

Вероятно единственият начин да се създаде „литература“ на тези език е да заснемат на филм хора, които разказват приказки, четат стихове, играят пиеси.

Самият Франки Фърбо твърдеше, че печатарската преса е виновна за жестокото осакатяване на всички човешки езици. Тя бързо окастря езика до онези негови форми, които могат да се отпечатат на хартия.

Може би е прав. Живият език включва истински звуци, истински думи, цялата същност на хилядолетното общуване между хората.

Ето, пак се улавям, че вярвам във Франки, говоря така, сякаш той съществува. Той съществува! Как иначе съм научил немски, ако не от него? Не ме бива да уча езици. У дома говорим английски само защото имам проблеми с италианския. Познанията ми по немски са ограничени до онова, което Вилхелм знаеше, когато бе деветнайсетгодишен, до неговия речник на гимназист. Това ме сковава и не обичам да чета на немски. Може би защото самият Вилхелм не е обичал да чете и когато говоря на немски, по някакъв странен начин самият аз се превръщам във Вилхелм. Децата не искаха да разговаряме на немски, защото тогава ставах друг човек. Никое от тях (същото се отнася и за Каролин) не възприема моя лисичи език. Всичките му гримаси и движения им се струват адски глупави.

Винаги пиша детските си книжки на английски. Това е моят език, въпреки че вече повече от четиридесет години живея в Италия. Никога не превеждам историите си на италиански, макар литературният ми агент в Ню Йорк да работи с един издател от Милано. Една от причините е, че не искам да изляза от анонимност. Другата е, че Франки Фърбо едва ли би одобрил постъпката ми. Пиша под псевдоним. В знак на благодарност към своя учител използвам името Франки Фърбо в детските приказки.

Но сега трябва да помисля за историята, която написах на Коледа преди много, много години. Както казах, онези моменти, свързани с раждането на Франки, отделянето му от другите лисици, построяването на къщата му в дървото, промъкването в дома на фермера, подражаването на хората — всичко това предадох както ми бе разказано от самия него.

Пропуснах факта, че Франки умее да чете мисли, да предава знания от един човек на друг, както стори с Вилхелм и с мен. Реших, че това ще дойде в повече на децата. Разказах им го едва когато поотраснаха.

Седя на канапето и разглеждам картинките. Толкова са различни от начина, по който илюстрирам новите си приказки. Издателите на детски книжки искат многоцветни и елементарни рисунки. Но аз зная, че Катлийн, Матю и малката Камила не биха искали да видят Франки по този начин.

И така, сега трябва да реша дали Франки Фърбо е само един мит, фантазия, която съм създал, за да придам смисъл на живота си във време, когато всичко ми е изглеждало безсмислено. Или пък наистина съм преживял нещо невероятно, нещо, което самият аз не мога да проумея докрай? Все се сещам за пророците в различните религии, за техните ученици, които са преживели невероятни неща и са се опитали да ги споделят с околните. Понякога се обезсърчавам, когато мисля за тях.

Нима, както твърди Каролин, приличам на дете, което не може да се откъсне от своите фантазии, нима съм умствен инвалид, както твърдяха американските военни лекари? Нима съм попаднал в капана на една илюзия, която разрушава живота ми и живота на близките ми? Трудно ми е да го приема. Осъзнавам, че дълбоко в себе си съм зависим от „мита“ Франки Фърбо, както всеки фанатик вижда в даден Бог или политическа система смисъла на своя живот, нещо, което е по-ценно от самия живот.

Но не се чувствам луд. Обожавам живота, който сме си избрали. Мисля, че Каролин и децата също го харесват. Какво от това, че Катлийн и Матю живеят заедно в планините на Чили, сякаш са женени? Каролин е убедена, че Камила чака малкия Били да порасне, за да го вземе при себе си. Сега Камила вероятно е някъде в Северна Япония.

Животът ни наистина е необикновен, всички сме толкова близки, но нали такъв трябва да бъде истинският живот? Нима съм затънал толкова дълбоко в нещата, които ми разказа Франки, че не мога да разсъждавам самостоятелно? Нима съм се превърнал в бреме за хората, които обичам?

Зная, че променях историите за господин Лисан според възрастта на децата и техните характери. Понякога Франки бе своеобразен горски Шерлок Холмс. Хора и животни се обръщаха към него за помощ. Друг път работеше в тандем с една змия детектив от Ню Мексико, на име Сам Сайдуайндър. Това е свързано с историите, които ми разказа един мой приятел художник Морис Бърд. Той дойде от Перуджа заедно с децата си и им разказа за тази змия. Герой на всичките му приказки бе Сам Сайдуайндър. Но не мисля, че Морис вярваше в съществуването на Сам, нито пък искаше това от децата си. Това бяха просто приказки.

Сетне се появи един полицай от Париж, мосю Льо Блан. Той непрекъснато търсеше помощ от Франки при разкриването на международни афери. Понякога историите продължаваха много дълго, сутрин след сутрин. Друг път просто разказвах за животните в гората: приказки, които пиша професионално за другите деца.

По-късно се появиха троловете, вещиците, феите, елфите, джуджетата, чудовищата — всички тези мистериозни създания. Разказвах и истории, които си бяха чиста научна фантастика: Франки се срещаше с хора от други планети, други слънчеви системи или от други времена. Децата ги обожаваха. Тези истории преследваха образователна цел. В тях обикновено бе вградена някаква идея, върху която трябваше да поразсъждават.

Заглавието винаги започваше с „Франки Фърбо и…“ Историята се лееше от само себе си. Нямах чувството, че разказвам; слушах с не по-малък интерес от децата. Неизвестно как тези приказки се появяваха в съзнанието ми. Сякаш самият Франки Фърбо ги разказваше. Ето защо не виждах нищо лошо в опита си да внуша на децата, че той наистина съществува. Вярвах, че самият Франки няма да има нищо против, задето го въвличам в тези истории и ги представям за истински.

Зная, че това звучи налудничаво. Чувам Каролин да шета на долния етаж, вероятно приготвя обяда. Трябва да е приключила с уроците. Преподава с такова настроение и толкова ефикасно, че за децата ни винаги е било удоволствие да учат с нея. Обикновено „подготвях почвата“ с някоя история за Франки, след което идваше ред на Каролин. Наистина не мога да разбера защо тя не вярва във Франки, нещо повече, не мога да повярвам, че през всичките тези години съм вярвал, че тя вярва.

Слизам долу, за да обядвам с Каролин и с Били. Били е доста възбуден заради някаква малка турбина, която строи в потока край къщата ни. Не съм настроен за разговори, но го слушам внимателно. Справил се е добре. Давам му няколко полезни съвета.

Каролин ме наблюдава. Щом я погледна, свежда очи. Чувствам, че е притеснена не по-малко от мен заради сутрешния ни разговор. Може би ще започне да настоява да посетя психиатър или нещо подобно. Не мисля, че това ще ми помогне. Когато се върнах от фронта, ме подложиха на подобно лечение; тогава бях двайсетгодишен.

След обяда се качвам в стаята си. Преглеждам приказката, върху която работих. Текстът е завършен; това е историята на една червеношийка, която учи малките си как да търсят червеи, и за едно от пиленцата й, което не обича червеи. Накрая малката червеношийка става италианска червеношийка и се научава да готви спагети. Изяжда купища спагети, като си представя, че са червеи.

Започнал съм да рисувам илюстрациите. Работя и върху още две приказки. Едната е за дърво, което е забравило как да расте нагоре и постепенно се е превърнало в храст. Другата е за избягало канарче и приключенията му сред останалите птици. Те му завиждат за жълтата перушина и сладкия му глас. То си търси храна, която да може да яде, и птици, сред които да може да живее. В кабинета си държа истинско канарче. Кръстил съм го Пилето — не особено оригинално име. То пее зад гърба ми. Когато работя, обикновено го оставям да лети из стаята.

Сядам да пиша; но като че го правя насила. За да пишеш детски книги, трябва да си останеш малко дете, да се вживяваш в приказката също като децата — не само в писането и в илюстрирането, а в самата приказка. Залавям се за работа.

Чувам, че Каролин влиза в кабинета. Това се случва за втори път тази сутрин, а тя много рядко идва тук, когато работя. Разбира, че за да се превърна в мъжа-дете, който пише приказки, имам нужда от концентрация, от усещане за изолираност, тотално вживяване в това, което правя.

Тя застава между мен и писалището и ме поглежда.

— Моля те, Уилям, да не продължаваме така. Знаеш, че те обичам. Ще направя за теб всичко, което мога, но моля те, не ме карай да лъжа.

Седя и мълча. Не мисля, че съм готов за този разговор.

— Какво значение има, ако кажа, че вярвам във Франки Фърбо? Мога да излъжа, че вярвам. Какво значение има? Мога да кажа, че не вярвам, а всъщност да вярвам. Не искам да живееш извън времето, потънал в спомени. Всичко това просто няма значение!

Страхувам се, че мога отново да заплача. Искам да поговорим, но не зная отворя ли уста, какво ще излезе от нея. Ако закрещя или пък заплача, Каролин ще се убеди, че съм някакъв невротик или психар, който не е с всичкия си. Седя и мълча. Сетне вдигам поглед към угриженото й лице.

— За мен има значение, Каролин.

Тя стои и ме гледа. В прекрасните й кафяво-жълти очи грее цялата й любов към мен. Тя плаче. Поемам дълбоко дъх и се опитвам да й обясня:

— Може би не трябваше да чета тази книга за Франки Фърбо, която написах за децата преди толкова години. Четенето не ми помогна; само осъзнах колко много щях да загубя, ако не бях срещнал Франки. Помниш ли колко щастливи бяха нашите деца, когато намериха книжките в чорапите с коледните подаръци?

— Никога няма да го забравя, Уилям. Не мога да си представя, че те някога ще получат по-красив коледен подарък. Все още пазя моя екземпляр и го препрочитам често. Понякога си мисля, че трябва да я публикуваш, да я споделиш с целия свят. Сетне си казвам: „О, не, така е по-добре, това си е семейна книга, само за нас.“

— Припомних си всичко, Каролин. Опитах се да разгранича думите на Франки от моите измислици. Наистина опитах. Исках децата ни да разберат какво означава той за мен. Историите, които им разказвах, не бяха достатъчни.

Сега започвам да се питам дали постъпих правилно. Честно ли е да искам от тях да проникнат и да заживеят в моята лудост? Трябва да е лудост, защото колкото и внимателно да анализирам всичко, продължавам да вярвам във Франки Фърбо. Опитвам се да повярвам в свръхестествена лисица, която може да лети, да чете мисли, да предава мисли, да трансформира материята, да измисля и да говори един толкова сложен и изтънчен език, че всички останали езици, дори моят роден, да приличат на нечленоразделно сумтене. Зная, че думите ми те огорчават, но аз вярвам. Никога не съм преставал да вярвам.

По лицето й се стичат сълзи. Тя сяда на коленете ми, обвива ръце около врата ми, поглежда ме право в очите. Божичко, колко е красива! Как успях, след като явно не съм с всичкия си, да се оженя за такова красиво и интелигентно създание? Тя ме прегръща силно, сетне се отдръпва.

— Уилям. Изслушай ме. Има само един начин да докажеш или обориш всичко.

Следя погледа й. Понякога е толкова напрегнат, че направо ме плаши; зная обаче, че не това е целта й.

— Каза, че всичките спомени на Вилхелм са в главата ти. Никога не успях да си обясня как така говориш перфектен немски без следа от американски акцент. Може би всъщност си бил в плен, докато си смятал, че живееш при Франки. Това е единственото разумно обяснение. Може би тогава си се запознал с Вилхелм. Да не забравяме, че по тялото ти има следи от ужасни рани, които са зараснали. Сигурно са те лекували в немска болница. Медицината в Германия явно много е напреднала.

Понечвам да й отговоря, да й обясня за пореден път как Франки ме е измъкнал от лапите на смъртта, но тя поставя длан на устните ми.

— Изслушай ме, Уилям. След като видях проблемите ти с италианския — език, много по-лесен от немския — нещо дълбоко в мен ми подсказа, че не би могъл да научиш немски за толкова кратко време. Така и не успях да си обясня тази част от историята. И още нещо странно: когато говориш немски, сякаш се превръщаш в друг човек. Това може да се дължи на инстинкта за оцеляване, който ти е помогнал да избягаш, ако изобщо си бил пленник. Не зная. Просто се опитвам да споделя мислите си.

— Много по-лесно щеше да бъде, ако ми беше повярвала. Наистина ли смяташ, че когато говоря лисичия език и се опитвам ви го предам, само искам да ви баламосвам и бръщолевя глупости?

— Сигурна съм, че съзнателно не би направил подобно нещо, скъпи Уилям. Това също ме обърква. Толкова е странно. Но то ме води към същината на нашия разговор.

Хипнотизиран съм от очите й, от гладките й устни, от нежния меден загар на кожата й, от чистата линия на носа й, от тъмнокестенявите й коси, в които тук-там проблесват сребърни нишки. По дяволите, целият съм побелял, дори брадата ми е бяла, а тя изглежда както при първата ни среща. Опитвам се да се усмихна.

— Добре, Каролин, казвай какво има. Но те предупреждавам, че няма да ходя при психиатър, психотерапевт или нещо подобно. Искам, имам нужда да вярвам във Франки Фърбо. Той е част от моя живот.

— Разбирам. Но не искаш ли да заминем на малко пътешествие за една седмица или месец — колкото е необходимо?

— Имаш предвид санаториум или нещо подобно; откаченият писател на детски книжки да си отдъхне за момент и да прогони демоните от душата си. Не!

— Изслушай ме, Уилям. Престани да се държиш като глупак. Каза ми, че знаеш всичко за Вилхелм до двайсетата му година, нали?

— Точно така. Това е по-скоро като сън, от който помня всяка подробност, отколкото спомен. Но въпреки това не съм забравил нещата, които той е знаел, преди да срещнем Франки.

— Добре тогава. Значи трябва да знаеш къде живее. Иди и го намери. Виж дали ще можеш да говориш с него, дали той съществува; провери каква част от спомена е истина. Като се има предвид колко близки сте били, винаги съм се учудвала, че никога не го потърси. Той не би могъл да те открие, защото живееш толкова далеч от родното си място, нямаш родители, братя или сестри. Но има шанс, особено след като е бил женен, да го намериш близо до мястото, където е живял преди войната.

Гледам я втренчено. Защо тази идея никога не ми е хрумвала? Толкова е логична. Може би дълбоко в себе си зная, че Франки е само фантазия и търсенето на истината само би я унищожило. Каролин бавно се изправя. Заставам до нея и я прегръщам.

— Благодаря ти, скъпа. Права си, това е начинът да открия истината. Дори да е заминал някъде, пак ще го намеря. Не може просто да изчезне. И ти обещавам, че ако не открия и следа от него, никога да не спомена Франки Фърбо.

— Моля те, не го казвай, Уилям. Франки е толкова важен за всички нас; той е като член на семейството. Но не бива да искаш от нас да вярваме в съществуването му. Нямаме нищо против, ако вярата в него те прави щастлив. Разбираш ли какво се опитвам да кажа?

Тя свежда поглед към краката си. Обула е меки пантофи, които сама е направила. Вътре в дома ни всички носим пантофи; те са меки и удобни. Оставяме обувките си пред прага. Каролин ме поглежда отново.

— Ще отидеш ли?

— Да, скъпа, и ти благодаря. Утре започвам търсенето на Вилхелм Клуг в селцето Зеесхаупт в подножието на Алпите, близо до езерото Щарнбергер в Бавария. Желаеш ли да дойдеш с мен?

— Не, Уилям, това е твое пътешествие. Ще остана тук с Били. Моля те само да не се отказваш, преди да си напълно сигурен, че Вилхелм Клуг не съществува или… го откриеш.