Уилям Уортън
Франки Фърбо (3)

Глава 3
Лисичата дупка

Както знаеш, скъпа, бях едва двайсетгодишен, когато дебаркирахме на бреговете край Палермо, Сицилия. Воювахме в редиците на 34-та пехотна дивизия и всички бяхме уплашени до смърт.

След тежки боеве някак си успяхме да прекосим Сицилия, сетне да стъпим и в континентална Италия. Сега ми се струва толкова странно, че нападахме прекрасната страна, която се превърна в наш дом.

Като по чудо успях да остана жив и без нито една рана. Атакувахме германците, укрепили се в стар манастир на един хълм, наречен Монте Касино. Боевете бяха ожесточени, с автомати, минохвъргачки, артилерия, бомбардировки, ту настъпвахме, ту се оттегляхме. Струваше ни се, че никога няма да пробием германската отбрана. Към нас се присъединиха множество италианци, излезли от затворите, но германците се сражаваха отчаяно. Смятах, че ще изгубим войната или поне ще се бием, докато загина, или пък умра от старост.

Според слуховете, които се носеха в окопите, трябваше да предприемем масирано настъпление, координирано с дивизионната, корпусната и армейската артилерия. Аз лично не бях готов за подобно нещо. Бях на границите на силите си, както впрочем и всички останали.

Бяхме задрямали в окопа с приятеля ми Стан Крамър, когато сержант Месер дойде при нас.

— Ей, вие двамата, вдигнете задниците си и ме последвайте. Капитанът ви вика.

Пропълзяхме по корем в калта до щаба на ротата. Командирът бе мръсен като всички нас. Неизвестно как също бе успял да оцелее. Той бе единственият командир на рота в нашия батальон, който бе изкарал толкова дълго.

Искаше да бъдем разузнавателен патрул. Думата „патрул“ има особено значение за мен. Мозъкът ми, вътрешностите ми се обръщат, като я чуят. Бях толкова уплашен, че не можех да промълвя нито дума. Слушах заедно със Стан, когато командирът сочеше омазаната с кал и протрита от прегъвания карта и обясняваше какво ще се случи, какво трябва да направим.

— И така, това е само разузнавателен патрул, затова вие двамата не се натягайте. Трябва само да проверите дали мостчето пред нас е минирано, или е вдигнато във въздуха. Ако започнат да ви обстрелват или се натъкнете на нещо, което ви прилича на укрепен отбранителен пункт, незабавно се върнете. Нашият батальон трябва да атакува в шест нула нула и ако мостът е цял, това ще ни улесни неимоверно. Артилерията открива огън в пет и трийсет, така че трябва да се върнете преди този час. Ясно ли е?

Обясни ни още, че мостът минавал над някакво поточе. Можело да бъде прекосено, но щяло да затрудни картечарите и носачите на противотанковите пушки. Искаше само да разберем какво е положението.

Даде ни по един горещ гулаш и горещо кафе, които се отпускаха в изключителни случаи. Сетне ни остави. Хранихме се облегнати на срутен зид близо до щаба. Не говорихме много. Почивахме си. Хубаво е, когато си далеч от огневата линия, макар и само на сто метра зад нея. Разполагахме с четири часа, преди да потеглим.

Тръгнахме в четири сутринта. Движехме се зад нашата линия, на север, докато най-сетне се озовахме срещу мястото, където трябваше да се намира мостът. Помня, че паролата тази вечер бе „Лана Търнър“. Стигнахме последния ни аванпост в тази част от фронта. Това беше трети взвод. Пресрещнаха ни и им казахме паролата. Спуснахме се в техния окоп. Съобщихме им какво трябва да направим. Отвърнаха ни, че не са видели никакъв мост, но могат да ни обяснят къде се намира рекичката: надолу по хълма, малко преди следващото възвишение. Твърдяха, че на хълма гъмжи от фрицове. Изплашиха ни с информацията за наличието на минохвъргачки и снайперисти.

Продължихме предпазливо; усещах вкуса на кафе в носа и гърлото си — беше прокиснало. Не трябваше да го пия. Спуснахме се по хълма. Земята бе покрита с кал и парчета глинести шисти. Стигнахме поточето. Спряхме.

Стан погледна картата; твърдеше, че мостът е по̀ на север, макар в действителност да се намираше по-скоро на изток. Нямах представа къде се намираме. Само исках всичко да свърши по-бързо и да се върнем.

Започнахме да си проправяме път през клисурата, образувана от рекичката. Напредвахме бавно, защото беше тъмно. Небето бе слабо озарено от онази светлина, която се появява преди изгрев, когато си на пост и чакаш да те сменят. Но както обикновено тя не ни помагаше особено. Ориентирахме се най-вече по ромона на поточето.

Клисурата ставаше все по-стръмна и от двете страни, затова непрекъснато се подхлъзвахме и падахме във водата. Изведнъж Стан спря. Посочи нещо с ръка. Беше мостът, който търсехме. Оказа се типичен италиански мост, с каквито бе осеяна околността — двата му края бяха иззидани от камъни, а средата бе от масивни греди. Беше доста по-широк от рекичката, която сигурно ставаше много пълноводна през пролетта. Пропълзяхме малко по-близо. Стан се наведе към ухото ми.

— Искаш ли да минеш от онази страна и да хвърлиш един поглед?

Не исках, но нямаше как. Кимнах. Той отново доближи устни до ухото ми. Носеше часовник с фосфоресциращ циферблат, който бе взел от един италиански офицер.

— Разполагаме с половин час преди корпусът и дивизията да атакуват. Дотогава трябва да сме далеч оттук. Необходими са ми пет минути, за да намеря добро прикритие, после стъпи на моста и набързо го огледай.

Запълзя по склона. Седнах и се зачудих какво правя. Разполагах с карабина и четири гранати. Ако някой охраняваше моста, щеше да ме застреля още щом стъпех на него. Единствено мракът бе на моя страна. Участвах в един от онези разузнавателни патрули, който можеше да се окаже само разходка на студа и влагата или последна разходка към вечния студ.

Когато видях, че Стан е заел позиция, тръгнах напред. Нагазих в потока, докато водата заля ботушите ми; така ми беше по-лесно, а и по-мокър нямаше как да стана. Достигнах онова състояние, когато човек не просто се страхува, а се страхува да не се уплаши. Когато си прекалено уплашен, не вършиш нищо както трябва; това наистина е много опасно.

Питах се дали е възможно да се изкача по-нагоре по склона и да прибягам към някое укритие. Проблемът е, че когато нищо не се случва, ставам непредпазлив.

Когато наближих моста, видях, че около него растат храсти и тръстики. Приклекнах сред тях и огледах внимателно моста. Изглежда, там нямаше никого. Започнах да се притеснявам за времето; часовникът ми беше обикновен „Булова“, който не светеше на тъмно и все не успявах да видя циферблата, колкото и да въртях китката си. От приюта „Сейнт Винсънт“ ми го подариха като награда за завършването на гимназия, тъй като бях първенец на випуска. Удивително, но той продължава да работи след всичко, на което беше подложен. Това е обикновен часовник, не е водоустойчив, но много пъти съм го потапял във вода.

Стигнах до моста откъм нашата страна на потока. Плъзнах се под него и опипах за мини или пръчки динамит. Нямаше нищо. Тихичко се покачих върху дъските и легнах на тях. В този миг почувствах как луната, звездите и светлината от всички възможни източници се концентрира върху мен. Погледнах надолу, очаквах едва ли не да видя, че хвърлям сянка. Беше прекалено тъмно; въображението ми си играеше игрички с мен.

Запълзях по корем и стигнах до ръба на моста, за да проверя всяка от опорите. Реших, че ако се случи нещо, ще се хвърля във водата и ще заплувам надолу по течението. Вероятно не го мислех сериозно, просто това ми се въртеше в главата.

Ключът към успеха на всеки разузнавателен патрул е параноя в напреднала фаза. Трябва да очакваш най-лошото и да бъдеш подготвен за него всяка минута. Най-малкото самоуспокоение може да доведе до внезапна смърт.

Продължих да пълзя. Опитвах се да остана в сянката на парапета и да надникна под централния свод, където се срещат диагонално разположените дървени греди. Точно тук би трябвало да има динамит, ако някой се кани да вдигне моста във въздуха. Нямаше нищо. Започнах да се чувствам по-уверен. Допълзях малко по-нататък, трябваше да проверя само онези подпори, където се срещат дървените греди и каменният фундамент. Двамата със Стан се бяхме разбрали, че ако всичко е наред, когато свърша, ще махна с ръка и той ще тръгне обратно към мястото на срещата, където се бяхме разделили. Това не бе първата ми разузнавателна мисия със Стан. Редувахме се при поемането на рискове и сега бе моят ред.

Надникнах отново над края на моста, почувствах, че нещо не е наред, но в действителност не го очаквах. Изведнъж отдолу се протегнаха две ръце и ме дръпнаха! Карабината ми се заклещи между перилата и се смъкна от рамото ми.

Бяха двама германци. Не бяха от СС, униформите им бяха зелени, градинското зелено на Вермахта. Онзи, който ме издърпа, опря нож в гърлото ми, пушката на другия беше насочена към главата ми. Вдигнах ръце. Лежах по гръб, полузалят от реката. Онзи отдръпна ножа и посочи към хълма от другата страна на клисурата. Вторият ме изръга с пушката в ребрата. Заизкачвах се по склона, препъвах се и се питах дали Стан ни вижда. Сигурно, но беше безпомощен. В тъмнината не можеше да различи кои са добрите, тоест аз, и кои лошите, тоест фрицовете. Надявах се да не стреля. Не беше добър стрелец, едва изкара изпита, и то с наша помощ.

След няколко минути стигнахме дупка, изкопана в подветрения склон на хълма от другата страна на клисурата. Тикнаха ме в нея. Онзи с ножа имаше и шмайзер, който бяхме кръстили „пушка-хлъц“, преметнат през рамото. Протегна ръка към врата ми и скъса синджирчето с личните ми знаци. Сетне изряза и знака на дивизията ми. Претърси ме и взе часовника и портфейла ми. Заприлича ми повече на обир, отколкото на плен. Обзе ме страх. Тия двамата май никога не бяха чували за Женевската конвенция. Или може би им беше влязла през едното ухо и излязла през другото. Такъв ми бил късметът.

Немецът наблъска вещите ми в джоба си и каза нещо на партньора си. Вторият фриц се облегна на стената на дупката и подпря пушката на коляното си; тя сочеше право в гърдите ми. Първият, който бе взел нещата ми, се изкатери от дупката и тръгна по склона.

Опитах се да се усмихна на фрица с карабината, усмивка в мрака. Той не ми отвърна. Питах се колко ли е часът, кога ще започне артилерийският огън. Питах се дали Стан е успял да се върне и да съобщи, че съм попаднал в плен. По дяволите, не биха спрели артилерията заради някакъв скапан редник!

Започнах бавно да движа ръце над главата си, сякаш падат бомби. Повторих няколко пъти и „бум-бум“. Германецът свали предпазителя! Може би „бум-бум“ означава нещо друго на немски. Опитах се да му обясня какво ни очаква, но той стана още по-подозрителен и ме взе на мушка, за да покаже, че е готов да ме застреля при първото погрешно движение. Започнах да изпадам в паника. Нашите просто бяха длъжни да изравнят моста със земята.

Ето! Първи, втори снаряд. Третият падна на петнайсетина метра под нас, отдясно на моста, досами водата.

Сега вече германският ми приятел проумя какво става. Насочил пушката си към мен, сведе глава, а навсякъде около нас хвърчаха камъни и буци пръст. Опитах се да му обясня със знаци, че трябва да се измъкнем от дупката и да тръгнем нагоре по склона. Той отново се прицели в мен и изкрещя нещо. Нов залп свисти и гърми край нас; мостът хвръкна във въздуха, камъни и парчета дърво летяха наравно с шрапнелите и буците пръст. Беше свършено с моста; всички трябваше да си намокрят краката. Ако фрицовете не го гръмнеха, щяхме го сторим сами.

Свих се на дъното на дупката, притиснал здраво ръце към главата си. Сетих се, че нямам каска. Падна, когато двамата германци ме издърпаха под моста, и вероятно е била отнесена от течението. Започнах да съжалявам за нея.

Мисля си, че бях лишен от възможността да се предам. Често пъти си фантазирах как крача към някакъв фриц, връчвам му пушката си и се предавам като генерал Ли при Апоматъкс^[1]. Но те взеха гранатите ми, преди да успея да реагирам, а пушката ми остана на моста, всъщност сигурно вече се бе разхвърчала на парчета из околността.

Е, сега бях пленник, но не за дълго. Отново се опитах да накарам този тип да се измъкнем заедно от дупката, но безуспешно.

В този миг ни улучи снаряд. Сътресението беше толкова силно, че очите ми сякаш щяха да изскочат от орбитите. Двамата с фрица се боричкахме кой да заеме най-ниското място в дупката. И двамата крещяхме. „Мамо“ и „Mutti“ бяха най-често изричаните думи тази сутрин, но никой не се отзова. Дори не помня майка си, но това не ми пречеше да крещя. Шумът, камъните и пръстта, които падаха върху нас, изпълваха въздуха.

Насред целия този ужас видях пушката да лежи захвърлена в единия край на дупката, фрицът беше забравил за нея. Сега войната се води с по-големи оръжия; това беше тапешник в сравнение с тях.

Реших, че ако по някакво чудо се измъкнем от този ад, ще бъде много по-добре германецът да се окаже мой пленник. Затова използвах миг на затишие, когато към устите, очите и ушите ни не хвърчи кал, да се наведа и да притисна пушката към гърдите си. Можеше да ме вземат и за герой; нямаше да ми навреди. С голи ръце, след като попаднал в плен, той надвил врага и избягал… и тем подобни глупости. Мога да съчиня цяла реч, достойна за връчването на Бронзова звезда.

Фрицът ме гледаше сякаш не съм с всичкия си. Вероятно смята, че постъпвам глупаво. Беше прав. Опитвах се да се отпусна, да оставя мислите си да бродят на воля или да ги насоча към нещо друго, защото и така или иначе не можех да променя с нищо сегашната ситуация. Просто се опитвах да проумея това, което ставаше, да го обясня на самия себе си.

Дотук съм открил, че има голяма разлика между безразсъдство, безстрашие и смелост. Първото трябва да се избягва, освен ако не става въпрос за филм или роман. Второто също трябва да се избягва. Щом си безстрашен, значи липсва някаква важна част от въображението ти. Ако се намираш в близост до някой безстрашен, съществува вероятност да бъдеш въвлечен във водовъртеж от безумия и да пострадаш, колкото и да си предпазлив. Достигнах до тази истина още преди войната, но през последните няколко месеца тя бе потвърдена многократно.

Трябва да си смел дори когато се страхуваш. Повечето смелчаци, които познавам, са доста предпазливи хора. Страхуват се, но поради причини, свързани с оцеляването — своето или на други хора, на които държат — вършат неща, които обикновено изискват безразсъдство и безстрашие. Но не ги вършат безразсъдно или безстрашно. Правят необходимото и при това го правят с абсолютния минимум от храброст.

Има и още една категория. Бих могъл да ги нарека хора с „прагматичен разум“. Това е, когато някой прави нещо очевидно интелигентно, което лесно може да се сбърка с храброст, ако не се вгледаш по-внимателно. Моето посягане към пушката се вмества някъде тук.

Не бе необходимо да разсъждавам надълго и нашироко върху тези незначителни отклонения в човешкото поведение. Продължих да си повтарям, че нищо, което мога да чуя или почувствам, няма да ме убие. Тази логична мисъл ми помогна да преживея няколко бомбардировки, но най-сетне дойде снарядът, който нито чух, нито видях. Нямам представа колко близо падна; беше достатъчно близо, за да се срутят стените върху нас. Времето спря.

Когато дойдох на себе си, забелязах, че съм покрит с кал, мръсотия и кръв. Не можех да помръдна. Едва виждах. Ушите ми пищяха. Не чувствах краката и ръцете си. Беше ми топло и приятно. Обмислях вероятността да съм мъртъв.

Пред мен, свит в покрития ми с мръсотия скут, лежеше фрицът. Очите му бяха отворени и гледаха право в мен, но не виждаха. Вратът му беше неестествено изкривен. Реших, че и той е мъртъв, и ако вижда нещо, то това е смъртта ми. Лежим в масов гроб за двама.

Ако бях мъртъв, не трябваше да правя нищо, освен да чакам, за да открия какво ще се случи. Ако все още не бях мъртъв, вероятно умирах. Учудих се колко лесно е станало всичко, но не бях уплашен колкото очаквах.

Виждах достатъчно добре, за да разбера, че е бял ден. Трябваше да е минало доста време. Чувствах се така, все едно някой на плажа ме е заровил дълбоко в пясъка или пък в болницата са ми дали етер. Всъщност точно така се чувствах, когато бях на осем години и ми сложиха упойка, за да ми извадят сливиците.

Знаех, че плача, но не чувах гласа си. Когато човек попадне под обстрел от 155-милиметрови оръдия, оглушава за известно време.

Нямах представа от кога лежим така. Никой не идваше да провери, нито от нашите, нито от фрицовете. Изглежда, войната ни е подминала. Не бях особено разочарован.

Ту изпадах в безсъзнание, ту се връщам към реалността. Започнах да чувствам болка. Опитах се да размърдам няколко пръста, но не успях. Когато идвах на себе си, не можех дори да повдигна главата си над ръба на дупката. Когато бях в безсъзнание, с фрица приличахме на мъртъвци, които трябва да бъдат изнесени от отряда за прибиране на труповете, който едва ли щеше да се появи скоро. Всички бяха прекалено заети да водят проклетата война, за да ни обърнат внимание. В известен смисъл ние бяхме забравени.

Отново започна да се стъмва, когато чух някой да притичва тихичко. Това ме събуди! Убеден бях, че е някой плъх, дошъл да вечеря безплатно. Нощем в приюта се разхождаха плъхове. Чудех се дали ако се постарая, мога да имитирам котка. Направих опит, който доведе до две неща. Първо, „мъртвият“ фриц започна да стене; кални сълзи се стичаха от очите му и се смесваха с калната му пот. Второ, вече чух самия себе си, не само неговото пъшкане. Разбира се, чух и топуркането, следователно слухът ми беше в ред. Опитах се да извърна глава, но нещо в долната част на гръбнака ме болеше. Стана ми студено на ръцете и краката — все пак не са студени като на мъртвец. Започнах да съжалявам, че цялото ми тяло не е парализирано. Поне нищо нямаше да ме боли.

Оглеждах се за плъхове, но вместо тях видях лисица! Красива лисица, изправена на задните си крака! Приближи се предпазливо и с лапичките си почисти калта от немеца и от мен.

Наблюдавах я, не знаех нито какво става, нито какво да правя. Изведнъж лисицата ме погледна право в очите и каза с ясен и спокоен глас:

— Не мърдай, Уилям. Скоро ще те измъкна оттук.

Вече бях сигурен — или съм мъртъв или съм полудял, или и двете, но не можех да направя нищо по въпроса. Лисицата свали каската на фрица и нежно повдигна главата му от гърдите ми. Движенията й бяха бавни, внимателни, разчисти калта и от двама ни. Сетне отново впери поглед в мен.

— Прави каквото ти казвам, Уилям, и всичко ще бъде наред.

Вече бях сигурен, че съм мъртъв, но как така никой не беше открил, че Господ е лисица? Немецът отново започна да стене и лисичето го докосна с малките си нежни лапи. Заговори му на друг език. Не бях сигурен, но ми приличаше на немски. И на двата езика шепнеше с топъл и успокояващ глас, достатъчно силен, та да го чуя през калта и мръсотията, с които бяха пълни ушите ми.

Животинчето се обърна към мен. Очите му бяха невероятно жълти, почти кехлибарени.

— Уилям, и двамата ще умрете, ако не изпълниш точно каквото ти казвам.

Бях вцепенен от шок и страх. Умните очи на лисицата надзъртаха иззад червеникавочерната й муцунка.

— Погледни ме. Опитай се да се отпуснеш. Ще изпиташ странно чувство, но това е единственият начин да те измъкна от тук и да те отнеса на място, където да мога да ти помогна.

Вперих поглед в очите й и усетих как бавно напускам тялото си. В същото време изпитах интензивна всепоглъщаща концентрация, умаляване на цялото ми същество. Най-доброто сравнение за което се сещам, е превръщането на пухкав сняг в снежна топка. Бавно се превърнах в… нищо. Болката и вцепенението изчезнаха, сетне загубих съзнание.