Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Franky Furbo, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милко Стоименов, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- ventcis (2015)
- Допълнителна корекция
- zelenkroki (2017)
Издание:
Уилям Уортън. Франки Фърбо
Превод: Милко Стоименов, 1998
Редактор: Весела Прошкова
Коректор: Лилия Анастасова
Худ. оформление: Милко Стоименов, 1998
Предпечатна подготовка: „Квазар“ ООД
Печат: „Багра“ ЕООД
ИК „РАТА“, София, 2005
ISBN 954–9608–06–9
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция от zelenkroki
Глава 9
Разказът на Франки
— Франки говореше на лисичи. Знаеш как е — все едно използва телепатия, всичко е толкова ясно и разбираемо, толкова красиво.
Докато живеехме при него, рядко влизахме в стаята му за размисли. Помниш, че той ни канеше там само в специални случаи или когато трябваше да ни съобщи нещо важно. Тя беше почти празна, с изключение на бюрото и двата стола — малкият стоеше отзад, а големият пред бюрото, което се озаряваше от слънчевите лъчи, проникващи през прозореца. Целите стени бяха покрити с полици с книги, подредени като в библиотека. Беше тихо и спокойно — място, подходящо за размисли. Опитах се да направя в дома си подобна стая, но това се оказа невъзможно; единствено Франки умееше да вдъхне живот на вещите.
Той седна на стола зад бюрото и ми посочи другия, който беше и по-удобен. Светлината, която струеше през прозореца, караше очите му да блестят в невероятен кехлибарен цвят, сякаш в тях гореше огън; така пламтяха очите му, когато се опитваше да ни втълпи някоя особено важна мисъл. Седяхме мълчаливо, Франки ме изучаваше с поглед. Имам чувството, че преценяваше дали да сподели нещо важно с мен или не. Съдя за това по силата на телепатичния поток помежду ни. Сетне той заговори:
„Един ден преди около два месеца, Вилхелм, на вратата се почука. Бях в стаята си за размисли, работех върху нова детска книжка, която да помогне на малките да открият радостта от общуването, а не да се състезават непрекъснато. Знаеш мнението ми по този въпрос.
Побързах да отворя. На прага стоеше най-красивата женска лисица, която някога съм виждал, и тя ме заговори на перфектен лисичи:
— Ти ли си Франки Фърбо?
Представяш ли си моята изненада? Бях толкова развълнуван и щастлив, че дори опашката ми се изчерви. Поканих я да влезе. Най-накрая успях да отговоря:
— Да, аз съм. Как така една обикновена лисица като теб говори толкова добре езика ми? Какво става?
— Значи е истина! Най-после те открих!
По муцунката й закапаха сълзи; тя не откъсваше поглед от мен и аз се почувствах страшно неловко.
Беше необичайно красива. Имаше кехлибарени очи със зеленикав оттенък, лъскава козина, рижа със сиви връхчета на космите. Опашката й беше по-светла, нещо средно между цвета на очите й и моята розова опашка.“
Слушам думите на Вилхелм и изпитвам странни чувства. Отначало ми се струва, че се превръщам във Вилхелм, сякаш всичко това е продължение на негов минал живот, спомените за който са останали в съзнанието ми.
Сетне, което е още по-странно, изпитвам чувството, че се превръщам във Франки Фърбо, че преживявам разказа му, който Вилхелм ми предава. Осъзнавам, че Франки вероятно го е планирал, искал е да изживея случилото се през годините. Страхувам се, но отстъпвам пред тази загуба на самоличност. Слушам, чувствам, зная, докато Вилхелм продължава с разказа на Франки:
„Каня я да се качи горе. Гостенката ме следва. Толкова съм щастлив, толкова възбуден, че лапите ми треперят. Тя продължава да ме следи с поглед. Искам да й задам толкова много въпроси, но не мога да откъсна очи от нея. Тя отново проговаря; гласът й е толкова нисък, думите се леят толкова изящно, че собствената ми реч сякаш е мучене на впрегатно животно.
— Не мога да повярвам, че те открих. Колко ли трудно е било на едно надарено същество като теб да живее в тези примитивни времена. Разбираш ли, търсих те по цялата планета през последните петдесет хиляди години. Страхувахме се, че изобщо не си живял на Земята.“
Слушам я, но не разбирам нищо. Зная, че трябва да кажа нещо.
— Ще пиеш ли чай?
Тя накланя глава, усмихва се и ме поглежда съсредоточено.
— Имаш ли билков чай без никакви стимуланти?
Всъщност разполагам с петдесет и два вида чай. Предлагам й любимия си. Слагам чайника да заври и се надявам тя да продължи да говори. Любопитно ми е какво ще каже, но по-важно е да наблюдавам нейните прекрасни живи, енергични жестове, докато говори. Седя и чакам, цялото ми тяло трепери.
— Ще ти бъде трудно да го възприемеш, но идвам от далечното бъдеще, петдесет хиляди години след твоето време, когато лисиците господстват на тази планета. Аз съм учен, нещо като антрополог или археолог. Изучавам произхода на нашия вид. Търсих те много дълго и най-сетне усилията ми бяха възнаградени. Трябва да ти задам хиляди въпроси и да ти разкажа много неща. Ще ми отговориш ли?
Не искам да я прекъсвам. Кимам. Освен това мозъкът ми вече започва да възприема чутото. То е толкова странно и вълнуващо, че не мога да повярвам. Свалям чайника от огъня. Запарвам чая.
— Първо, искам да разбера дали в твоето време също се срещат примитивни лисици. Поддържаш ли връзка с тях?
Излизам от унеса си. В края на краищата предполага се, че съм интелигентна лисица.
— Не. Те са обикновени хищници, нямат език. Живеят в бърлоги, изкопани в земята, единствената им грижа са храната и размножаването; не са особено интелигентни. Избягах от тях преди години.
— Но си роден като лисица, като първобитна лисица?
— Да, брат ми и сестрите ми бяха най-обикновени представители на нашия род. Майка ми беше с червена козина, но загина при опит да открадне кокошка от един фермер. Загубата й ме накара да дойда тук и да заживея свой собствен живот.
Тя не записва думите ми, но отмества поглед встрани, сякаш регистрира казаното от мен в някаква сложна система за съхраняване на информацията, разположена в мозъка й. Сетне отново ме поглежда. Очите й са толкова красиви, че не смея да ги съзерцавам.
— Колко земни години са изминали от раждането ти?
— Преди да се науча да измервам времето, вероятно е изминала една година. Оттогава са минали двайсет и пет. Това е много за една лисица, но предполагам, че се различавам от останалите. Подозирам, че съм кръстоска между сива и рижа лисица, но това не обяснява всичко.
— Ти си радикална мутация. Знаем го със сигурност. Баща ти е бил подложен на някакви експерименти, провеждани от хората, но е успял да избяга. Срещнал е майка ти. Видях това. Няколко седмици по-късно беше убит от същия човек, който хвана и майка ти. Не смятаме, че опитите, провеждани с него, са довели до твоята мутация. Имаме друга теория.
Започвам да се чувствам като опитно животно. Умът й е остър като бръснач, тя се изразява толкова ясно, освен това успявам да прочета и мислите й — те са толкова логични. Тя също чете мислите ми. Решавам да кажа нещо по въпроса.
— Щом можеш да проникнеш в спомените ми, защо ме разпитваш? За пръв път срещам телепат. Не разбирам.
— Знай, че говоря, защото ти доставя удоволствие да слушаш езика от нашето време. Ще продължа да говоря лисичи, щом това те радва, особено като се има предвид, че езикът ни е изграден на основата на онзи, който ти създаде. Освен това ми е приятно да разговаряме. Телепатията има своите ограничения; откъсната е от физическото, от материалното.
Тя извръща поглед; виждам как опашката й също променя цвета си; носът й се сбърчва в усмивка. Опитвам се да блокирам достъпа й до моите мисли.
— Благодаря. Трябва да разбереш, че всичко това е ново за мен. Моля, продължавай да разказваш.
— Това може да почака. Ще ми отговориш ли на още няколко въпроса, преди да тръгнем?
Питам се кой ще тръгва. Нима не е сама? Всичко е толкова объркано.
— Разбира се, ще отговоря на всичките ти въпроси. Наистина прекрасното ти владеене на лисичия ни език ме развълнува.
— Срещал ли си други лисици, които да приличат на теб? Интересуваме се най-вече от женски, с които си имал връзка. Имал ли си сексуален контакт с обикновена лисица?
Целият се изчервявам. Неведнъж съм мислил по този въпрос. Но никога не съм стигал до отговор. Поемам дълбоко дъх.
— Не, никога не съм чувал за лисици, които да приличат на мен, разбира се, че съм търсил. Не ми е приятно да живея сам. Но не мога да поддържам… отношения… с обикновени лисици. Привличат ме не повече от заек или куче. Чувствам се различен от тях. Затова живея сам.
Тя отново ме поглежда в очите.
— Може би си развил партеногенеза? Зная, че това е характерно за някои низши форми на живот, но не изключвам подобна вероятност.
— Грешиш. Никоя лисица не е способна на това.
— Ние стигнахме до същия извод. Изказах само теоретично предположение.
Чакам. Тя е толкова красива, едновременно студена и топла. Срещата с нея е награда за всичко преживяно до момента.
— Провеждал ли си опити за клониране?
— Не. Какво е това?
— Извинявай. Забравих. Разбира се, откритието е направено по-късно. Представлява метод за получаване на биологични копия.
— Но тогава всички ще бъдат мъжки, нали? А ти очевидно си женска лисица?
Тя ме поглежда отново; носът й трепва.
— Очаквах да проявиш голяма интелигентност. Ала не предполагахме, че си развил логическото си мислене до подобна степен, нито пък че ще бъдеш толкова галантен.
Усмихва се, обръща се и поглежда през прозореца.
— Много ли съм нахална? Извинявай; толкова е чудесно, че успях да те намеря. За нашия свят ти си най-важното откритие през последните няколко хиляди години. Какви свои способности откри, между другото?
— Ами, говоря лисичи не толкова добре като теб, но се справям. Лесно уча всевъзможни езици. Мога да се смалявам и уголемявам, да ставам невидим, да приемам каквато форма пожелая, включително човешка. Бързо преодолявам огромни разстояния, все едно, че летя; мисля, че това се нарича трансмиграция на тялото. Знаеш, че съм телепат. Мога да пренасям информация от един мозък в друг, да общувам мисловно с всяка форма на живот. Мисля, че това е всичко.
— Притежаваш и други способности, които още не си открил. За мен ще бъде удоволствие да ти ги покажа. Странно е, че помагаме на теб — основателя на нашата цивилизация — да разкриеш някои от уменията, които притежаваме благодарение на теб.
Топлота и благодарност има не само в гласа й, но и в мислите й. Чувствам го и опашката ми отново почервенява.
— А сега ще дойдеш ли с мен? Притежаваш способност, която още не си открил — умееш да пътуваш през времето. Но тя може да те отведе само в миналото. В края на краищата миналото, дори и най-далечното, е единственото, в чието съществуване можем да бъдем сигурни. Опитвам се да ти обясня, че бъдещето, от което идвам, наистина съществува, но за теб то съществува само в моето съзнание. И все пак, ако проникнеш в мислите ми, ако се хванеш здраво за мен, теоретично би трябвало да отведа теб — или поне съзнанието ти — в моето време. А и тялото ти, ако се държиш здраво. Ще дойдеш ли?
Трябва да е прочела мислите ми, защото опашката й пламти ярко като моята.
— Мога ли да науча името ти?
— Рете. Мога ли да те наричам Франки, господин Фърбо? Отдавна зная името ти и винаги съм мислила за теб като за Франки. Помня вълнението, което ме обзе, когато доказах, че ти си основоположникът на нашия вид и името ти е Франки. Имаш ли нещо против?
— Не. Може ли да тръгваме, Рете? Изгарям от нетърпение да видя твоя свят на бъдещето.
Следвам нейните инструкции: прегръщаме се така, че очите ни максимално да се доближат, впивам устни в нейните. Беше ме посъветвала да не мисля за нищо, да я допусна до съзнанието си, за да се придвижим напред във времето. Но ми е много трудно. Никога не съм бил толкова близо до друго същество, да не говорим за красива женска лисица.
Най-сетне с помощта на нейната мисъл започва да ми става топло, пред очите ми пада червеникава пелена. Почти веднага идвам на себе си. Рете е отдръпнала устни. Бавно се разделяме. Тя ме поглежда с възхита.
— Успяхме. Ти беше с мен, тялом и духом. Трябва да го докладвам пред Съвета. Толкова съм щастлива.
Сетне бавно гали муцуната ми с пухкавата си опашка. По собственото си объркване съдя, че сигурно така се целуват лисиците петдесет хиляди години след моето време. Изглежда ми толкова естествено, сякаш вече съм го знаел.
Оглеждам се и оставам разочарован. Очаквах да видя безкрайно море от небесни магистрали, стъклени сгради с абстрактни форми, фантастични транспортни системи, но ние стоим на горска поляна. Не съзирам нищо освен дървета и поля, докъдето ми стига погледът. Може би сме се озовали на необитаема част от тази планета. Сетне зървам дребни животинки — катерички, зайци, птички, дори лисица — да притичват в рая на гората.
— Сигурна ли, че не сме сбъркали мястото, Рете? Колко трябва да пътуваме, докато стигнем до твоята цивилизация? Не трябва ли да трансмигрираме отново?
— Не сме сгрешили, Франки. Така изглежда планетата днес. Намираме се до изследователския център, където работя. Разбираш ли, ние лисиците, се смятаме за пазители на цялата планета. Земната повърхност е същата, каквато е била, преди хората да я опустошат. С изключение на няколко резервата, в които сме запазили следи от човешкото присъствие, светът изглежда по този начин. Не е ли прекрасен?
Принуден съм да се съглася. Никога не съм виждал по-прекрасна гледка. Рете взима лапата ми в своята.
— Да вървим, вече ни чакат. Преди да тръгнем, изпратих съобщение, че съм те намерила.
Стъпваме върху малък затревен квадрат. Краищата му са ясно очертани. Нямам представа как успява да задейства механизма, но внезапно политаме с невероятна скорост към земните недра. Спираме без видимо усилие.
— Не използваме телесната трансмиграция освен при крайна необходимост. Тя доведе до множество инциденти и ненужни нарушения на правото на неприкосновен личен живот. Използването на обикновени методи за придвижване не нарушава екологичното равновесие, като при това пътуваме достатъчно бързо.
Следвам я по широк коридор, а гледката не се различава особено от онова, което видях, преди да се спуснем в земята. От тавана струи светлина, виждат се облаци и синьо небе. Заобиколени сме от трева и цветя.
— Опитваме се да пренесем тук естествената ни среда. Преимуществото, разбира се, е в нищожното количество енергия, необходимо за поддържане на температурата. Светлината се генерира в по-голямата си част от системи, използващи фотонната енергия на слънцето, фактът, че хората не успяха да сторят това и продължиха да замърсяват атмосферата, е една от най-големите загадки, пред които са изправени нашите историци и специалисти по човешко поведение.
Тя стига до каменна стена, която се отваря и се озоваваме в просторна стая. Тук са събрани много лисици, не по-малко от петдесет. Излегнали са се на пода, стоят прави или са се настанили на удобни столове с дупки в облегалките заради опашките. При появата ни всички стават. Рете се обръща към мен.
— Колеги, това е Франки Фърбо, основоположникът на нашия вид, прародителят, митичният Адам, ако използвам човешкия термин.
Носовете им трепкат, съзнанието ми е залято от вълни на възхищение, любопитство, радост. Покланям се, не зная какво да кажа.
— Открих го на един тесен полуостров, който много години се е наричал Италия. Оттам произхожда древна войнстваща цивилизация, наречена римска.
Живееше във вътрешността на едно дърво. Според земното летоброене датата, на която го открих, е девети април хиляда деветстотин четирийсет и осма година. Той говори езика ни. Чрез мен ще чуете отговорите му на моите първи въпроси.
Поглеждам я и чувам собствения си глас. Струва ми се толкова груб след прелестния ритъм на нейния глас. Всички се скупчват около нас. По очите им разбирам, че запаметяват всяка дума. Чувствам се самотен. Чувам собствения си глас, дошъл отпреди петдесет хиляди години, да излиза от чужда уста, което е трудно за възприемане.
Когато завършва доклада си, тя ме отвежда до един от столовете начело на голяма маса. Масата не е нито кръгла, нито квадратна или овална; никога не съм виждал подобна форма. Променя се според положението на седящите около нея. Задават ми множество въпроси, уточняват онова, което им е разказала Рете. Опитвам се да отговарям изчерпателно. Води се дискусия на езика на лисиците и с помощта на телепатията едновременно. В залата кипи усилена умствена дейност, но почти не се чува. Интересуват се най-вече какво зная за произхода си и способността ми за възпроизводство. Разбирам, че търсят реброто на Адам, така да се каже, първооснователят на техния род. След известно време, струва ми се, че са изминали няколко часа, Рете взима думата.
— Мисля, че трябва да позволим на господин Франки Фърбо да си почине. Той трябва да осмисли огромно количество информация, получена за толкова кратко време. В края на краищата идва от петдесет хиляди години в миналото.
Разнася се смях, който долавям чрез телепатията. Рете ме извежда от стаята. Навън се обръща към мен:
— Къде предпочиташ да останеш, в твоето жилище или в моето?
Поглежда ме право в очите. Муцунката й не трепери, но опашката е променила цвета си.
— Рете, не зная обичаите ви. Лисиците моногамни ли са? Имаш ли си партньор? Може би ще има нещо против някаква странна първобитна лисица да се настани при теб.
— Искаш ли да прочетеш мислите ми? Мога да отворя съзнанието си за теб, ако желаеш.
— Не, знаеш, че харесвам гласа ти, приятно ми е да го слушам. Кажи ми го с думи.
— Ние сме предимно моногамни. Това е по-скоро тенденция и традиция, отколкото закон. Нямаме институция, подобна на човешкия брак. Повечето от нас остават с партньорите си цял живот, но без това да ги обвързва. Смятаме, че е най-разумният вариант, а ние сме много разумни същества.
Усмихва се.
— За да не се притесняваш, ще ти призная, че не съм обвързана. Нямам партньор. Спокойно можеш да дойдеш при мен. Нямаше да има проблем дори да не живеех сама. В края на краищата ние сме цивилизовани. Разбирам, че целия си живот си прекарал в самота и не си свикнал с присъствието на друго същество. Разбирам го. Изборът е твой.
— Искам да живея при теб, Рете. Надявам се да ми простиш, ако ти се сторя груб и първобитен. Не забравяй, че са минали петдесет хиляди години и начинът на живот сигурно се е променил значително. В някои отношения може би приличам на обикновена лисица или куче.
Тя отново ме хваща за лапата.
— Не се притеснявам. Мисля, че мога да живея с „пещерна лисица“. За мен ще бъде невероятно удоволствие да те запозная с някои от предимствата на нашата епоха.
Отново се изкачваме на повърхността. Вървим сред обрасли с храсти долчинки, сред съвършено природно равновесие между растения и животни. Въздухът е невероятно чист, съдържанието на кислород е толкова високо, че ми премалява; или може би причината се крие в близостта на Рете. Не говорим много. Тя ми показва някои от най-красивите участъци в местността. Твърди, че тук някога е била люлката на човешката цивилизация — земите между реките Тигър и Ефрат. Две ледникови епохи ни делят от моето време. С увеличаването на водните запаси и полагането на грижи за почвата тук отново са израсли райските градини. Тя се усмихва, докато ми разказва всичко това. Хваща лапите ми и ме отвежда пред един малък отвор в земята, по-малък от предишния.
— Сега ще видиш моя дом. Живеем в малки общности или сами. Предпочитам да живея сама, но повечето от нас живеят по двойки.
Спускаме се дълбоко под земята. Спираме и се оказваме на място, което е точно копие на онова горе. Не мога да повярвам, че сме под земята. Оглеждам се.
— Разбираш ли, Франки, обичам природата. Предпочитам нещата такива, каквито са. Ела, ще ти покажа как готвя.
Рете разполага с малко каменно огнище. Чудя се как успява да готви, без димът да изпълва това, което въпреки камуфлажа би трябвало да е подземна пещера.
— Не се задимява. За гориво използвам специални дървени въглища. Те осигуряват топлина, но нищо повече. Виж, ето нещо подобно на дърво.
Подава ми го. Има кора и годишни кръгове. Невъзможно е да го различа от най-обикновена цепеница.
— Зная, че всичко това ти изглежда прекалено изкуствено, тъй като си живял в един истински свят, в истинско дърво, палил си истински огън, валял те е истински дъжд, брулили са те истински ветрове, но това е най-доброто, което имам. Ела да видиш спалнята ми.
Отвежда ме пред нещо, което прилича на дърво, на дъб. В ствола му е построена платформа, към която води стълба. Покатервам се след нея. За легло служат дървесни кори и слама. Тя се изляга върху им. Толкова е красива.
Трябва да е прочела мислите ми, защото веднага се изправя.
— Сигурно си много уморен, Франки. Можеш да спиш тук, ако желаеш, или пък ще ти приготвя друго легло. Чака ме доста работа по оформянето на доклада. Ще те събудя за вечерята, която ще приготвя сама.
Става от леглото. Не зная дали ми е внушила идеята или само ме е насочила към нея. Изведнъж се чувствам толкова уморен, че едва успявам да легна. Дори не я чувам да слиза по стълбата. Нямам време да обмисля случилото се. Смятах се за голям умник, който може да разреши всеки проблем, но миг преди да заспя, решавам, че съм доста глупавичък.
Когато се събуждам, с изненада откривам, че Рете лежи до мен. Будна е и ме наблюдава. Обръщам се към нея.
— Толкова ми беше приятно да те наблюдавам, Франки. Спиш много по-дълбоко от нас, а и сънищата ти са много по-различни.
— Можеш ли да виждаш сънищата ми?
— Същото умение притежаваш и ти. Надявам се, че нямаш нищо против. Исках да науча повече за теб. В сънищата се крият подробности, за които самият ти не подозираш. Най-важното, за което дори аз нямах представа, е колко самотен и отчужден си бил в собствения си свят. Сигурно е било ужасно. Сънува някаква Лучия и друго същество на име Доминик. Да не би да са твои брат и сестра?
Разказвам й за Лучия и Доминик, за това, че са хора, които са ме научили да чета, да говоря, за капана, в който попаднах, за това как започнах да се боя от хората заради тяхната агресивност, но продължих да обичам децата, за парите, които изкарвах с писане на детски книжки.
— О, да, книги. Сега са останали много малко книги. Те възпрепятстват пълноценното общуване. Общуваме с помощта на говор и телепатия, които са далеч по-съвършени методи. Книгите са сред феномените на твоята епоха, които така и не успяхме да разгадаем. Хората останаха привързани към печатното слово като начин за предаване на мисли дълго след откриването на алтернативни методи. Книгата, думата, напечатана на хартия, насила ограничава езика, лишава го от неговото богатство и го свежда до няколко символа. Изключителното използване за комуникация на тези символи сериозно ограничило развитието на човешкия ум. Книгите са временна необходимост, но продължили да съществуват дълго след като станали излишни. Защо на хората е било необходимо толкова време да създадат литература, основана на човешкия глас, и да я пренесат върху ленти и дискове?
Толкова ми е приятно да лежа до Рете. Чувствам се ободрен, копнея да се измия, да се почувствам чист. Наистина не ми се говори за книги, не искам и да ги защитавам. За мен те са начин за предаване на познанието. Привързан съм към тях, макар да съзнавам, че Рете е права.
— Да, Франки, да се изкъпем заедно. Откри ли вече антигравитацията?
— Не. Мислил съм по въпроса, но не съм открил решението. Както вече споделих, бързо изминавам големите разстояния, изпитвам усещането, че летя, но това е всичко.
— О, антигравитацията е нещо съвсем различно. Ела да се изкъпем и ще ти покажа как става.
Качваме се по стълбата. Усещам аромата на нещо вкусно. Що се отнася до храната, предполагам, че лисичият род се е променил след радикална мутация и петдесет хиляди години еволюция.
По принцип лисиците не са големи чистници, като изключим навика да облизват лапите или козината си. Но аз се научих да плувам в езерцето край моето дърво. В зимника монтирах миниатюрен душ, който да използвам в студените дни. Нямах търпение да се изкъпя и се чудех как са решили въпроса в бъдещето.
Близо до спалнята има каменна стена; от нея се стича водопад. Когато дойдох, чух шума на водата, но бях прекалено уморен, за да обърна внимание. Може би точно този звук ме е приспал. Рете застава под струята; следвам примера й. Водата е топла и леко парфюмирана. Носи се свеж и чист аромат.
— Сега ще ти покажа как използваме антигравитацията. Ако се къпеш или танцуваш, усещането е невероятно.
Затваря очи, вдига лапи и поема дълбоко дъх. Отделя се леко от пода и бавно се понася край мен. Гледката е толкова красива, Рете се движи грациозно във въздуха, извива тялото си. Смее се, докато я наблюдавам как застава под водата, потъва леко от силата на струята, сетне се измъква и отново се издига нагоре.
— Виждаш ли, Франки, не е ли чудесно? Направи го и ти.
— Какво да направя? Как да полетя?
— Първо поеми дълбоко дъх, сетне вдигни лапи към небето и помисли за облаците и птиците.
Подчинявам се.
— А сега се съсредоточи върху безтегловността. Опитай се да се отървеш от тялото си, все едно е кал, полепнала по обувките ти. Скоро ще се научиш да го правиш сам. Всъщност е по-лесно от плуването.
Концентрирам се и в първия момент не усещам нищо. Сетне се оттласквам леко с крака и се отделям от земята. Оглеждам се, тялото ми е разположено хоризонтално на дъното на басейна. Започвам да ритам и да греба с лапи. Сякаш плувам. Чудя се защо досега не съм успявал да го направя. Обръщам се във въздуха и поглеждам към изкуственото небе, което се мержелее сред дърветата. Наистина летя.
— Успях, Рете! Дали атмосферата е различна? Защо не можах да го направя досега?
Рете се носи край мен, докосва лицето ми с влажната си опашка, носеща нейната миризма и аромата на парфюма от водопада. Страхувам се, че ще изгубя концентрацията си и ще падна.
— Просто никога не си се досетил да го направиш, Франки. В състояние си да вършиш толкова много неща, за които нямаш представа. Ще те науча. Сигурно е доста трудно да откриваш всички тези неща, за които не си имал представа.
Носим се във въздуха, гмурваме се под водопада. Невероятно е! Сетне се прехвърляме в друг участък, където духат струи топъл въздух, също ароматизиран, който ни изсушава бързо. Рете ме доближава. Поглежда ме право в очите.
— О, как ми се иска да засвири музика, Франки. Бих желала да потанцувам с теб. Умееш ли да танцуваш?
— Никога не съм опитвал. Нямах партньорка.
— Вече ти обясних: не си се сетил. Заедно ще преживеем радостта от откритието. А сега да хапнем. Сигурна съм, че това е едно от нещата, които умееш. Между другото, умирам от глад.
Спуска се на земята и тръгва към примитивната си кухня. Следвам, я като се нося във въздуха.
— Рете, как да сляза? Как да изключа антигравитацията?
— О, лесно е: изключи мисълта си. Направи го бавно и близо до земята, за да не се нараниш.
Спазвам указанията й и постигам успех. Удрям леко колената си, но успявам да се изправя. Отначало земното притегляне сякаш ме мачка, но бързо свиквам с него. Възможно ли е гравитацията да е свързана с психиката? Господин Нютон би се изненадал да го чуе. С какви невероятни неща трябва да свикна!
Вечерята е превъзходна. Не съм сигурен какво ядем. Има вкус на пиле или патица, но не е същото. Всяко от блюдата има различен вкус, но като цяло се съчетават съвършено.
Докато вечеряме, разговаряме. Всичко е толкова цивилизовано, едва сега осъзнавам колко неприятно ми е било да се храня в самота. Рете ми казва имената на различните ястия. Подканва ме да опитам всевъзможни подправки. Уверява ме, че не ядем месо. Всяко блюдо е уникално, сякаш подчертава вкуса на останалите ястия. Подправките също подчертават вкуса на ястието, а не го променят или потискат.
Когато приключваме, се отпускаме на столовете. Облегалките им са извити и имат дупки за опашките. Рете се привежда.
— Имам много за разказване. На срещата вчера, докато ти спеше, бях определена за твой инструктор, който да ти предаде всичко, което сме научили през изминалите петдесет хиляди години. Извършил си първоначалния „голям скок“, но оттогава насетне ние сме открили и овладели множество умения, заложени в теб.
Аз също се привеждам. Намирам се в толкова странно положение, аз съм първобитно същество, заобиколено от създания, които го превъзхождат по знания, умения, мъдрост. Седя и чакам. Защо никога не съм се сетил да направя такъв стол? А просто имитирах столовете, които използват хората?
— Основното, което трябва да разбереш, е, че вероятно не си продукт на абсолютно случайна мутация. Нашите учени — астрономи, математици, геолози, астрофизици и други, работещи в неизвестни за теб области от метафизиката и космологията — вярват в съществуването на времеви цикъл от порядъка на петдесет хиляди години, който е критичен за развитието на планетата. Този времеви цикъл се повтаря в дву– или триизмерна форма или сила, и води до значими мутации.
Нашите генни инженери са убедени, че естественият подбор, еволюцията, както понякога я наричат, не е в състояние да обясни някои от драстичните промени във флората и фауната на планетата. Да, той е важен фактор, непрестанно протичащ процес и вероятно, когато те подложим на генетични изследвания, ще открием известни различия между теб и нас, но те ще бъдат незначителни.
Слушам напевния й говор. Опитвам да се съсредоточа върху думите й, но не мога да откъсна поглед от очите й, копнея да заровя лице в опашката й или да погаля муцунката й с моята. Тя се усмихва, носът й трепва леко. Опашката й поруменява.
— Може би сме сгрешили в преценката си. Не би трябвало аз да ти обяснявам всичко това. Виждам, че не ме слушаш.
— Извинявай, Рете. Моля те, продължавай. Ще се опитам да следя мисълта ти.
— Аз самата имам същия проблем, Франки, така че не е нужно да се извиняваш.
Поема си дълбоко дъх, вдига поглед към изкуственото небе. Шията й е толкова изящна, тънка, оцветена е като опашката й.
— Доколкото ни е известно, времето само привидно подлежи на линейно измерване, без ясно очертани начало и край. Но математиците ни са сигурни, че това не е вярно, че времето се огъва, както се огъва и пространството. Заблуждава ни фактът, че разполагаме с малък отрязък от време, който ни изглежда прав, безкраен, вечен.
Според теорията взаимносвързаното движение на планетата, Слънцето, слънчевата система, галактиката, огромната вселена води до цикъл от петдесет хиляди години. Тогава нашата планета се движи по огромна крива, която се пресича с по-ранни времена. Това става на всеки петдесет хиляди години.
Възходът и гибелта на динозаврите, ерата на влечугите, които са били открити по твое време, подкрепят тази теория. Учените ни се върнаха във времето и откриха, че между радикалните мутации, които водят до значими промени в живота на планетата, съществува зависимост. Не винаги цикълът води до очевидна промяна, понякога сякаш пропуска сто или сто и петдесет хиляди години, но промените винаги се извършват според ритъма на този цикъл.
Тя спира, за да провери дали проумявам смисъла на „лекцията“ й. Полагам невероятни усилия да се концентрирам, да разбера, но очите ми и мислите ми непрекъснато се насочват към красивата Рете, която стои пред мен.
— Двата най-пресни примера са радикалните мутации на примата — от маймуна към човек, и на обикновената лисица към свръхлисица. Първото ново създание, човекът, се е появило преди около сто хиляди години. То господствало в продължение на няколко хилядолетия, включително и през епохата, в която си живял.
Между другото, Франки, животът на мутиралите лисици продължава между сто и трийсет и сто и петдесет години — двойно повече от човешкия. Аз съм на трийсет и пет, малко по-възрастна съм от теб; надявам се, че нямаш нищо против.
Поглежда ме в очите, прониква в мислите ми. Зная, че няма да я разочароват. Тя отмества поглед, напуска и мислите ми. Но се усмихва.
— Проучванията на времето ни убедиха, че ти си мутацията, планирана за твоя период. Радикалната мутация се е оказала успешна и е довела до създаването на днешната ни цивилизация. Разбираш ли?
Разбирам, но още не мога да повярвам. Умът ми не е подготвен за подобно мащабно възприемане на процесите, които текат в природата, на планетата, във времето. Поглеждам я.
— Но какво значение има това? Защо сте ме търсили, защо ме доведохте тук? Не се оплаквам, твоята компания ме прави щастлив, но очевидно мутацията е успяла, защото ти си тук, защото неизвестно как съм успял да създам потомство.
Носът й трепва, очите й примигват.
— Имаш ли нещо против да запиша някои от отговорите ти, Франки? Опитвах се да разкажа на колегите си за твоите невероятни логически способности, но не ми повярваха. Разбираш ли, те продължават да те смятат за примитивен вид, както учените от твоята епоха са наричали кроманьонски човек или неандерталец. Вероятно разликата във времето ги прави високомерни. Предполагам, не им се иска да признаят, че петдесет хиляди години цивилизация и еволюция са довели до незначителни промени.
— Продължавай, Рете. Аз обаче съм на противоположното мнение. Удивен съм от превъзходството ви във всяко едно отношение. За мен беше истински шок да се превърна в малоумен невежа.
— Уверявам те, че грешиш. Позволи ми да добавя още нещо. Сега ще разбереш защо те измъкнах от твоето време, защо проявявам толкова голям интерес към теб.
Подозираме, че радикалната мутация води до нежелани промени в родовата памет. Сякаш вибрациите и мисловните процеси връщат новата мутация към по-ранни времена. Нещо като своеобразна носталгия, комплекс от неосъществими желания.
Смятаме, че това са новите умения, присъщи на следващия мутант. Тук, в този времеви цикъл, започваме да разсъждаваме по този начин. Например не можем да пътуваме напред във времето, само назад. Учените ни отчаяно се опитват да преодолеят бариерата, да надзърнат в бъдещето и дори да го посетят.
Усилията им са насочени към телесна или ментална трансмиграция към космоса, към други планети, може би други галактики.
Други провеждат опити, свързани с животинска фотосинтеза — слънчевата светлина трябва да осигури огромна енергия, която да замести обичайната храна. Списъкът е безкраен.
Вече започнахме да осъзнаваме предела на способностите ни. Нашите философи, психолози, социолози изучават същността ни, откриват регресии към предишната ни идентичност като примитивни лисици — атавистично поведение, което не одобряваме, но с което не можем да се преборим. Станали сме по-безскрупулни, по-горделиви, по-тесногръди, по-жадни да се възползваме от ситуацията, отколкото би трябвало да бъдем. Гордеем се с омразата си към насилието, с желанието да съхраним планетата, но ако ни се предостави сгоден случай или някой животински вид изпадне в криза, взимаме своето.
Главата ми се замайва. Тези идеи са извън пределите на моето възприятие. В същото време отговарят на въпросите, които съм си задавал цял живот. Проблемът е, че не знаех как да ги формулирам. Толкова неща са ми били неизвестни. Рете се усмихва.
— Франки, сигурно си се уморил да ме слушаш, но трябваше да научиш всичко. Сега свършвам. Да, най-после научаваш отговорите на въпросите, които са те измъчвали през целия ти живот. Вероятно ти е било много трудно да разсъждаваш върху тях, без да има към кого да се обърнеш за помощ, без да разполагаш с достатъчно информация, за да намериш отговорите. Вече привършвам, моля те, изслушай ме.
Идеален пример за нашите ограничения е отношението ни към хората тук. Отучихме ги от привичната им войнственост, съперничество, агресивност. Опитваме се да ограничим склонността им да подражават, да се подмазват на онези, които намират за по-висши от тях. Раболепието им е аналогично на поведението на опитомения вълк, кучето, което хората са отглеждали в твоята епоха.
Да се възползваме от регресивното поведение на човека противоречи на нашите закони, но някои лисици го правят. Дори онези, които не го одобряват, трудно отблъскват сервилното желание на хората да участват в живота ни като наши слуги. Това е проблем.
Има и други предупредителни сигнали, на които отскоро започнахме да обръщаме внимание. Това е признак, че бъдещата мутация няма да притежава въпросните недостатъци и чрез някаква регресивна еманация ни помага да се отърсим от тези недостатъци.
Най-важното е, че според специалистите ни по социална психология желанието за промяна, осъзнатата необходимост от промяна, произлиза от новите мутанти, които ще притежават тези умения и способности, но не и нашите недостатъци. Поради това смятаме, че сме на прага на новата мутация.
Не съществува метод, чрез който да измерим физически онова, което наричаме време, неговото положение или отместване. Реални са единствено движението на небесните тела спрямо Земята и привидно родовия аспект на нашето съществуване, но психологическото обяснение вече е налице.
Следователно смятаме, че трябва да служим като пазители на планетата, закрилници на всички видове. Поради тази причина върнахме първоначалния облик на планетата, чиста и незамърсена, където природата е основен източник. Живеем в подземия и непрестанно търсим мутанта, който се надяваме да се появи, за да ни помогне да защитим Земята, да помогне на нашата планета да направи следващия скок в своето развитие.
Проучванията ми бяха своеобразно връщане в миналото, което да открие как се е появила великата мутация и как е оцеляла. Интересувахме се от самото начало от теб, Франки, основателя на нашата цивилизация. Това е опит да разберем, да вземем участие в твоята мутация, за да се подготвим за бъдещето си на по-низши същества на тази планета. Надяваме се промяната да стане с минимално чувство на обида и враждебност, безболезнено преминаване на властта в ръцете на онези, които ще изведат Земята на по-висш етап в развитието й. Разбираш ли?
— Да, но вие вече знаете, че сте тук, че неизвестно как това се е случило, то е реалност. Защо се интересувате от причината, от началния тласък? Нима всичко това не е ех post facto? Мисля, че не разбирам.
Тя ме поглежда, носът й трепва.
— Отново попадна право в целта. Да, съществува цяла философска школа, която разглежда този въпрос. Становището ти е много практично и логично, след като въпросът „как“ е по-маловажен от въпроса „какво“ се е случило.
Проблемът е, че не сме така сигурни, както са били учените по твоето време или дори нашите учени доскоро, че връзката между причина и следствие е пряка, линейна. Започваме да подозираме, че това е поредната заблуда, че от теоретична гледна точка изминалите петдесет хиляди години могат да бъдат заличени или да протекат по коренно различен начин, ако не са налице някои жизненоважни елементи на абсолютната последователност. Това е друга причина за безпокойство. Знаем, че сме в състояние да се върнем в твоето време, наблюдаваме го вече няколко века. Може би нещо, което сме направили или не сме направили, ще превърне цялата ни реалност в илюзия, мираж и светът ни ще рухне всеки момент.
Започвам да разбирам. Току-що чутото е толкова значимо и така надминава досегашните ми представи, че съм като замаян. Тя продължава:
— Преди петдесет хиляди години много от уменията, които притежаваш — и които ние също притежаваме — са били предсказани от учени, писатели, дори автори на комикси.
Хората са постигнали напредък в областта на ядрената енергетика, който бил преждевременен. Тяхното емоционално и умствено развитие не били на необходимото равнище, за да се справят с тези сили. Времената били опасни и било жизненонеобходимо някои от нас, първите, да проумеят какво става, да проникнат в онази епоха и посредством умствена манипулация да предотвратят евентуалната ядрена касапница.
Поглеждам я с изумление.
— Искаш да кажеш, че сте наблюдавали използването на ядрени оръжия в моята епоха? Когато пуснаха онези бомби над Хирошима и Нагазаки, за да сложат край на войната с Япония, се уплаших за бъдещето на човешката раса, на живота въобще.
— Да. Поехме този риск. Надявахме се, че когато хората проумеят ужасната сила, която могат да отприщят дори на това примитивно ниво, ще се опомнят, ще престанат, но останахме излъгани. Амбициозни, враждебно настроени към околните, роби на господарския си манталитет, те загърбиха разума. А наблюдението, което провеждахме през последвалите няколко века, беше (или от гледна точка на твоето време) ще бъде още по-щателно.
Разбираш ли, съзнавахме, че светът е изложен на опасност. Знаехме, че неизвестно как сме успели да оцелеем, но искахме да предпазим планетата и живота на нея от сериозни катаклизми. Стеснихме до минимум кръга от възможностите и стигнахме до извода, че сме пред прага на мутацията, която е в основата на цялото ни съществуване. Щяхме да се родим всеки момент!
Все още съществува възможността страшна катастрофа да заличи нашето съществуване, нашата история. Наш дълг е да предотвратим това. А по-късно, много след твоето време, с разпространението на още по-смъртоносни оръжия, задачата ни стана хиляди пъти по-трудна.
— Рете, говориш за миналото и за бъдещето така, сякаш между тях няма връзка. Ние сме тук, разговаряме, обсъждаме всичко това, а ти продължаваш да твърдиш, че някаква катастрофа може да заличи нашето минало. Не те разбирам.
— Умът ти все още е ограничен от концепциите за линейно време и причинно-следствена връзка. Трудно е да промениш мисленето си.
— Откъде знаете, че следващата по-висша раса не наблюдава вас? Откъде знаете, че те не са ви подтикнали да се върнете в миналото и да ме потърсите?
— Не знаем. Но дълго обсъждахме подобна възможност. Цял клон от нашата наука се занимава с откриването и комуникацията с евентуалните наблюдатели. Всички ние, които съзнаваме своите ограничения, своите недостатъци, се надяваме те да са тук.
— Твърдиш, че всичко е взаимносвързано. Че между циклите вероятно съществува някакво ментално застъпване. Мислиш ли, че наблюдението изисква физическо присъствие?
— Да, така смятаме. Според нас единствено при последните няколко мутации е съществувала възможност за ментално или физическо застъпване, но не можем да го твърдим със сигурност. Колкото по-назад във времето се връщаме, толкова по-опасно става, все по-трудно се ориентираме. Когато бях в твоята епоха например, достигнах границите на своите способности като антрополог. Специалистите могат да стигнат и в по-далечното минало, те са преодолели поне пет различни цикъла от около двеста и петдесет хиляди години, но е много трудно и опасно. Така загубихме мнозина от нас.
Млъква, изправя се, заобикаля масата и застава до мен. Започва да гали нежно лицето ми с прелестната си златисторозова опашка. Очите й блестят.
— Мисля, че поговорихме достатъчно. Намирам, че си изключително интелигентен, в известен смисъл по-интелигентен дори от нас, въпреки нашата еволюция и опита ни. Най-вероятно ще открием, че сме оцелели благодарение на невероятната ти умствена мощ и концентрация, на твоето упорство. Не мисля, че някога съм срещала лисица като теб.
Губя ума и дума. Сигурно приличам на най-големия идиот сред лисиците, докато я гледам с облещени очи. Ставам от стола и тя се приближава към мен. Отново се разтрепервам. Изпитвам непознато чувство. Гледам я право в очите, някаква вълшебна сила ме тласка към нея. Тя протяга лапи и поема лапите ми в своите.
— Искаш ли да те науча да танцуваш, Франки? За нас това е едно от най-големите удоволствия; лисиците обожават танците. Понякога си мисля, че към края на своето господство хората нарекли най-популярния си танц фокстрот[1], за да маркират някаква следа към бъдещето. Но ние не тичаме в тръс.
Зарязваме съдовете на масата и Рете щраква с пръсти. Това е едно от нещата, които не умея; може би е доказателство за тяхната еволюция. Опитвам се да щракна скришом зад гърба си, но не успявам, явно лапите ми не са така гъвкави.
Музика, каквато никога не съм чувал, изпълва въздуха; сякаш блика от всички посоки и ни заобикаля, побутва ни един към друг, подканя ни. Рете се издига над земята, аз я следвам. Тя хваща лапите ми и бавно закръжава във въздуха. Въртим се и описваме сложни фигури. Това не е гимнастика, а балет, сякаш следваме заучени стъпки, които виждаме или чувстваме. Не откъсва поглед от мен, аз също я следя с очи.
Тя непрекъснато импровизира, като същевременно повтаря стъпките, докато ги науча. Имам усещането, че сме танцували заедно и преди. Опитвам се да я следвам, когато тя се отдава изцяло на музиката, да се движа в някакъв невидим, сложен контрапункт.
— Франки, та ти можеш да танцуваш, и то прекрасно. Влагаш повече сила от останалите лисици. Може би понякога стъпваш тромаво, но въпреки това си доста грациозен. Ако се поупражняваме, от теб ще излезе фантастичен танцьор.
Хайде, искам да следвам твоите движения. Досега аз водих, вече ще следваме твоя танц. Искам да те опозная по-добре, а танцът е най-съвършеният метод за общуване между лисиците, по-добър е дори от речта или телепатията. От теб се иска само да се движиш както тялото ти подсказва. Това е като антигравитацията — трябва да събудиш уменията си. Нужна ти е повече самоувереност, за да дадеш израз на прекрасните движения, които идват отвътре.
В началото танцувам бавно и неохотно, не се доверявам на инстинкта си, на природата си. Но когато Рете подхваща стъпките ми и ги усъвършенства, ставам по-уверен, по-убедителен. Чувствам топлината й, грацията на тялото й.
Танцуваме дълго, а не чувствам никаква умора. Поглеждам Рете в очите и потъвам в тях. Тя гали с опашка врата и лицето ми. Аз правя същото; оставаме дълго така, погълнати един от друг, откъснати от света. Гледаме се в очите. И двамата съзнаваме, че това е някакво вълшебство, нещо специално, не просто танц. Тя бавно се отдръпва от мен.
— Трябва да престанем или антропологът в мен ще се изгуби в розов облак от мечти и ще напусне това време и пространство, или пък ще загубя концентрацията си и ще падна на земята.
Бавно се спускаме. За пръв път в живота си съм влюбен. Усещам, че тя споделя чувствата ми. Хващаме се за ръце и се качваме в спалнята й; там танцът ни продължава, вече в условията на гравитация, но с най-голямата нежност и страст, които мога да си представя. Абсолютно неопитен съм, но тя ме води като в танца, учи ме, помага ми да изкача неподозирани върхове на чувственост и наслада.
Сетне заспиваме. Събуждам се пръв. Осветлението в дома й, което подражава на слънчева светлина, е леко приглушено, все едно е ранно утро. Оглеждам се, чиниите от масата са изчезнали незнайно как. Всичко е подредено. Нима в този свят на бъдещето има слуги? Дали сервилните хора не са дошли да изчистят? Не мога да повярвам, но хич не ми пука. Лягам отново. В съня си Рете ме гали нежно с опашка. Лежа неподвижно, чувствам я толкова близка. Собствената ми опашка почти покрива нейната и започва да я милва и да изследва тялото й. Няма я крилатата страст от предната нощ; това е нежно сливане, каквото не смятах, че съществува.
Толкова съм щастлив от любовта ни, че всичко останало ми се струва незначително. И все пак нещо в първобитното ми минало трови мислите ми. Дали тя постъпва така с всички лисици? Дали това не е поредната приятно прекарана вечер на една свободна женска лисица от бъдещето? Умът ми на свръхлисица твърди, че това няма значение, че никой не притежава другия, че в една връзка желанията не са заповеди, но все пак аз принадлежа на моето време.
Наблюдавам я, докато спи; сетне Рете отваря очи.
— Ти си тук, нали? Не съм те видяла само в съня си. Наистина си Франки Фърбо, нашият прародител. Чувствам се така, както сигурно се е чувствала Ева до Адам. Благодаря ти, Франки. Сега животът ми има смисъл. Нямах представа, че мога да обичам толкова силно.
Виждам, че говори искрено. Ужасно се срамувам от мислите си преди малко.
— Оправдавам те, Франки, защото идваш от друго време, където лицемерието е нещо обикновено.
Усещам как носът ми трепва.
— Рете, липсата на тайни е сред най-ужасните неща в свят, населен с телепати.
— От теб зависи. Винаги можеш да спреш достъпа до мисълта ти. Някой път ще ти покажа как да го правиш. Сега четенето на твоите мисли, интензивността на чувствата ти ми доставя огромно удоволствие. Позволи да проявя егоизма си още малко.
Прегръщам я. Тя се притиска към мен силно, но нежно. Изпитвам невероятното усещане, че телата ни се сливат.
— Рете, зная, че не е необходимо да го казвам, защото вече го знаеш, но все пак искам да се насладя на думите: обичам те. Не искам никога да се разделяме.
Оставаме прегърнати, чувам сърцето й да бие до моето. Не мога да повярвам, че не сънувам. Дори нещата, които ми разказа Рете, ми изглеждат по-малко невероятни от чувствата ни. Дълго лежим така. Сетне тя се откъсва от прегръдката ми и ме поглежда в очите.
— Хайде, скъпи, трябва да отидем в изследователския център. Чака ни много работа. Моля те, опитай се да се сработиш с тях.
Не е нужно да й отговарям. Тя знае. Искам да помогна с каквото мога.
Пътят към центъра минава през гора и покрай едно езеро. Изминаваме го, като се държим за лапи и от време на време се галим с опашки или спираме, за да се прегърнем. Говорим само чрез телепатията; имаме да си казваме много неща.
Край езерото виждаме двама души да ловят риба. Те ни махат с ръце, сетне прилепват длани като за молитва и се покланят. Рете повтаря същите жестове. Следвам примера й.
— Съжалявам, Франки, трудно е за мен. Не зная как да постъпя. Улавям се, че избягвам хората, защото ми става неловко от тази им реакция. Зная, че те са искрени, правят го от уважение към нас, благодарни са ни за красивия и спокоен свят, в който живеят. И все пак понякога ми се иска да покажат малко недоволство, враждебност, както е било в самото начало на нашето превъзходство. Познавам човешката природа. Невероятно е, че подобно раболепие замества дълбоките им чувства на гняв и покорство. Да вървим.
Пристигаме в изследователския център. Огромната конферентна зала е полупразна. Масата по средата е заменена с по-малка, до която седи млада женска лисица.
— Приятно ми е да се запознаем, Франки Фърбо. Казвам се Галя. Доктор Плайзерт ви очаква.
Следвам Рете. Влизаме в малка стая, където е монтирана огромна по обем апаратура. Доктор Плайзерт е голяма лисица с големи черни косми около муцуната, които приличат на човешка брада.
— Моля те, Франки Фърбо, би ли седнал на този стол?
Сядам. Наблюдавам Рете. Тя се кани да напусне стаята. Не искам да се разделяме.
— Сега се връщам. По-добре да изляза, тъй като излъчваните от мен чувства могат да провалят опита.
Тръгва си. Доктор Плайзерт прикрепя към тялото ми различни датчици. Нахлупва на главата ми огромен шлем. Непрекъснато проверява записващите устройства.
— Искам да запиша всяка твоя мисъл от раждането ти до този момент. Имаш ли нещо против?
Кимам в знак на съгласие. Питам се дали телепатите имат нужда от подобна сложна апаратура, но може би им трябва запис, който да анализират. Интересно как ли ще възприемат мислите ми от последните двайсет и четири часа.
Не усещам нищо, чувам само леко бръмчене като при пренапрежение на тока.
Доктор Плайзерт изключва апаратурата, проверява показанията й. Връща се при мен усмихнат. Не се учудвам. Вече съм разбрал от собствен опит, че лисиците са много дискретни, но притежават и тънко чувство за хумор.
— Всичко е наред. Ще изпратя данните на доктор Аймейс; ще ги прегледа и ще се срещне с теб след няколко минути. Тя е най-добрият ни психосоциолог. Изчакай в приемната.
Рете ме чака отвън. Умовете ни се сливат, разбираме колко щастливи сме, че отново сме заедно.
— Значи сега ще се срещнеш с доктор Аймейс. Е, приятно ми бе, че се запознахме, Франки. Доктор Аймейс е една от най-красивите лисици и при това е изключително талантлива.
Рете чете мислите ми.
— О, не. Не познаваш способностите й. Но въпреки това ще те чакам.
Няколко минути по-късно Галя отново ме вика. Въвежда ме в друга стая. Зад огромно бюро с необикновена форма и променящ се цвят седи невероятно красива лисица. Зяпвам я.
— Да, ясно е, че си един от нас. Реакциите ти не са много по-различни от реакциите на съвременните ти събратя.
Изящният й бледорозов нос трепка от задоволство.
— Току-що проследих живота ти. Ти си най-необикновената лисица, която съм срещала. Не очаквах подобна сила и мъдрост у първобитно създание. Може би в процеса на еволюция през последните петдесет хиляди години сме загубили повече, отколкото сме спечелили. Или пък наистина си изключителен, дори в сравнение с нас.
Наблюдавам я мълчаливо. Рете има известно право. Тази лисица прилича на вещица. Умът й прониква в моя, кара го да танцува, както аз танцувах с Рете. Сетне свежда поглед.
— Можеш ли да ми отговориш на някои въпроси?
Има ли нещо, което да не знае?
— Разбира се, нали затова съм тук.
— До снощи не си имал никакви сексуални връзки.
Това е твърдение, не въпрос. Не отговарям.
— Имаш ли някакви предположения и догадки по въпроса как си оставил потомство?
Затварям очи и се замислям. Очевидно това е основната грижа на тези лисици, стане ли въпрос за мен и моето минало.
— Не смятам, че съм се клонирал. Нямам достатъчно познания по въпроса, а според това, което зная, мисля, че по мое време — не забравяй, че съм на двайсет и шест, плюс-минус няколко години — науката не е била толкова напреднала.
Освен това подозирам, че при висшите бозайници клонирането ще възпроизведе създания от същия пол. И те няма да могат да се размножават. Дори да ме клонирате тук и да ме изпратите обратно, пак ще срещнете същия проблем.
Сигурен съм, че никога не бих могъл да имам сексуални отношения с примитивна лисица. Невъзможно ми е дори да го помисля. Съжалявам.
Ако бях женска лисица или пък хирургията ви беше достатъчно напреднала, за да смените пола ми, бихте могли да ме оплодите тук и да ме изпратите обратно. Това е вариант.
Тя кима бавно. Носът й не трепва.
— Явно си обмислил всички възможности освен една.
Усмихва се и продължава:
— За съжаление нашите закони не биха я допуснали.
Млъква, сетне отново ме поглежда.
— Генният анализ показва, че през тези хилядолетия сме претърпели съвсем незначителна еволюция; не можем да те разграничим от нас като отделен вид. Би могъл да имаш потомство с някоя от нашето време.
Протяга ръка и докосва червена окръжност на бюрото си. Вратата зад мен се отваря. На прага стои Рете. Веднага забелязвам, че тя отстъпва по красота на докторката, но за мен си остава най-прекрасното създание на този свят. Явно е прочела това в очите и в мислите ми, защото от нея долита вълна от топли чувства. Доктор Аймейс ни наблюдава с усмивка.
— Е, трябва да кажа, че рядко съм била свидетелка на подобна сцена.
Красивата й розова опашка потъмнява. Рете приближава и поставя лапи на раменете ми.
— Не е ли чудесен, Темил? Не мога да ти обясня какви чувства изпитвам към него.
— Не е необходимо; току-що проследих целия му живот, който е едно невероятно приключение. Знаеш ли, че в началото Франки е бил нечистоплътно създание, което е живеело в земята, а сетне сам-самичък е поставил основите на нашата култура, етика, език? Трудно ми е да го повярвам. Не се учудвам, че си толкова влюбена, излишно е да те питам дали ще направиш онова, което смятаме за необходимо.
— С радост ще го приема, защото ще осмисли живота ми.
Едва сега разбирам. Не мога да повярвам. Доктор Аймейс става и ни подканя да я последваме.
— Елате, комисията се е събрала, за да вземе решение. Ще срещнем ожесточена съпротива, но се надяваме разумът да надделее.
Тръгваме след нея. Държа Рете за лапа. Умът ми не може да проумее току-що казаното, но тялото ми посреща идеята с радост. Не искам да заставам пред комисията, искам да се върна в дома на Рете. Тя го знае.
В залата са се събрали повече от петдесет лисици. Някои са стари, с посивели муцуни, други са млади и енергични, с рижави мустаци. Доктор Аймейс застава пред тях.
— Ще говоря бавно, за да не се получи недоразумение. Препоръчвам доктор Рете Брайт да се върне с Франки Фърбо като негова съпруга. Сексуалното привличане между тях е изключително силно, а и тя няма нищо против. Генният анализ показва, че могат да създадат жизнено поколение. Не виждам друго решение.
Тя сяда. Започва оживено обсъждане — гласно и мислено. Думата взима възрастен лисугер:
— Но това противоречи на правилата ни. Никоя лисица не може да остане в миналото. Това може да унищожи природата, екологията на планетата. Може да промени причинно-следствения континум и да заличи целия ни род. Всички го знаем.
Той се оглежда, търси подкрепа. Разнасят се одобрителни реплики.
Доктор Аймейс става отново.
— Може би е така. А може би точно подобна промяна ни е събрала тук в тази зала. Връщането в миналото предхожда правилото, което сме установили, следователно не нарушава причинно-следствената връзка.
Отново сяда. Останалите оживено шепнат. През следващите два часа тече ожесточен спор. Сетне настъпва тишина. Рете става.
— Разбирам всичко, което казахте, приемам вашите възражения. Като антрополог, посветил живота си на търсенето на Франки Фърбо, мисля, че трябва да изкажа своето мнение.
Всички мълчат — и като говор, и като телепатия — и слушат.
— За мен е огромна чест да се върна с Франки Фърбо, най-интелигентната и разумна лисица, която познавам. Смятам, че ще издържа на тежките условия на живот в примитивното минало. Както знаете, проявявам атавистичен интерес към древния начин на живот, който се опитвам да водя дори тук. Може би това е своеобразна подготовка за бъдещия ми живот в миналото.
Всички знаем, че във времето и пространството съществуват определени застъпвания. Може би са знак за предопределената ми роля.
Тя спира за момент, хваща ме за лапа и ме кара да застана до нея.
— Вероятно за вас не е тайна, че обичам Франки Фърбо и че и той ме обича. Смятам, че ще живеем щастливо при всякакви обстоятелства и ще отгледаме чудесни деца, които да развият нашата култура, да създадат нашата цивилизация. Моля ви, в наш общ интерес е това да стане.
Сядаме; настъпва продължителна тишина. Сетне комисията взима решение, без никой да промълви нито дума; общуват телепатично. Постановяват, че няма друг изход.
Когато осъзнаваме какво е станало, двамата с Рете се прегръщаме. Доктор Аймейс също ни прегръща. Останалите ни поздравяват по всички възможни начини — телепатия, думи, жестове, докато с Рете продължаваме да се прегръщаме смутени.
Една от по-възрастните лисици въдворява ред. Всички притихват. Тя се оглежда, сетне се обръща към нас; носът й не трепва, веждите й са смръщени.
— Всичко това е много хубаво, убедена съм, че взехме правилното решение, но не трябва да забравяме каква е човешката природа. Сега ни е трудно да си го представим, но по онова време на земята са живели над четири милиарда души. Преди тези две млади лисици да завършат своята мисия, населението на планетата ще стане пет милиарда. Нашите приятели ще се върнат във времето на хората. Самата мисъл за това ми е противна.
Знаем някои неща за човеците. Конкуренция, единоборства, войни, омраза, насилие — такъв е бил техният свят. Водели са непрестанна борба за надмощие и превъзходство. Избивали са се с милиони в ритуал, наречен война.
Спира за момент. Цари тишина. Сетне снижава гласа си почти до шепот:
— Можете ли да си представите как биха постъпили хората, ако разберат, че на планетата живеят същества, които ги превъзхождат във всяко отношение, които след време ще станат техни господари — безспорно добри господари, които ще се грижат за тяхното благополучие, но въпреки това господари?
Отново млъква. Тишината е абсолютна.
— Ще положат всички усилия, за да унищожат тези същества! Вероятно ще използват дяволските си оръжия, за да се отърват от нас. Помислете върху това. Трябва да намерим начин да се защитим!
От гледна точка на бъдещето явно сме намерили някакво решение, но кое е то? Трябва да се посъветваме с древните архиви и да изпипаме и най-малката подробност. Не бива да допуснем грешка.
Както знаете, необходимо е да проникнем сред хората, да се смесим с тях, като приемем техния облик, да използваме по-висшите си способности, за да установим контрол над тяхната политика, медии, убеждения. И когато дойде времето, те ще бъдат принудени да приемат неизбежното, ерата на лисиците.
Междувременно ще останем в сянка, ще развиваме способностите си, ще обучаваме младите, ще ги подготвяме да изпълнят своята роля.
Отново млъква. Очевидно е развълнувана дълбоко. Диша тежко.
— Всички знаем, че максималният брой здрави деца, на които една двойка от нашата раса може да даде живот, е четири. Едно поколение е равно на четирийсет години. Знаем, че не са настъпили генетични отклонения. Може ли някой да изчисли колко години са необходими, за да станем един милион?
Някой вдига ръка.
— Като се има предвид, че не всяка двойка отглежда четири малки, това ще отнеме около хиляда години. Цифрата съответства на началото на нашия исторически период. След това оптималният брой от пет милиона ще бъде лесно постигнат и поддържан.
Лисицата сяда и всички взимат решение двамата с Рете да се върнем в хиляда деветстотин четирийсет и осма година.
— Уилям, в този момент Франки ме погледна. Очите му блестяха, но излъчваха тъга, защото бе прочел мислите ми, бе разбрал какво измъчва сърцето ми. После продължи:
„Върнахме се преди месец, Вилхелм. Подготвяме се да заминем за мястото, където ще живеем отсега нататък. Съжалявам, но не мога да ти кажа къде се намира; прекалено много е заложено на карта. Решението не е мое.“
— Но къде е Рете? Къде е жена ти? Бих искал да се запозная с нея.
Смаян съм. Къде се намирам? Кой седи срещу мен? Паметта ми бавно се възвръща. Осъзнавам, че мислено съм присъствал на заседанието на комисията, състояло се в далечното бъдеще, че въображаемо съм се превъплътил в лисица, в самия Вилхелм. Откривам, че седя в колибата на Вилхелм; гори свещ, пред нас стоят шахматна дъска и две чаши шнапс.
Преживяното през последните два дни минава пред очите ми като на филмова лента. Мисля, че ще полудея. Гласът на Вилхелм най-сетне достига до мен:
— Добре ли си, Уилям? Зная как се чувстваш. Изпий още една чаша.
Налива ми още шнапс. Опитвам се да го изпия.
— Честно казано, Уилям, главата ми се замая от историята на Франки. Чувствах се така, сякаш съм преживял всичко това, все едно съм бил там. Исках да тръгна с него, да му помогна в новия живот.
Сега разбирам, че не просто ми е разказал случилото се, а е имплантирал тези спомени в съзнанието ми, също както размени нашите спомени. Искал е да се превърна в негов вестоносец.
Повярвай ми, че когато той завърши разказа си, сякаш бях самият Франки. Исках да се видя с Рете. За мен това бе като среща с Улрика, жива и любяща. Отново помолих Франки да ме запознае с жена си, а той отвърна:
„Тя беше тук, когато ти дойде, но стана невидима, за да защити и двама ни. Не беше сигурна каква част от истината ще ти кажа. В края на краищата тя се страхува от хората. Ела с мен, ще пием заедно чай. Вече й съобщих по телепатичен начин, че отиваме при нея.“
— Слизаме долу. Тя стои там — най-красивата лисица, която някога съм виждал. Говори най-мелодичния език, който някога съм чувал. Честна дума, това беше музика, кристален звън, жестовете й бяха невероятно грациозни. Веднага разбрах защо Франки бе толкова влюбен. Почувствах се самотен.
След като си изпихме чая, той ми каза, че трябва да си вървя, чакала ги много работа. Повтори, че не бива да предавам разказа му на никого освен на теб, и то само ако потърсиш помощта ми. Отново го помолих да ме вземе със себе си, но той заяви, че е невъзможно. Решението не зависело от него.
— И така, ти дойде и ти разказах всичко. С течение на времето разсъждавах все повече върху случилото се. Споменът остана все така ясен в паметта ми, но вгорчен от значението му за човешката раса.
Помисли само, Уилям. Цялата ни цивилизация — композиторите: Моцарт, Бетховен, Шопен, Вивалди; художниците: Рембранд, Ван Гог, Дюрер, Шарден; писателите: Гьоте, Камю, Шекспир; нашите учени: Айнщайн, Хелмхолц, Щайнмец, Опенхаймер — няма да означават нищо. Ще бъдат като опитомени животни, които се разхождат под слънцето.
Цялата ни политика, религията — се оказаха илюзия, игра за шепа фанатици. Всичко губи смисъла си. Времето ни изтича, а ние го белязахме с нашата глупост, войни, алчност, липса на любов един към друг. Провалихме се. Разбираш ли?
Трудно ми е да общувам с хората. Освен с теб. Няма с кого да поговоря сериозно. Като знам колко се е развил езикът, който говореше Рете, в сравнение с моя или с твоя, се чувствам обезсърчен. В сравнение с него нашият лисичи език напомня грухтене на свине.
Той млъква. Заплаква отново. Започвам да разбирам защо не искаше да говори с мен. Съжалявам, че дойдох, че успях да го открия. Детските ми приказки започнаха да ми се струват толкова глупави. Единственото нещо в живота ми, което има смисъл, са Каролин и децата ни. Искам да се върна при тях. Франки Фърбо вече не ме интересува. Мълчим известно време. Сетне Вилхелм продължава:
— Има още нещо. Франки ми разказа как възнамеряват да оцелеят. Прилича ми на истински „хилядолетен Райх“ и това не е шега, нито политическа пропаганда. Това е пъклен план.
Изслушвам го и се възхищавам на превъзходството на Франки. Опитах се да живея според съветите му, но без да ги следвам докрай; нямам толкова силна воля. Всичко, в което вярвах и заради което живях, губи смисъла си. Започвам да разбирам как се чувства Вилхелм.
Накрая двамата се сбогуваме. Каня го да ни погостува, но той отказва, щяло да му бъде прекалено трудно. Ще продължи да живее тук, в гората, да пие бира и да играе на Schafskopf. Разбирам го. Зная, че няма да се върна при него. Всичко свърши.