Уилям Уортън
Франки Фърбо (7)

Глава 6
Търсене

И така, свалям от тавана старата чанта, с която напуснах Калифорния и пристигнах тук — старомодна, тежка, ушита от брезент. Изтупвам я от праха и натъпквам в нея всички неща, които решавам, че ще ми потрябват. Нямам представа колко време ще отсъствам.

Каролин ми оказва безценна помощ, подсеща ме за всички дреболии, които съм забравил, като пастата за зъби и нокторезачката. Това е първото ми по-далечно пътуване, откакто се преселих в Италия преди повече от четирийсет години. С жена ми не си падаме по туристически излети.

Всяка година ходим с децата до Флоренция или до Рим и оставаме там няколко дни по настояване на Каролин. Твърди, че децата ни трябва да видят шедьоврите, които хората са сътворили в по-далечното минало в Рим и в по-близкото във Флоренция. Тя е страхотен екскурзовод и всеки път научавам нови неща. Не зная откъде е събрала толкова познания по история, архитектура, живопис; тези предмети не се изучаваха в основната й специалност в университета. Изглежда, че попива информацията със същата лекота, с която научи немски. Сетне ни я предава по изключително жив и вълнуващ начин.

Отново я питам дали не желае да ме придружи. Благодарение на нейното възпитание Били е в състояние сам да се грижи за себе си. Трябва да призная, че започвам да се изнервям. След като си живял толкова дълго на едно място и винаги си разчитал на подкрепата на любяща съпруга и чудесни деца, трудно можеш да се откъснеш. Освен това скоро ще навърша шейсет и три.

Изпитвам странното чувство, че ги изоставям, че бягам от тях. Или по-скоро е обратното: въпреки че заминавам аз, те ме зарязват.

Но на всяка цена трябва да открия истината за Франки Фърбо. Трябва да намеря Вилхелм и да изясня нещата веднъж завинаги. В последната минута пъхам в чантата книгата за Франки, която четях.

Отивам до Перуджа с велосипеда си, метнал раницата на гръб. Каролин ме придружава на нейния велосипед. Казва, че ще се прибере у дома, след като влакът потегли. Ще оставим моето колело на гарата; то е старо и очукано, няма скорости, така че едва ли някой ще го открадне. Все пак го заключвам. Каролин обещава да дойде и да го прибере, ако се забавя много. Тя има ключ от катинарчето. Никога не сме притежавали кола, не сме искали да имаме, не сме изпитвали нужда от автомобил.

Целуваме се на раздяла и се качвам на влака. Каролин се усмихва. Сякаш крие някаква тайна, която не иска да сподели с мен.

— Е, Уилям, не се връщай, преди да си абсолютно сигурен. Нека това не ни разделя до края на дните ни.

Кимам в знак на съгласие. Боя се, че гласът ще ми изневери. Мисля, че разстоянието между нас започва да се увеличава, преди влакът да тръгне. Намирам свободно място, хвърлям чантата си на багажника над седалката и поглеждам през прозореца. Каролин стои на перона; не ми маха, само ме гледа. Все едно е дошла да види влака от чисто любопитство, а не да изпроводи близък човек, с когото е прекарала всеки ден през последните четирийсет години.

Влакът тръгва. Махам й и едва тогава тя ми отвръща — махва само веднъж и обръща гръб. Следя я, докато напуска гарата и се изгубва от погледа ми.

Пътуването е дълго. Изваждам книгата, но не мога да се съсредоточа. Опитвам се да нарисувам някои от спътниците ми в малкия скицник, но пак се разсейвам. Изпитвам странното чувство, че напускам тялото си, все едно съм змия, която съблича кожата си.

С приближаването на север все по-често чувам немски говор. Макар да говоря немски, никога не съм бил в страна, където това е официален език. Чувствам как се променям; сякаш се превръщам в друг човек. По някакъв странен начин се превъплъщавам във Вилхелм. Не мога да кажа нито дума на италиански. С приближаването към Мюнхен английският ми отстъпва все по-назад, а немският става някак познат. Накрая успявам да се съсредоточа достатъчно, за да продължа четенето.