Уилям Уортън
Франки Фърбо (2)

Глава 2
Съмнение

— О, татко, не може да свършва така. Не можеш да завършиш книгата по този начин.

— Какво искаш да кажеш, Били? Разбира се, че така ще свърши. Това е краят на историята.

— Моля те, татко, напиши друг край. Направи го по-интересен, с повече случки, и то вълнуващи.

 

 

Главата на Били лежи на гърдите ми. В едното му ухо отекват звуците, които кънтят в гръдния ми кош, а с другото слуша думите, които излизат от устата ми. Всичките ни деца обичаха да правят това. В един момент в миналото и четирите се покатерваха върху мен и отпускаха глави върху гърдите ми. Сега тези прекрасни утрини, тези пълни с емоции дни ми липсват. Изпитвам ужас от мига, в който Били ще порасне и ще напусне дома ни.

Кати, най-голямото ни дете, веднъж сподели, че всяка история, чута по този начин, с ухо на гърдите ми, я кара да си въобразява, че думите извират от самата нея. Матю, първото ни момче, винаги казваше, че обича да наблюдава очите и устата ми, докато разказвам. Но най-много обичаше да долепва ухо до тялото ми. Понякога, когато стигах до по-интересно място, повдигаше глава и ме поглеждаше право в очите. В погледа му се четяха вълнение и интерес. Какви прекрасни дни бяха!

 

 

Но сега трябва да се върна към настоящето; не мога повече да го пренебрегвам. Зная, че само отлагам нещата. Това е нещо, което ме плаши. Не съм подготвен за него.

— Били, знаеш, че не съм си измислил тези истории. Самият Франки Фърбо ми ги разказа преди много години. Не мога да променя края.

Били вдига глава от гърдите ми и ме поглежда право в очите, също както правеше Матю преди години, само че погледът на Били е по-многозначителен, по-предизвикателен. Смятам, че той е симпатично, чувствително, интелигентно, мило момче, каквито бяха и останалите ни деца, макар всяко да бе различно и да ни доставяше невероятна радост през годините. Животът ни премина като сън; не мога да намеря друга дума, с която да опиша преживяното от нас.

Никога не ми се е налагало да ходя на работа. Пенсията ми на военен инвалид заедно с парите, които печелех от моите разкази и романи, които пиша, и доходите от зехтина, който добиваме от маслиновата горичка, ни осигуряваха всичко, от което имахме нужда. Когато децата бяха малки, никой от нас не искаше да пътува. Просто изпращахме децата си в някой университет, за да опознаят истинския свят, от който се бяхме отрекли.

Каролин държеше те да придобият опит, да се сблъскат с реалността, с нейната враждебност, с конкуренцията, насилието, алчността, от които ги бяхме предпазили. Излезе чудесна учителка и децата ни се оказаха достатъчно подготвени да се запишат във всеки университет, който пожелаят, или да се захванат с всяка работа, която ги привлече.

Най-невероятното, което ми доставяше най-голямо удоволствие, бе, че децата ни винаги си играеха едно с друго. Бяха неразделни приятели. Дружаха и с италианчета, но обикновено си измисляха игри и се забавляваха у дома. През тези години къщата ни се огласяше от смях и веселие.

 

 

Били не откъсва поглед от очите ми, докато мислите ми се реят в миналото.

— Зная, че ти си измисляш тези истории, татко. Не вярвам вече във Франки Фърбо. Хайде, кажи ми истината. Ти си ги измислил, нали? Няма никакъв Франки Фърбо; той е плод на твоето въображение. Можеш да си признаеш, вече съм достатъчно голям.

Рано или късно този момент трябваше да настъпи. Но Били е първият, който ме предизвиква, който ми го казва право в очите. Останалите ни деца вероятно бяха прекалено стеснителни или мили, или може би желанието им да вярват в тези истории бе по-силно. Освен това те поддържаха заблудата. Разказваха си историите един на друг; дори си измисляха игри, свързани с Франки Фърбо, като се редуваха в ролята на Франки. Често ми задаваха въпроси за него, въпроси, които нямаха нищо общо с историите. Бяха любопитни; Франки бе толкова важна част от живота им. Може би на Били му беше по-трудно да повярва в него, защото последните години прекара сам. В известен смисъл той е по-различен от останалите.

Странно как се стреснах, когато заяви, че не вярва във Франки Фърбо. Не зная как да отговоря. Иска ми се да вярва заедно с мен. Уважавам мнението, възгледите му, но трябва да остана верен на себе си.

— Били, Франки Фърбо съществува. Виждал съм го. Живял съм с него. Познавам го много добре. Не те лъжа.

— Зная, че не ме лъжеш, татко. Просто ми разказваш разни истории, което не е като да лъжеш. Зная как се опитваше да ни научиш да правим същото. Да разказваш истории е забавно. Зная, че те ти доставят удоволствие, на мен също ми е приятно да ги слушам. Моля те, татко, измисли друг край заради мен. Не е необходимо да вярвам във Франки, за да харесвам историите.

Отново отпуска глава на гърдите ми и ме прегръща с любов. Скоро ще настъпи времето, когато ще се свени да се сгуши в мен рано сутрин. Момчета или момичета, май че няма особена разлика. Въпреки че всички спим заедно на огромното легло, това е неизбежно. Измайсторих леглото, защото и двамата с Каролин смятахме, че децата не трябва да остават сами нощем.

Идва време, когато те започват да се дърпат, желанието им да ни прегръщат намалява. Интересно как най-отдалечената от двама ни с Каролин част на леглото става запазена територия на най-голямото дете. След като едно от тях порасне достатъчно, че да напусне семейното гнездо, следващото по старшинство се премества в края. Малкият Били разполага с обширна територия; изглежда, избира мястото според настроението си. Забелязах, че снощи спа в най-отдалечения край, онзи, запазен за най-голямото дете. Това би трябвало да ми навява определени мисли.

Децата вероятно смятат, че мястото, на което двамата с Каролин спим, е наша частна собственост, и се чувстват като неканени гости в личния ни живот. Имаме една завеска, която сложихме по мое настояване, за да я дръпваме, когато решим да се любим. Каролин казва, че се държа глупаво, но понякога ми позволява да я дърпам.

Все пак каквито и да са причините за миграцията на децата към края на кревата, съжалявам за нея, Каролин също, макар и двамата да сме се примирили с това неизбежно отдръпване, разделяне, усамотяване. Съзнаваме, че сме били щастливи да прекараме толкова години с децата ни.

Насочвам мислите си към проблема с Били и Франки Фърбо. Момчето отново повдига глава и ме поглежда.

— Не се обиждай, татко. Не вярвам и във великденския заек, и в Дядо Коледа. Не е толкова важно дали вярвам във Франки Фърбо или не.

Как да му обясня?

 

 

— Добре, да бъде твоето. И така, вместо пазителите на огнената топка да се върнат в своята галактика през пролуката в пространствено-времевия континум, те продължили напред. Злобни и проклети, използвали изумителната сила на синята смърт, за да преодолеят Клаймъския канал и да опожарят околността. Изгорили и гората, в която живеят Франки Фърбо и приятелите му. Всички изгорели и се превърнали в бяла пепел. Всичко свършило преди още Франки да успее да се уголеми или смали, да се превърне в нещо друго, да се скрие или да отлети на Бамба.

Жителите на Клаймъс видели какво са сторили, опустошението, което са причинили, и дори те се натъжили. Това е краят. Дългогодишните опити да се попречи на Франки Фърбо да прави добрини, да помага на хората от тази планета, най-сетне се увенчали с успех. Те победили! Франки бил мъртъв! Неговата къщичка в хралупата и всичко останало, което бил направил, магическият му прах — всичко изчезнало. Злите извънземни вече не се тревожели, че някой ще им попречи да завладеят вселената. Край.

Спирам. Дори когато разказвам приказката, съзнавам, че постъпвам невероятно жестоко, но не разбирам причината. Разказвал съм за Франки Фърбо през всичките години, когато децата ни бяха достатъчно големи, за да слушат и да се забавляват. Зная също, че и на мен ми става тъжно, както на останалите.

В нашето семейство приказки се разказват само сутрин. Това осигурява на Каролин няколко свободни минути да се преоблече, да почисти, да приготви закуска. През годините трябва да съм разказал хиляди приказки. И всички тези истории за Франки Фърбо идват от само себе си. В известен смисъл наистина не си ги измислям, те са не по-малко истински от останалите неща в живота ми.

Друга причина да разказвам историите винаги сутрин, бе, че вечер децата си лягаха по различно време в зависимост от възрастта. Освен това Каролин се притесняваше да не би да преживяват историите ми насън. Някои от приказките са доста страховити. Но тази, която току-що разказах, този край, който току-що съчиних, бе плод не на въображението ми, а на накърнената ми суета. Отвърнах на обичния си син с ненужна жестокост.

 

 

Чувствам как Били хлипа на гърдите ми. Не ме поглежда. Чакам. Той се е отпуснал. Когато проговаря, думите му са накъсани от ридания.

— Не е честно, тате. Не трябваше да убиваш всички, накрая и Франки. Чувствам се ужасно. Камила и Матю, и Кати ще се натъжат, когато научат края. Това, че не вярвам във Франки Фърбо, не означава, че него го няма. Чувствам се така, все едно съм го убил.

Прегръщам го силно. Каролин пристига от кухнята и ме поглежда. Божичко, направо е вбесена! Обикновено не се ядосва лесно и прикрива настроението си, освен ако е добро. Тогава неизвестно как успява да ми го предаде. Но сега е разгневена и причината е в мен. Не е необходимо да казва каквото и да било. Не помня някога да е била толкова възмутена. Ядосана е; без да каже нито дума, тя ми обръща гръб и се връща в кухнята.

— Добре, Били. Само се шегувах. Това не е краят. Само се преструвах. Истинският край е онзи, който ти разказах първия път. Така свършваше историята, дето ми разказа самият Франки. Не мога да го променя. Ако го направя, тогава приказката може да завършва по всякакъв начин, дори по ужасния, който току-що измислих. Разбираш ли? Да си разказвач не е лесна работа. Трябва да бъда честен спрямо историята дори на теб да не ти харесва или да не вярваш в нея, дори на мен да не ми харесва или да не вярвам в нея.

Били ме прегръща още по-силно и кима в знак, че е разбрал. Поне така си мисля. Поглеждам към Каролин. Тя също поклаща глава, но по различен начин. Поклаща глава, сякаш няма представа какво правя или пък не е съгласна с мен. Жестът й изразява неразбиране.

Напрежението е толкова голямо, че не мога да го понеса, а освен това е време да ставам. Яйцата и кашата са почти готови, но първо трябва да се измия. Същото прави и Били. Навремето настъпваше истинска лудница, когато и шестимата се опитвахме да се измием едновременно. Каролин изливаше топла вода в шест легена и настъпваше такова пляскане и плискане, все едно ято врабчета се къпеха в някоя локва. Каролин проверяваше всички ни, дори и мен, дали сме се измили старателно. Тоалетната ни се намира зад къщата и там всеки чакаше да му дойде редът. Толкова ми липсват другите ни деца, особено сега, два дни преди Коледа. Скоро ще останем съвсем сами. Трудно ми е да мисля за това.

Катлийн и Матю са някъде из планините на Чили. Изглеждат щастливи заедно, работата, която вършат, им се струва значима. Кати е антрополог-археолог, както сама се нарича, и изследва огромни скали и странни скални рисунки. Матю работи с компютри и съставя програми, които решават различни екологични проблеми, също както аз измислям детски приказки. Твърди, че можел да живее където си поиска, но обича да е близо до Катлийн. Тревожа се за тях, защото водят такъв странен живот, но Каролин го приема спокойно, а все пак тя е майката, нали? Безсъмнено бях добър баща, но центърът на нашето семейство винаги е била жена ми. Тя живееше с децата и те живееха с нея. Като изключим онази част от моя живот, свързана с Франки Фърбо, не бях от особено значение.

Камила живее на един от северните японски острови. Тя е океанограф; загрижена е за оцеляването на китовете и делфините. Опитва се да убеди японците да не избиват тези редки млекопитаещи за храна. Господи, какви странни професии са избрали децата ни! Трудно ми е да повярвам, че всичко е започнало в тази къщурка.

 

 

Мисля си, че нямам право да наричам другите „странни“ — сигурно съм най-смахнатият в нашето семейство.

Може би просто не съм в час, истинска откачалка, както твърдеше армейският психиатър. Зная, че не мога да заставя мисълта си да надзърне в черната дупка на съществуването или несъществуването. Наистина обичам да се преструвам, да си измислям, да се вживявам в разни истории, които съм чул, прочел, измислил, или дори в историите, които пиша, за да си изкарвам прехраната. Освен това съм влюбен във всички групови фантазии, създадени от човека — Коледа, Великден, Халоуин, рождените дни. Всичко това ми помага да оцелея, създава ми илюзия за цялост и приемственост. Нуждая се от нещо, за което да се хвана.

Освен това цялата сага за Франки Фърбо и отношението ми към него са част от моя живот, от мотивите ми да се боря. Не мога да допусна, че той не съществува, че съм го измислил. Означава твърде много за мен. Изпаднал съм в отчаяние само защото Били каза, че не вярва във Франки. Не зная как да постъпя. Усещам мириса на мръсни крака, на плесен, чувствам как ентропията ме поглъща. Не съм подготвен за подобна яснота на възприятията, страхувам се от действителността.

 

 

След закуска Били се качва в училищната стая. Една от теориите на Каролин относно преподаването гласи, че децата трябва да се самообучават. Учи ги да четат с радост и за удоволствие, сетне им дава книги, които са хем интересни, хем образователни. След като те прочетат книгите — независимо дали става въпрос за романи, биографии, учебници по алгебра, химия, физика, география — тя сяда с тях и обсъжда прочетеното. Ако нещо им се стори особено трудно, им го обяснява или по-скоро им помага да си го обяснят сами. И аз участвам в процеса на обучение — понякога оставям вратата отворена, докато работя, и винаги научавам нещо ново.

Когато следвахме в Калифорнийския университет, осъзнавах, че Каролин е сред елита на випуска, но нямах представа, че знае толкова повече от мен. Харесва й да преподава, а децата я обичат като учителка почти колкото и като майка.

 

 

И така, оставаме сами. Бърша чиниите и ги подреждам в бюфета. Очаквам Каролин да коментира ужасния край на историята за Франки Фърбо, но тя мълчи. Сякаш мисли за нещо друго и не иска да се разсейва. Чувствам се ужасно потиснат и желая да поговорим, но не искам да прекъсвам мислите й. Усещам се, че съм започнал да си подсвирквам проклетата песен за шестте пенса. Това за мен е лош знак. Каролин ме чува и ме поглежда. Млъквам. Трябва да поговорим.

— Добре. Съжалявам. Не трябваше да съчинявам подобен край. Беше жестоко от моя страна.

— Така е. Били вече е прекалено голям, за да очакваш да вярва на всичките ти измислици. Мисля, че си мълчи за Дядо Коледа само защото знае колко обичаш този празник, но това ще е за последна година. Били е много добро момче.

Би трябвало да се чувствам отвратително заради онова, което сторих, и наистина се чувствам отвратително. Но част от съзнанието ми се бунтува.

— Каролин, зная, че не трябваше да си измислям всичко това за огъня и смъртта на Франки, но Били ме засегна. Каза ми, че не вярва във Франки Фърбо. Мисля, че само отвърнах на удара.

— Просто беше искрен, Уилям. Не бива да го наказваш за това. Не може вечно да вярва в съществуването на една лисица, която е по-умна от хората, която може да лети, да се смалява или уголемява, да се превръща в човек, да се телепортира от едно място на друго и тъй нататък. Не можеш да очакваш хем да порасне, хем да вярва в подобни неща. Не е нормално. Трябва да се гордееш, че ти го каза право в очите.

— Да, зная. Но проблемът е, че Франки Фърбо наистина съществува. Зная го. Няма да му навреди, ако повярва в нещо, което наистина съществува, дори да не може да го види или разбере, нали?

Тя ме поглежда, използва онзи мил и същевременно прикрит поглед, който прониква до дъното на душата ми.

— Уилям, и двамата знаем, че в известен смисъл Дядо Коледа съществува, но не и в реалния свят. Не бива да искаш от Били да живее с твоите фантазии, не е честно. Децата трябва да знаят къде е границата между реалността и измислицата. Това е съвсем естествено.

— Не ме слушаш, Каролин. Франки Фърбо наистина съществува. Не говорим за Дядо Коледа, за великденския заек или за троловете, а за Франки Фърбо! Ако той не е истински, значи нищо не е!

Каролин ме поглежда отново. Цели трийсет и пет години почти не сме говорили на тази тема. Мисля, че се страхувахме да не би тя да промени връзката ни, живота ни.

— Самият ти не вярваш в това, Уилям. Зная, че обичаш да си играеш с мисълта, да разсъждаваш върху същината на реалността и други такива, но сега въпросът е сериозен. Дълбоко в сърцето си съзнаваш, че няма Франки Фърбо. Не може да има. Абсурдно е.

Отвръщам на погледа й. Питам се дали не е по-добре да сменя темата. Държим много един на друг, а и „онова“ се случи толкова отдавна… но не мога да спра.

— Каролин, знаеш, че ме уволниха от армията по параграф осми. Не съм те лъгал по този въпрос, нали?

— Разбира се, скъпи. Никога не съм му придавала значение. Обичам те. Обичах те тогава, обичам те и сега.

— Но когато ти разказах за параграф осми, споделих и за Франки Фърбо. Разказах ти всичко, когато бяхме в университета, след като се запознахме на една от редовните петъчни танцови забави и се влюбихме. Разказах ти го през онази нощ. Почувствах, че си първият човек, с когото мога да споделя за Франки и който няма да се изсмее, да се уплаши или да побегне. Случи се в годината, когато бях изписан от болницата в Кентъки. Истина е, нали? И ти ми повярва, нали?

Каролин ме гледа. Държи пакетче масло, готова е да го прибере в хладилника.

— Беше много отдавна, Уилям. Всичко беше толкова объркано след войната и ти беше толкова тъжен. Живееше по невероятен начин, караше онзи страхотен жълто-черно-червен джип с клетки за птици, вградени в задната му част, спеше в палатка на един хълм в каньона Топанга. Сетне се настани в таванското помещение на „Мур Хол“ и заживя там.

Готова бях да повярвам на всяка твоя дума; дори да се усъмнях в нещо, пак бих се престорила, че ти вярвам. Не исках да те загубя. Бях толкова млада. Нямаш представа какво означава за едно младо момиче да срещне някого като теб и да осъзнае, че е влюбено — това е своеобразен израз на отчаяние.

— Значи не си ми повярвала тогава, не ми вярваш и сега. Просто си проявила деликатност. Така ли?

— Не е толкова просто, Уилям. Зная, че по време на войната си преживял ужасни неща, че си пострадал сериозно. Мисля, че те съжалих. Но по-важното е, че исках да бъда част от твоя живот, от живота, който ми каза, че мечтаеш да водиш. Вероятно част от разума ми, важна част, свързана със сърцето ми, ти е повярвала. Не разбираш ли — толкова силно го исках, че може би наистина съм повярвала. Никога не съм смятала, че те лъжа.

Издърпвам запушалката от умивалника. Избърсвам тигана и го окачвам на стената. Чувствам в душата си празнота, студенина, загуба; така се чувствах в болницата, когато никой не ми вярваше и непрекъснато ми задаваха все едни и същи въпроси. А сега собствената ми съпруга и най-малкото ми дете не ми вярват.

— Не те обвинявам, Каролин. Разбирам те. Но през всичките тези години смятах, че ми вярваш. Това ми помогна да запазя малкото разсъдък, който ми беше останал. Като изключим военните психиатри, не бях говорил с никого другиго. По-късно започнах да разказвам на децата; някои от историите бяха истински, такива каквито ги бях чул от Франки Фърбо, други съчиних сам, за да ги забавлявам. Но дори и в тези измислени истории има частица истина, в която вярвам.

Знаеш, че лекарите в болницата изкараха цялата история с Франки фантасмагория, която съм съчинил като компенсация за пълната амнезия, получена вследствие на тежко раняване. Твърдяха, че това е продължаваща халюцинация. Затова ме уволниха по параграф осми. Затова продължавам да получавам петдесет на сто от военноинвалидната си пенсия — не защото съм осакатен физически. Смятат ме за петдесет на сто умствен инвалид. Аз съм освидетелстван полуидиот. Знаеш го.

По дяволите, бях убеден, че поне ти ми вярваш! Бях сигурен, че разбираш историята с Франки и ми вярваш; това придаваше известен смисъл на съвместния ни живот. Може би не биваше да съчинявам някои от приказките, които разказвах на децата. Може би това е причината да престанеш да вярваш. Но исках да споделя магията. Исках да разберат защо баща им е такъв, какъвто е, защо живее по този начин, защо се опитва да създаде по-особен живот за всички ни.

Разбира се, някои от историите бяха измислени, защото Франки ми разказа много малко приказки. Но исках да ги споделя, не смятах, че ще навредят на децата ни. Освен това в известен невероятен, почти мистичен смисъл не съм ги измислил. Сякаш Франки ги разказваше чрез мен. Дори някои от детските приказки, които публикувах, изникнаха в съзнанието ми по този магичен начин. Аз самият не го разбирам.

Обаче това не означава, че Франки Фърбо не съществува. Много от приказките, които им разказах са истински и съм ги чул от Франки, особено онези, в които той открива, че се различава от събратята си, че е вълшебна лисица.

Избърсвам ръцете си в кърпата за съдовете и сядам на люлеещия се стол пред камината. В дома ни има само два стола, ако не броим онези в училищната стая и в моя кабинет. Това са люлеещият се стол, на който седя, и още един като него от другата страна на камината. Обикновено се просваме на огромното ни легло. Всеки от нас разполага с нощна лампа и именно там, в леглото, прекарваме голяма част от вечерите си: четем, разговаряме, обсъждаме прочетеното, играем на думи — прекарваме си чудесно.

Това, че се настанявам на люлеещия се стол, е още един лош знак като подсвиркването. Рядко сядам на този стол.

Виждам, че огънят се нуждае от още дърва. Ставам и хвърлям две цепеници. Нарязали сме дървата, които ще ни трябват за зимата. Тук не става кой знае колко студено, но някои нощи са мразовити. Разполагаме с достатъчно дърва за две зими. Част от цепениците са маслинови, останали от подкастрянето на горичката. Трудно се запалват, но иначе горят бавно и отделят много топлина.

Каролин застава зад мен. Поставя ръце на врата и раменете ми и започва да ги масажира. Не реагирам. Всъщност докосването ме дразни. Мисля, че тя не ме познава, а винаги съм я смятал не само за своя жена, но и за най-близкия си приятел. Чувствам се много самотен. Вече съжалявам, че подхванах този разговор, а не оставих нещата да вървят по старому.

Каролин е доста чувствителна и зная, че долавя мислите и чувствата ми. Това някак си влошава положението. Във въздуха витаят взаимните ни чувства на вина. Усещам колко е лесно да изпадна в дълбока депресия, както стана в болницата, където бях толкова самотен. Когато изпадна в това състояние, все едно не съществувам, забравям дори да се храня или да спя.

Каролин прекратява масажа и застава пред мен. Вдигам поглед, но тя не се усмихва. Просто се взира в мен.

— Виж, Уилям, какво значение има дали вярвам във Франки Фърбо или не? Вярвам в теб; това има значение. Защо трябва да придаваме такава важност на нещо, което се е случило преди повече от четирийсет години? Не го превръщай в проблем. Моля те, не искай от мен да те лъжа.

— Честна дума, Каролин, вече не искам да говорим по въпроса. Ако не ми вярваш след всичките години, които изживяхме заедно по начина, по който Франки ме научи да живея, тогава как може един обикновен разговор да ни помогне?

Не разбираш ли, че ако не беше Франки Фърбо, нямаше да съм жив? А дори и да бях жив, нямаше да съм същият човек. В известен смисъл вярата във Франки се превърна в моя религия. Срещите ми с него ме направиха художник, писател, създадоха ми усещане за уникалност, за стойност, каквито не познавах. Той придаде на живота ми смисъл. Не разбираш ли?

Без Франки щях да бъда мъртъв, не физически мъртъв, а умствено мъртъв, психически мъртъв, психологически мъртъв — истинско зомби. Бях изгубил вяра в живота, не осъзнавах колко важен и ценен е той, а Франки ми я върна, помогна ми да си обясня смисъла на съществуването. Като дете, като сираче в приют, в живота ми нямаше много радост, бе лишен и от съдържание; в него присъстваше лудостта на войната. Всичко ми изглеждаше толкова безсмислено, толкова ужасно. Франки ме накара да обикна живота.

Поглеждам Каролин; по лицето й се стичат сълзи. Стои пред мен и не помръдва. Какво да направя?

— Каролин, моля те, ще ме изслушаш ли за последен път? Искам да ти разкажа всичко, което си спомням. Не е задължително да вярваш, ако не можеш, но ще се почувствам по-добре, ако си припомня какво се случи и какво не се случи. Ако успея да разделя тези неща, може би (толкова време мина), ще реша, че това е просто някаква халюцинация, самозаблуда, както твърдяха лекарите.

Мисля, че положих усилия да си обясня някои неща, свързани с Франки, които не разбирах. Исках децата да вярват заедно с мен. Дори тазсутрешната история, макар да я разказах все едно е истинска, не е сред онези, които чух от него. В известен смисъл Били беше прав, когато каза, че съм си я измислил, че не е истинска. Но на мен ми изглеждаше истинска и аз желаех той да почувства тази истина заедно с мен. Не можех да променя края само заради неговото желание. Това щеше да е лъжа, неистина.

Мразя мисълта, че военните лекари са били прави и наистина е имало нещо сбъркано в мен, че в главата ми нещо хлопа, че не мога да разгранича реалността от фантазията. Приемам възможността в мен да има нещо по-различно. Често изпитвам чувството, че аз не съм аз. Това е шантаво, нали?

Ако Франки Фърбо не е истински и повярвам в това, мисля, че ще мога да живея с тази мисъл. Имам теб, децата, прекрасния ни живот — би трябвало да ми е достатъчно. Мина доста време, много неща се случиха, а и ние сме толкова близки. Права си, не трябва да искам чак толкова от теб. Не е честно.

Ще седнеш ли, скъпа, на другия стол и ще ми позволиш ли да си припомня случилото се още веднъж, като от все сърце те моля да ме изслушаш? Имай предвид, че не правя съзнателни опити да си измисля каквото и да било, че не те лъжа. Изслушай ме, все едно това се е случило с теб, и се опитай да ми повярваш. Имам нужда някой да ме изслуша.