Уилям Уортън
Франки Фърбо (13)

Глава 10
Завръщане у дома

Взимам си чантата, която бях оставил в бараката зад колибата на Вилхелм. Пъхам книгата си вътре. Тъмно е. Поглеждам часовника си; два часът през нощта е. Не исках да пренощувам у Вилхелм. Той не ме покани, а и без друго в дома му имаше само едно тясно походно легло.

Поемам бавно по дългия път през гората. Спирам покрай Alte Eiche. Сега не ми се струва толкова стар. След като си научил какъв ще бъде животът след петдесет хиляди години, едно двеста или максимум тристагодишно дърво не може да те впечатли особено. Опитвам се да прогоня печалните мисли от главата си. Не искам да заприличам на Вилхелм — тъжен, груб, разочарован.

Освен това не искам да повярвам на разказа му. Но защо да ме лъже? През месеците, когато живеехме заедно, не съм го виждал да плаче освен от непоносима болка. Не, той вярва в тази история, едва ли е съчинил всичко.

Пък и когато я разказваше, сякаш слушах самия Франки Фърбо, изпитвах усещането, че самият аз съм бил там, в онзи бъдещ свят. Всичко това наистина се е случило. Но сега, като вървя сам из гората, ми е трудно да го възприема. Умът ми продължава да отрича истината.

Ами ако Вилхелм наистина е говорил с Франки и господин Лисан го е излъгал? Не ми се вярва. Защо му е да лъже Вилхелм, а чрез него и мен? Доколкото зная, всичко, което ни е разказвал, дори и най-невероятните неща, се оказаха истина. Не, Франки не би излъгал.

А онази женска лисица би ли измамила Франки? Дали тя не е част от някакъв заговор, дали не е използвала хипноза или наркотици, за да убеди Франки, че е бил в бъдещето и че е родоначалник на нова раса от свръхнадарени същества? Но защо някой ще направи подобно нещо? Дали пък той не е жертва на някаква сложна и опасна самозаблуда?

Не, в това няма логика. Историята сигурно е истинска.

Вилхелм говореше за „хилядолетен Райх“, времето, необходимо на лисиците да поемат нещата в свои ръце по мирен път. Но това ми прилича на средновековната идея за хилядолетието, за вярата, че в хилядната година след смъртта на Христос ще настъпи краят на света, който хората познават, добрите ще бъдат възнаградени, лошите наказани и на земята ще се установи царството Господне.

Дълго време хората не правили нищо, освен да се молят, чакали да настъпи хилядолетието. Това е една от основните причини да наречем Средновековието Ерата на мрака. Едва след като хилядолетието отминало без нещо да се случи, започнал Ренесансът, истинското възраждане, невероятен изблик на смелост и енергия.

В известен смисъл вярата в епохата на лисиците прилича на вярата в установяването на Христовото царство. Цялата човешка дейност ще се обезсмисли, ще бъде оценявана от чужди същества, чужди критерии; ще се възцари някаква висша раса.

Това може да парализира човешката мисъл и усилия. Вилхелм е отличен пример — всеобщ песимизъм, инертност, обезверяване, че си струва да полагаш усилия.

Нещо подобно се е случило при хиндуистите, които вярват в дхарма и карма, прераждането, кастите и всичко останало. Вече не се стремиш да се усъвършенстваш. В този живот трябва просто да живееш според очакванията — дхарма — за да подобриш кармата си за следващия живот.

Нищо чудно, че Вилхелм не искаше да ми разкаже за случилото се. Питам се защо Франки е искал да го науча и аз. Трябва да има някаква причина. Толкова грижливо ни учеше как да живеем по-добре, показваше ни грешките на хората, помагаше ни да станем по-добри. В известен смисъл ние бяхме негови ученици, негови емисари, които да помогнат на останалите да намерят верния път.

Но всичко това се случи, преди той да намери собствената си идентичност, истинската си роля в живота. Ние бяхме един преждевременен, многообещаващ опит от неговото минало. Сега е осъзнал реалността и може би е разбрал, че усилията му са напразни.

Чувствам се измамен. Разбирам отчаянието на Вилхелм, гнева му, обезсърчението му. Улавям се, че реагирам на заплахата по примитивен, първичен начин — чрез съперничество, разрушение, насилие.

Обмислям дали да не се върна и да попитам Вилхелм къде е дървото, в което живееше Франки, да намеря лисана, неговата спътница и потомството им и да ги избия. По същия начин реагирах и когато Били заяви, че не вярва във Франки Фърбо и че иска да променя края на приказката. Промених го, като унищожих всичко, което бях създал заради него и останалите ми деца. Човек лесно се поддава на първичните си инстинкти. Никога не бих го направил, но това ви дава представа колко потиснат, самотен и предаден се чувствам.

Зная, че всичко е безсмислено. Нищо не може да спре прогреса и ако историята, която Франки е разказал на Вилхелм, е истинска, а аз съм убеден в това, лисиците ще господстват в бъдещето.

Каквото и да предприема, то е обречено на неуспех. Това е самата истина, освен ако забравим теориите, че не е задължително между причина и следствие да има връзка или че бъдещето не подлежи на промени. Трудно ми е да проумея, да приема тази идея.

Освен това зная, че подобно поведение е глупаво и в пълно противоречие с живота, който трябва да водим, с всичко, на което ни научи Франки, с идеите, които промениха и ръководеха моя живот и този на семейството ми през изминалите четирийсет години.

Влизам в града и отивам в хотела. Нощният портиер е изненадан, че се появявам в такъв късен час, но ми съобщава, че имат свободна стая. Показва ми я. Облечен е в старомодна нощница, носи шапка с пискюл. Като прибавим очилата и дългите му мустаци, досущ прилича на герой от приказките ми за Франки Фърбо.

В стаята е прашно и мирише на плесен. Разтварям прозорците. Луната се оглежда във водите на езерото. Изключвам голямата лампа и оставям да свети само нощната до леглото ми. Единият край на дюшека е по-висок. Не мога да спя така; все едно се намирам в болница. Под истинския дюшек има още един, по-малък, с клиновидна форма. Издърпвам го и го опирам до стената. Сега леглото е равно.

Уморен съм до смърт. Събличам се и се пъхвам под пухения юрган. Всичко в стаята е от истинско дърво или пък е боядисано в бяло. Гася лампата. Опитвам се да не мисля, но още ми се вие свят.

Не мога да възприема идеята за новото „хилядолетие“. Тя ми се струва малко тъжна. Заспивам с успокояващата мисъл, че хората няма да се самоунищожат. Това означава, че моите деца, внуци, правнуци след четирийсет поколения ще живеят в мир и спокойствие. Струва ми се отлична сделка. Ако не бях толкова уморен, щях да се върна и да съобщя на Вилхелм добрата новина, но той вече я знае. Проблемът му произтича от неговата гордост. Най-сетне заспивам, защото съм преглътнал гордостта си и вкусът ми харесва.

 

 

На сутринта вземам влака за Мюнхен, откъдето само с едно прехвърляне пристигам в Торино, а оттам в Перуджа. Закусвам на Bahnhof. Толкова съм свикнал с Германия, с немския, че минава известно време, докато осъзная, че се връщам към стария си живот в Италия. Трудно ми е да повярвам, че съм напуснал дома си само преди няколко дни.

Оглеждам забързаната тълпа. Сега всичко ми изглежда незначително. Чувствам се чужд, все едно наблюдавам мравуняк или животни в зоопарка. След като проумях, че всичко е мимолетно, в душата ми се възцари непознат до момента вътрешен мир. Дава ми сили да разбера, че няма да настъпи краят на света, напротив, животът ще стане по-добър. Така проумявам смисъла на неща, които доскоро не разбирах.

Всъщност всички знаем, че ни е даден само един живот, или поне аз така съм смятал винаги. Какво ме интересува, че в далечно бъдеще хората ще се превърнат в домашни любимци на някаква свръхраса?

Честно казано, ако погледнем нещата от друг ъгъл, бъдещето не се отличава особено от човешката представа за рай. В края на краищата според сценария човек напуска земния свят и се преселва в по-съвършен свят, където няма грижи и тревоги; там за него се грижи любвеобвилният Бог; там човек е обичан. Светът на бъдещето прилича на този рай. Просто ние няма да го доживеем, за разлика от децата ни. Истинският ад е да нямаш деца, да не намериш чрез тях място в този рай. Нямам търпение да се прибера у дома, да прегърна Каролин и Били.

Качвам се на влака. Мятам чантата си на полицата в купето и сядам секунди преди да потеглим. Изненадан съм от спокойствието си. Може би съм изпаднал в шок, но това е малко вероятно. Негодуванието ми срещу Франки изчезна напълно през нощта. Той се опитваше да ни помогне в рамките на ограничените познания, които е имал тогава. Очевидно е, че трябва да продължи мисията си и да се погрижи за сигурността и развитието на своя род на нашата планета.

Чудя се дали по другите планети в нашата галактика, във вселената, съществуват подобни еволюции и мутации, подобни пробиви във времето. Мисълта за това още повече ме успокоява. Започвам да се чувствам като привилегирован, посветен в бъдещето на планетата.

 

 

Пристигам в Перуджа късно вечерта. Велосипедът ми е на същото място, където го бях оставил. Каролин не е дошла да го прибере. Добре, че го заключих. Как ли ще се изненада от скорошното ми завръщане! Нямах представа, че всичко ще стане толкова бързо. Мисълта ми още се рее във времето, опитва се да проумее неговото значение и преходност. Умът ми не може да побере представата за времето, което описва огромен кръг в пространството. Но пък разбирам по-добре Франки Фърбо.

Едно е сигурно: след всичко, което се случи, никога няма да подложа на съмнение съществуването на Франки, времето, прекарано с него, приятелството с Вилхелм. Това е скъп спомен, който ще нося в душата си, без да искам от Каролин или от децата да ми повярват.

 

 

Докато се изкачвам по хълма, разбирам, че се радвам да видя малката ни къща. Не съм потиснат като през първата нощ, когато узнах истината. Чувствам се въодушевен, горд, че съм сред малцината, които знаят какво ще се случи, какво очаква света.

Повечето хора са откъснати от вечността на времето и остават заключени в мимолетния кръговрат на своя живот, но аз виждам отвъд своето време. Това ме прави щастлив. Какво значение има, ако хората вече не играят водеща роля, а се превърнат в част от цялата земя, защо не от екологията на вселената? Разбирам колко незначителен и нищожен съм, но в това усещане е заключен смисълът на едно по-висше съществуване.

Когато отварям вратата, заварвам Каролин вкъщи. Мисля, че ме е наблюдавала как въртя педалите по стръмния хълм. Не е в стила й да ми се хвърли на врата. Зная го.

Но се радва да ме види. Прегръщаме се и се целуваме, поглеждаме се в очите. В погледа й чета въпроси, интересно какво ли вижда тя в моя. Малкият Били идва и прегръща и двама ни едновременно. Милвам го по главата. Всичките ни деца имат тъмнорижата коса на Каролин.

Жена ми и Били току-що са вечеряли, но слагат на масата каквото е останало. Каролин е приготвила лазаня със спанак, която претоплена е още по-вкусна. Налива ми чаша от чудесния ни гроздов сок. Сещам се за бирата и шнапса, които пихме с Вилхелм; отдавна не бях консумирал толкова алкохол. Мисля си как ли се чувства сам в мрачната си колиба, заобиколен от своите страхове и тъга, докато аз, щастливецът, се радвам на красивата си жена и на прекрасното си дете. Струва ми се жестоко да разсъждавам толкова егоистично, но не мога да се променя. Съзнавам, че се хиля като идиот.

Зная, че Каролин очаква да й разкажа какво се е случило, какво съм открил. Сигурен съм, че е скрила от Били истинската причина за заминаването ми. Излишно е да го тревожи.

Не зная защо, но не съм готов да разговарям. Питам се дали Франки би искал да запазя всичко в тайна, или да го споделя със семейството си. Зная, че Вилхелм имаше право да разкаже случилото се единствено на мен; може би условието важи и за мен, но се съмнявам.

Нуждая се от време да обмисля случилото се. Ако Каролин повдигне въпроса, ще й кажа истината, макар да не съм готов. Все пак се съмнявам, че ще ме попита. Това си е мой проблем, търсенето на Франки е моя грижа и тя няма да се меси. Такава си е Каролин.

Слагаме Били да си легне. Той се свива в най-далечния край на кревата, така че двамата с Каролин оставаме почти насаме. Вече споменах, че бях отделил със завеса нашето място до прозореца от останалата част от леглото, Франки твърдеше, че децата не трябва да смятат секса за срамен, а да го приемат като нещо естествено и красиво.

Децата ни обикновено бяха в стаята, когато двамата с Каролин правехме любов. Споделяхме радостта си с тях.

Каролин никога не се е притеснявала от това, но понякога аз дърпах завесата. Причината се крие в моето минало. В сиропиталището ми бяха втълпявали, че сексът и сексуалността са нещо лошо. Предполагам, че дори Франки не би могъл да заличи спомена.

Изненадан съм, когато съпругата ми дръпва завесата. Мисля, че го прави за пръв път, откакто сме женени.

Дълбоко в себе си чувствам самота, нуждая се от уют, грижи, любов, които мога да получа чрез интимния полов акт. Щастлив съм, че Каролин ме прегръща, че се сливаме в едно цяло. Това прогонва повечето от мрачните мисли, които витаят в главата ми.

Сетне тя се изляга спокойно до мен, ръцете ни са сплетени; свети единствено нощната лампа. Винаги я оставям включена в случай, че трябва да се отиде до тоалетната. Освен това смятам, че ако някой от нас се събуди посред нощ, къщата, домът ни, трябва да създаде уют, да бъде любим приятел, не само постройка. Каролин се обръща към мен:

— Намери ли Вилхелм?

Мълча. Все още не съм готов, но не мога да я лъжа.

— Да.

— И какво мислиш сега? Още ли вярваш във Франки Фърбо?

Мълча. Тя очаква отговора ми в мрака.

— Открих, че си права, скъпа.

— Какво искаш да кажеш, Уилям?

Отново се колебая. Подбирам думите си, за да не я засегна.

— Открих, че няма значение. Освен това съм безразличен към откритието си. Няма значение дали вярвам във Франки Фърбо или не. Ти беше права: важното е, че се обичаме, нищо друго няма значение.

Замълчавам. Не съм я излъгал, само премълчах част от истината. Надявам се Каролин да се задоволи с това непълно обяснение. Тя отново се изляга по гръб, разбирам, че няма да ме разпитва. Може би никога повече няма да повдигне въпроса. Напълно в неин стил.

Изчаквам да чуя равномерното й дишане, след което и аз заспивам щастлив. Зная, че всичко е наред.

 

 

На сутринта откривам, че Били лежи до мен. Сигурно съм бил уморен до смърт, защото Каролин е станала и приготвя закуска в кухнята. Протягам се и прегръщам сина си. Чувствам, че мястото ми е тук, в този наш малък свят. Припомням си всичко, което ми разказа Вилхелм, всяка негова дума; наученото изобщо не ме плаши. Радвам се, че няма да бъда сред онези, които със свито от страх сърце ще очакват настъпването на новото хилядолетие.

Били се сгушва до мен. Буден е. Подпира се на лакти и ме поглежда право в очите.

— Тате, ще ми разкажеш ли приказка за Франки Фърбо?

Въпросът му е съвсем естествен; знаех, че ще го зададе, но не се бях замислял върху отговора. Поглеждам го в очите, които са кафявожълтеникави.

— Мислех, че вече не вярваш в съществуването му.

— О, тате! Нима отказваш да ми разказваш повече приказки? Не съм сигурен дали вярвам или не. Колкото повече се замислям, толкова повече се обърквам. Зная, че не би разказвал за него, ако не беше истински, не би ме излъгал. Освен това харесвам неговите истории повече от всички останали, които съм чул или прочел.

Зная, че си прав. Всяка история трябва да има истински край. Не можеш да си измисляш, за да угодиш на мен или на някой друг. Разбирам го. Преди не го осъзнавах.

Прегръщам го отново. Божичко, колко прилича на мен в някои отношения. Останалите ни деца са копия на Каролин, немците биха нарекли това einmalig, индивидуално уникални. Аз винаги съм бил съвсем обикновен, като изключим историята с Франки Фърбо, за която обаче не съм виновен, беше си чиста случайност.

— Добре, Били. Ще ти разкажа най-интересната приказка за Франки, която някога си чувал или пък ще чуеш. Толкова е важна, че може да се окаже последната за него. Разбираш ли? Готов ли си за нея?

Зная, че не ме разбира напълно. Толкова пъти съм използвал тези думи за начало на някоя приказка, за да го заинтригувам. Честно казано, самият аз не разбирам смисъла на думите си. Но започвам:

— Един ден, доста отдавна, само няколко години след като срещнах Франки и живях при него, някой почукал на вратата му. Той бил горе в стаята си за размисли и размишлявал, но се пуснал бързо по трите стълби и отворил вратата.

Спирам. Не е късно да се откажа.

— На прага стояла най-красивата лисица, която някога бил виждал. Тя го попитала: „Вие ли сте Франки Фърбо?“

Продължавам и разказвам цялата история, която научих от Вилхелм. Осъзнавам, че с негова помощ Франки е вкарал в паметта ми и най-незначителните подробности. Затова, когато я разказвам, имам чувството, че си я припомням, все едно всичко се е случило с мен.

Никога досега не съм разказвал по-сладкодумно.

Стигам до края: как Франки и Рете ще живеят скрити от хората и ще оцелеят, за да създадат потомство, та след двайсет и шест поколения да има милиони свръхнадарени лисици като Франки Фърбо.

Когато завършвам разказа си, Били се надига, отпуска глава върху гърдите ми и ме поглежда в очите. Усещам, че Каролин е дошла от кухнята и е застанала до леглото.

Питам се дали постъпвам правилно. Може би сега тя ми се сърди още повече. Вероятно искам от едно малко дете да разбере, да повярва, да заживее с идеи, за които не е дорасло. В известен смисъл превърнах цялата история с Франки в още по-голям капан за ума ми. Дали Били няма да изпита същата остра болка, която измъчваше Вилхелм — че е отхвърлен от обществото и че се е провалил, дали няма се обезсърчи? Започвам да съжалявам, че не запазих в тайна подробностите за случилото се.

Били продължава да ме гледа в очите. Изглежда възбуден. Трудно му е да говори от вълнение.

— Искаш… искаш да кажеш, че Франки Фърбо е жив, женен е за Рете и двамата са приели човешки облик?

— Точно така.

— Живеят отделени от хората и не изпращат децата си на училище — преподават им сами, така ли?

— Да.

— И Франки Фърбо пише приказки — така изкарва пари — за да учи децата си как да живеят?

— Сигурно.

— Ами, тате, те са като нас! Ние живеем точно като Франки Фърбо!

Вдигам поглед. Каролин ми се усмихва. Навежда се и ме целува, после прошепва:

— Сега вече знаеш!