Метаданни
Данни
- Серия
- 39 ключа (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Maze of Bones, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Масларова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 27 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2015)
Издание:
Рик Риърдън. Лабиринтът с костите
ИК „Егмонт България“, София, 2009
Редактор: Златина Сакалова
Коректор: Танка Симеонова
ISBN: 978-954-27-0305-1
История
- — Добавяне
Глава 8
Ейми разбра, че има нещо гнило, още щом Нели излезе от бюрото за коли под наем. Тя държеше намръщена дебел кафяв плик.
— Какво е това? — попита Ейми.
— За вас е, приятелчета. — Нели им подаде пакета. — Някой го е оставил тук сутринта.
— Невъзможно е! — отсече Ейми. — Никой не знае, че сме тук.
Но още докато го изричаше, я побиха ледени тръпки. Снощи на името на Нели бяха запазили от хотела билетите за влака и бяха наели колата. Нима беше възможно някой да ги е открил толкова бързо?
— Какво пише на плика? — полюбопитства Дан.
— „За Е. и Д. Кахил“ — прочете Нели. — От У. Макинтайър.
— Господин Макинтайър! — ахна момчето и грабна пакета.
— Чакай! — изкрещя Ейми. — Може да е капан.
— Я стига — завъртя очи Дан. — От…
— Може да е от всекиго — настоя сестра му. — Ами ако избухне?
— Добре де — намеси се и Нели. — За какво му е на някой да праща бомба до две хлапета? И кой е тоя Макинтайър?
Дан се ухили.
— Предлагам да го отвори Нели.
— А, без тия — тросна се тя.
— Нали ти си гувернантката! Точно ти трябва да обезвреждаш експлозиви, за да не пострадаме.
— Карам ви с колата, малкият. Това е предостатъчно.
Ейми въздъхна и грабна пакета. Излезе на паркинга, обърна плика така, че отворът да не сочи към Нели и Дан, и бавно вдигна капачето.
Не се случи нищо. Вътре имаше метален цилиндър като електрическо фенерче, но вместо лампичка от едната страна имаше ивица лилаво стъкло. Към джаджата беше прикрепена бележка с разкривен почерк, явно човекът, който я беше писал, е бързал:
Довечера в осем ще се срещнем през Залата на независимостта, но само в случай че сте открили информацията.
П. П. Благодаря, че сте повикали линейка
— Каква информация да сме открили? — попита Дан, който беше прочел през рамото й бележката.
— Вероятно следващия ключ.
— Какъв ключ? — полюбопитства нетърпеливо Нели.
— А, никакъв — отвърнаха в един глас Дан и Ейми.
Нели духна валмото черна и руса коса, паднала върху очите й.
— Добре де. Вие стойте тук. А аз ще докарам колата.
Остави ги да чакат със саковете и Саладин в новата котешка клетка. Котаракът не беше особено доволен, че са го затворили в нея, точно както Нели не беше доволна, че току-що са купили червен луциан, с който да го умилостивят, но на Ейми сърце не й даде да го остави в апартамента.
— Мъъър? — попита Саладин.
Ейми се пресегна и го почеса по главата през пръчките на клетката.
— Май е по-добре да не ходим на тази среща, Дан. Господин Макинтайър ни предупреди да не се доверяваме на никого.
— Но нали бележката е от него!
— Ами ако е капан?
— Още по-добре. Значи задължително трябва да отидем.
Ейми започна да си усуква косата. Не обичаше Дан да не я възприема сериозно. А тази среща можеше да е опасна.
— Там пише, че за да отидем, първо трябва да намерим информацията.
— Но ти знаеш къде да я търсиш, нали? Нали си умна и така нататък.
„Умна и така нататък.“ Сякаш това беше достатъчно, за да откриеш в огромния град ключа към загадката. Преди да поемат от Бостън, Ейми беше похарчила доста, за да купи от приятелите си в антиквариата няколко книги за Франклин и Филаделфия. Докато пътуваха с влака, прекара цялото време в четене, но…
— Имам няколко идеи — призна сестра му. — Само не знам къде ще стигнем накрая. Всъщност… замислял ли си се какво може да представлява това съкровище?
— Сигурно е нещо невероятно.
— О, страшно ми помогна, няма що. Какво може да превърне някого в най-могъщия представител на рода Кахил в историята? И защо точно трийсет и девет ключа към загадката?
Дан сви рамене.
— Трийсет и девет е хубаво число. Това е тринайсет по три. А също и сборът от пет последователни прости числа: 3, 5, 7, 11, 13. Ще получиш трийсет и девет и ако събереш първите три степени на три: 31, 32 плюс 33.
Ейми го зяпна.
— Откъде знаеш?
— В какъв смисъл откъде знам? Очевидно е.
Изумена, Ейми поклати глава. Почти през цялото време Дан се държеше като пълен глупак. После ти сервираше нещо такова: събираше прости числа или степени на числото три, за които тя изобщо не се е сетила. Баща им беше преподавател по математика и Дан, изглежда, беше наследил усета му към числата. А на Ейми й беше трудно да запомни и един телефонен номер.
Тя вдигна странния метален цилиндър, който господин Макинтайър им беше пратил. Включи го и грейна лилава светлина.
— Какво пък е това? — попита Дан.
— Не знам — призна Ейми. — Но имам чувството, че не е зле да разберем, преди да е станало осем часът.
* * *
Ейми мразеше колите почти колкото тълпите. Беше си обещала, че когато порасне, ще живее на място, където изобщо няма да й се налага да шофира — отчасти защото и друг път се беше возила с Нели.
Тя беше взела тойота хибрид. Заяви, че той не замърсявал толкова околната среда, нещо, което Ейми одобряваше, само дето автомобилът им струваше двеста петдесет и осем долара на ден и Нели завиваше по кръстовищата и натискаше газта по начин, който изобщо не беше „зелен“.
Караха по междущатска магистрала 95 към центъра на града, когато Ейми се обърна случайно назад. И тя не знаеше защо — усети гъдел по тила си, все едно някой я наблюдава. И наистина я наблюдаваха.
— Следят ни — оповести тя.
— Какво? — попита Дан.
— Пет коли след нас — уточни Ейми. — Сиви мерцедеси. Старлинг[1].
— Старбъкс ли? — наостри уши Нели. — Къде?
— Не Старбъкс, а Старлинг — поправи я Ейми. — Наши роднини. Нед, Тед и Шиниъд.
Нели изсумтя.
— Не може да се казват така.
— Не се шегувам — увери я Ейми. — Това е част от търсенето на съкровището. Нели, не можем да допуснем да ни следят. Трябва да ги заблудим.
Нели не чака да й повторят. Завъртя рязко волана надясно и тойотата препусна през три ленти на магистралата. Саладин нададе вой. Тъкмо да се блъснат във варелите, сложени като преграда край пътя, когато Нели успя да влезе в отбивката.
Последното, което Ейми видя от Старлинг, беше Шиниъд, която беше долепила до стъклото на мерцедеса луничаво лице и гледаше изумена как Ейми и Дан се измъкват.
— Достатъчно ли ги заблудихме? — попита Нели.
— Мъъър! — продължи да недоволства Саладин.
— Щеше да ни убиеш — ухили се Дан. — Ще го направиш ли пак!
— А, не — намеси се Ейми. — Локъст стрийт. По-бързо!
* * *
Първата им спирка беше филаделфийското библиотечно дружество, голяма сграда от червени тухли точно в центъра на града. Ейми и Дан казаха на Нели да ги чака в колата заедно със Саладин. После се качиха по стълбището пред входа.
— Ох, ужас, поредната библиотека — възкликна Дан. — Много ни върви с библиотеките.
— Това място е основано от Франклин — обясни му Ейми. — Тук се пазят много книги от личната му сбирка. Стига да убедим библиотекарите…
— Какво толкова се шуми около тоя Бенджамин Франклин? Чудо голямо, като е изобретил електричеството. Това е било преди векове.
— Не е изобретил електричеството — поправи го Ейми, като се постара да прикрие раздразнението си. — Установил е, че светкавиците съдържат електричество. Изобретил е гръмоотводите, които да пазят сградите, и е експериментирал с батерии и с…
— И аз експериментирам с батерии. Опитвала ли си да сложиш батерия върху езика си?
— Стига с тия глупости. Важното е, че Франклин е бил известен по много причини. Започнал е да забогатява от печатницата. После става учен и прави куп изобретения. По-късно участва в написването на Декларацията на независимостта и на Конституцията на САЩ. Дори е бил посланик в Англия и Франция. Бил е неотразим. Прочут в цял свят. Всички са го обичали и е живял дълго, починал е, след като е прехвърлил осемдесет.
— Супермен — отбеляза Дан.
— Нещо такова.
— Как мислиш, дали е знаел какво… какво представлява съкровището, което търсим?
Ейми не се беше замисляла за това. Франклин беше една от най-влиятелните исторически личности. Ако наистина е бил от рода Кахил и е знаел за тайното семейно съкровище…
— Мисля, че е най-добре да проверим — отвърна Ейми.
Бутна вратата, отвори я и заведе Дан вътре.
* * *
За щастие библиотекарките нямаха много работа, а Ейми не се срамуваше да говори с тях. Обичаше библиотекари. Каза им, че през лятната ваканция трябва да напише доклад за Бенджамин Франклин и са й нужни исторически документи, и те се разтичаха да й помагат. Накараха и нея, и Дан да си сложат латексови ръкавици, заведоха ги в читалня с климатик и им донесоха да разгледат стари книги.
Една от библиотекарките остави пред Ейми първата и момичето се смая.
— Това е първата карикатура на Франклин!
Дан я погледна с присвити очи. На картинката беше нарисувана змия, разрязана на осем части, и върху всяка беше написано името на някоя от американските колонии.
— За карикатура не е много смешно — отбеляза Дан.
— Не се и очаква да е смешно — обясни сестра му. — По онова време карикатурите са съдържали предупреждение. Франклин така изразява, че ако колониите не се сплотят, Великобритания ще ги разедини.
— Аха — промърмори Дан и насочи вниманието си към компютъра.
Бяха в библиотеката от около пет минути, а той вече изглеждаше отегчен и вместо да помага на Ейми, си играеше с лаптопа.
Тя разгледа и другите неща, които й донесоха: вестник, отпечатан на печатарската машина на самия Франклин, негов екземпляр на книгата „Пътят на поклонника“. Всичко беше толкова изумително… но какво всъщност търсеше Ейми? Тя се чувстваше притисната, а ако беше под напрежение, се справяше трудно.
— Намерихте ли каквото ви трябва? — попита библиотекарката.
Беше със ситно къдрава коса, с очила с двойни стъкла и приличаше на нещо като добра вещица.
— Хм, може ли да ни донесете още нещо, ако обичате? Нещо, на което… на което Франклин е държал.
Библиотекарката се позамисли.
— Франклин е държал на писмата си. Живял е дълго в Европа и затова е написал много, много писма на приятелите и семейството си. Ще ви донеса някои от тях.
Жената намести очилата си и излезе от читалнята.
— Франклин е изобретил и тях — каза разсеяно Ейми.
— Кои тях, библиотекарките ли? — учуди се Дан.
— Не, очилата с двойни стъкла. Разрязал е два комплекта лещи и е залепил половинките на единия тип към половинките на другия, така че с едни и същи очила да гледа и наблизо, и надалеч.
— О! — възхити се брат й.
След това продължи да си играе с лаптопа. Беше оставил пред себе си тайнственото фенерче на господин Макинтайър и ту го включваше, ту го изключваше.
Библиотекарката им донесе цял куп други неща, сред които стари писма в найлонови подвързии. Ейми ги прочете набързо и се отчая още повече. Не откриваше нищо. Нищо не крещеше: ето го ключа!
Най-неочаквано Дан изправи гръб.
— Разбрах какво е!
— Кое какво е? — попита Ейми — мислеше, че брат й играе компютърни игри, но когато той обърна лаптопа към нея, върху екрана имаше фенерче като онова, което им беше пратил господин Макинтайър.
— С ултравиолетови лъчи е — оповести Дан.
— О! — ахна библиотекарката. — Много находчиво. И ние имаме такива за сбирката.
— Защо? Какво се прави с него? — вдигна очи Ейми.
— Разкрива се тайнопис — обясни библиотекарката. — По време на Войната за независимост шпионите са използвали симпатично мастило, с което са пишели съобщения по документи, изглеждащи съвсем безобидно, например по любовни писма и поръчки за стоки. Получателят е нагорещявал листа или го е потапял в специален химикал и така между редовете са се появявали тайните думи. Ние, разбира се, не можем да съсипваме документите, като ги пръскаме с химикали, и затова използваме ултравиолетови лъчи, с които проверяваме за тайни съобщения.
Ейми вдигна фенерчето.
— Може ли…
— Ще ти спестя време, скъпа — спря я библиотекарката. — Всъщност проверяваме всички документи от колониално време. За съжаление няма тайни съобщения.
Сърцето на Ейми се сви. Бяха пропилели тук толкова време, а тя дори не знаеше какво търси. Беше си съставила наум списък с другите места, които да посетят, но той беше много дълъг. Беше изключено до осем часа да ги обиколят всичките.
Тайни съобщения. Докато е живял в Европа, Франклин е писал на приятелите и семейството си много писма. „Следвайте Франклин.“ В главата й започна да се избистря безумна идея.
Ейми погледна библиотекарката.
— Казахте, че той е държал на писмата си. Има ли и друго място, където те са изложени?
Библиотекарската се усмихна.
— Странно, че питаш! Този месец някои от най-прочутите документи, които Франклин е написал на ръка, са изложени в института „Франклин“ по-нататък…
— В научния музей ли? — попита Ейми и скочи на крака. — На Двайсета улица?
— Да — изуми се библиотекарката. — Но откъде…
— Благодаря!
Ейми изхвърча от читалнята, следвана по петите от Дан.
* * *
Стигнаха бързо с колата в института „Франклин“. Нели не изгаряше от желание и този път да чака заедно с котарака в автомобила, но Дан и Ейми я убедиха, че няма да се бавят. Изтичаха вътре и видяха шестметрова статуя от бял мрамор на Бенджамин Франклин, който ги гледаше от огромно кресло във фоайето.
— Ужас, колко е голям! — отбеляза Дан.
Ейми кимна.
— В края на живота си е бил толкова едър, че четирима яки затворници са носели стола му с покрив.
— Жестоко! — възкликна Дан. — И аз искам стол с покрив.
— Тежиш не повече от четирийсет и пет килограма.
— Решение: започвам да ям повече сладолед.
— Хайде, идвай!
Музеят беше огромен. Ейми и Дан минаха покрай паметника, после и покрай касата и по картата се ориентираха как да стигнат в зала „Франклин“. Вече беше привечер и в музея почти нямаше хора.
— Виж! — Дан взе една механична ръка и хвана с нея Ейми за китката.
— Престани! — скара му се тя. — Франклин я е направил, за да сваля с нея неща от високите рафтове, а не за да дразни сестра си.
— Сигурен съм, че ако е имал сестра…
— Имал е сестра! Трябва да намерим писмата, Дан. Стига си си играл.
Продължиха нататък. Видяха витрина с гръмоотводи на Франклин, с няколко очила с двойни стъкла и една от батериите му за електричество — сандък, пълен със стъкленици, всичките съединени помежду си с жица.
— Колко е голяма! — рече Дан. — Ау, ами това какво е?
Той изтича при друга витрина. В нея имаше махагонова кутия с купчина плътно долепени една до друга стъклени чинийки, които приличаха на купички за овесени ядки.
— Армоника — обясни Ейми, докато четеше надписа върху табелата. — Свири, ако сложиш вода по ръбовете на стъклените чинийки.
— Страхотно. Франклин ли я е изобретил?
— Да. Тук пише, че известно време е била много разпространена. Мнозина известни композитори са писали музика за…
Ейми се вцепени. По коридора пред другата галерия мина висок мъж с побеляла коса, който се отправи към информацията. И беше облечен в черен костюм.
— Какво? — попита Дан.
— Мъж в черно — пошушна сестра му. — Бягай!
Тя го сграбчи за ръката и двамата навлязоха в галерията. Спряха чак когато нахълтаха в третата зала и се скриха зад голяма стъклена сфера, модел на Слънчевата система.
— Какво прави тук? — притесни се Ейми.
— Ха! — възкликна Дан. — Не успя с пожара, затова е дошъл да ни залови тук! Не можем да минем през главния изход. Той ще ни причаква — и веднага ще ни се нахвърли.
Ейми се огледа уплашено с надеждата да види друг изход. Точно тогава забеляза нещо върху стената точно до тях. Документи. Витрини с документи: пожълтял пергамент, запълнен с разкривен почерк.
— Писмата на Франклин! — зарадва се тя. — Бързо, фенерчето с ултравиолетови лъчи!
Дан затърси из раницата и извади фенерчето. Насочиха го през стъклото към първото писмо. Явно беше поръчка за стоки. Започваше така:
Sir, — I wrote to you latery via New York, which I hope may come to hand. I have only time now to desire you to send me the following items, viz.
1 Doz. — Cole’s Eng. Dictionaries
3 Doz. — Mathers Yonng Man’s Compan’n
1 Qty. — Iron Solute
2 — Quarter Waggoners for America[2]
По хартията се плъзна лилава светлина, но не се случи нищо.
— Следващият! — подкани Ейми.
Беше сигурна, че мъжът в черно ще им се нахвърли всеки момент.
— О! — възкликна Дан.
Ейми го стисна за ръката.
— Намери ли?
— Не, но виж! Този очерк — „До Кралската академия“. Написал е цял очерк за пръднята! — Дан се ухили щастливо. — Предлага да се проведе научно изследване на миризмата на различните пръдни. Права си, Ейми. Бил е гениален!
— Какъв глупчо си, Дан. Продължавай да търсиш.
Огледаха внимателно още четири документа, написани от Франклин. Не се показа нищо. После, докато разглеждаха петия, Дан възкликна:
— Виж!
За щастие това не беше поредният очерк върху пръдните. Писмото беше написано от Франклин през 1785 година в Париж и беше пратено на някой с името Джей. Ейми така и не разбра за какво е. Нямаше време да го чете. Но на ултравиолетовите лъчи се появиха редове между редовете — тайно съобщение с почерка на Франклин:
Soon must I leave
This place of wonder
But I leave behind
What hath driven my clan asunder.[3]
Отдолу на ръка беше нарисуван герб с две змии, усукани около меч.
Ейми ахна.
— Това е един от гербовете в библиотеката на Грейс — гербът с буквата „Л“. Франклин очевидно е бил от клана Лусиан!
— Това ли е вторият ключ към загадката? — попита Дан. — Или е ключ към ключа?
Щракна фотоапарат.
— При всички положения се справихте добре — каза някакво момиче.
Ейми се обърна и видя, че е обкръжена от тримата от семейство Старлинг. Както винаги, бяха облечени еднакво, като в училищна униформа: светли панталони, ризи и мокасини. Кестенявата коса на Шиниъд беше завързана на опашка. Братята й Тед и Нед стояха от двете й страни и се усмихваха недружелюбно. Шиниъд държеше мобилния си телефон — явно именно с него беше снимала техния ключ към загадката.
— На магистралата успяхте да ни заблудите — призна Шиниъд. — За щастие имаше само няколко свързани с Франклин места, където можехте да отидете. Благодаря за ключа към загадката.
Тя грабна от Дан фенерчето с ултравиолетови лъчи.
— А сега слушайте внимателно. Вие, малките, ще останете още половин час в музея. През това време ние ще се измъкнем, в противен случай ще се наложи да ви връзваме. Тръгнете ли по-рано, от мен да го знаете: Тед и Нед ще научат. И няма да се зарадват особено.
Двамата й братя се ухилиха злобно. Шиниъд се обърна и понечи да си тръгне, но Ейми изпелтечи:
— Ч-ч-чакай!
Шиниъд вдигна вежда.
— Т-т-там има един мъж…
Ейми се помъчи да каже още нещо, но и тримата от семейство Старлинг я бяха зяпнали. Тя изпита чувството, че е топната в ледена вода.
— Какъв мъж? — попита Шиниъд.
— Един, който ни следи — намеси се и Дан. — Върви след нас! Опасно е да минете през главния изход.
Шиниъд се усмихна.
— Загрижен си за безопасността ни, а? Много умно от твоя страна, Дан, но… — Тя се надвеси: при всяка дума, която изричаше, го удряше в стомаха. — Аз не ти вярвам.
Тримата с братята й се засмяха, после се обърнаха и се завтекоха към главния изход.
Още преди Ейми да се е замислила какво да правят, подът се разтресе от зловещ тътен. А после: бууум!
Стъклените витрини се разлетяха на парчета. Цялата сграда потрепери. Ейми беше отхвърлена при Дан и двамата се свлякоха на пода.
После тя седна, виждаше като през мъгла. Не знаеше колко време е лежала зашеметена. Изправи се със залитане и подръпна Дан за ръката.
— Ставай! — подкани тя, но не чу собствения си глас.
— Какво? — изрече с устни брат й.
Тя го издърпа да се изправи. Двамата хукнаха към изхода. Навсякъде се носеха пушек и прах. Противопожарната система замига. Изходът на зала „Франклин“ беше препречен от купчина камъни, сякаш част от тавана се беше продънила. На пода при краката на Ейми се търкаляха счупеното фенерче и мобилният телефон на Шиниъд.
От тримата Старлинг нямаше и следа.