Рик Риърдън
Лабиринтът с костите (3)

Глава 3

Ейми Кахил смяташе, че има най-досадния малък брат на земята. И то още преди за малко да я убият заради него.

Всичко започна, когато господин Макинтайър прочете завещанието на баба им и им пусна видеозаписа.

Ейми седеше стъписана. Изведнъж се оказа, че държи зелено листче, с което можеше да получи един милион долара. Предизвикателство ли? Опасна тайна? Какво ставаше тук? Ейми се вторачи в празния прожекционен екран. Не можеше да повярва, че баба й е способна на такова нещо. Ако се съди от вида на Грейс, видеозаписът очевидно беше правен преди месеци. След като я видя, Ейми се почувства така, сякаш някой е сложил сол в рана. Как изобщо беше възможно Грейс да е обмисляла нещо толкова грандиозно, а да не ги е предупредила?

Ейми не очакваше да наследи кой знае какво. Единственото, което искаше, беше да получи нещо за спомен от Грейс, може би някой от красивите й накити. А сега това… момичето се чувстваше напълно объркано.

На всичкото отгоре и Дан подскачаше наоколо, все едно му се ходи до тоалетна.

— Един милион долара! — изписка той. — Мога да си взема картичка с Мики Мантъл^[1] като новак и с Бейб Рут^[2] от 1914 година!

Вратовръзката му, точно както и усмивката се бяха изкривили. Под едното си око Дан имаше белег, останал от онзи път, когато на седем години се беше вживял в ролята на командос в акция и беше паднал върху пластмасовия си автомат „Калашников“. Такъв си беше, малък бяс. Но на Ейми й беше най-неприятно, че въпреки хората наоколо той си се чувстваше съвсем добре.

Лично тя мразеше тълпите. Имаше чувството, че всички я гледат и само чакат да стане за смях. Понякога сънуваше кошмари, че е на дъното на трап и всички, които познава, я зяпат и й се смеят. Опитваше се да се измъкне от трапа и все не успяваше.

Точно сега единственото, което искаше, беше да изтича в библиотеката на Грейс, да затвори вратата и да се сбие с някоя книга в ръка. Искаше да намери Саладин, котарака на Грейс порода египетска мау, и да се сгуши заедно с него. Но Грейс беше мъртва и горкият котарак… къде ли беше сега? Ейми примига, за да спре сълзите в очите си, и се замисли за последния път, когато е видяла баба си.

„Ще направиш така, че да се гордея с теб, Ейми“, й беше казала Грейс. Седяха на голямото й легло с балдахин, а Саладин мъркаше до тях. Грейс й показа рисувана на ръка карта на Африка и й разказа какви приключения е изживяла като млада изследователка. Изглеждаше слаба и крехка, но очите й блестяха все така пламенно. От слънцето косата й изглеждаше от чисто сребро. „Имала съм много приключения, скъпа, но твоите ще ги засенчат.“

На Ейми й се доплака. Защо ли Грейс беше решила, че и тя ще изживее велики приключения? Ейми едва събираше смелост да ходи сутрин на училище.

— Мога да си взема меч на нинджа — продължи да дърдори Дан. — Или сабя от Гражданската война.

— Млъквай, Дан — спря го сестра му. — Това не е шега.

— Ами парите…

— Знам — рече Ейми. — Но ако ги вземем, ще се наложи да ги пазим за следването. Знаеш каква е леля Биатрис.

Дан се намуси, сякаш беше забравил. Знаеше прекрасно, че леля Биатрис се грижи за тях само заради Грейс. Ейми много съжаляваше, че след смъртта на родителите им Грейс не ги е осиновила. По причини, които така и не им обясни, беше притиснала Биатрис да им стане настойница.

От седем години Дан и Ейми зависеха от благоволението на Биатрис и живееха в мъничък апартамент заедно с гувернантките, които се сменяха една след друга. Биатрис плащаше всичко, но то не беше много. Ейми и Дан получаваха достатъчно за храна и нови дрехи на всеки шест месеца, но това беше всичко. Никакви подаръци за рождените дни. Никакви глезотии. Никакви джобни пари. Учеха в най-обикновено училище и на Ейми не й оставаха пари за книги. Ходеше в градската библиотека, наминаваше и в антикварната книжарница на „Бойлстън“, където продавачите я познаваха. Дан изкарваше малко пари от картичките в колекцията си, които разменяше, но те не стигаха почти за нищо.

От седем години Ейми се сърдеше през работните дни в седмицата на Грейс, задето не ги отглежда тя, но й минаваше бързо. Дойдеха ли през почивните дни в имението на Грейс, тя ги обграждаше с внимание. Държеше се с тях, сякаш са най-важните хора на земята. Ако Ейми се престрашеше да попита защо не може да стоят през цялото време при Грейс, тя само се усмихваше тъжно. „Има си причини, моето момиче. Някой ден ще разбереш.“

Сега Грейс вече я нямаше. Ейми не знаеше какво ще прави леля Биатрис, но парите определено щяха да им бъдат от полза. Щяха да им донесат известна независимост. Сигурно можеха да се пренесат в по-голямо жилище. Можеха да си купуват книги когато поискат, и дори да се запишат в колеж. Ейми би дала всичко на света, само и само да учи в Харвард. Мечтаеше да следва история и археология. Ако беше жива, майка й щеше да одобри.

Поне така се надяваше Ейми… Тя знаеше съвсем малко за майка си и баща си. Не знаеше дори защо те с Дан носят моминското име на майка си, при положение че фамилията на баща им беше Трент. Веднъж Ейми попита Грейс, тя обаче само се усмихна. „Така са пожелали родителите ти“, отвърна баба й. Но в гласа й прозвуча вироглава гордост и Ейми се запита дали именно на Грейс не й е хрумнало те да носят фамилното име на рода Кахил.

Момичето едва си спомняше лицето на майка си, всъщност каквото и да било за родителите си отпреди онази ужасна нощ, когато те загинаха. Но правеше всичко възможно да не мисли за това.

— Добре де — провлече Дан. — Аз ще си харча моя милион за колекцията. А ти си харчи твоя за следване. Така всички ще са щастливи.

На Ейми й докривя. Всички в залата се караха. Семейство Холт изглеждаха като на военни тренировки. Шиниъд Старлинг държеше братята си Нед и Тед на разстояние, за да не се удушат един друг. Ирина Спаска говореше бързо като картечница на руски на Джона Уизард, хлапето от телевизионното риалити, и на баща му, но от начина, по който те я гледаха, се виждаше, че не разбират и дума. Голямата зала кънтеше от гневни гласове. Всички се караха за наследството на Грейс и сякаш я разкъсваха на парченца. Не се вълнуваха особено от факта, че бабата на Ейми е починала току-що.

После някой точно зад нея заяви:

— Вие, разбира се, ще се откажете от предизвикателството.

Беше Иън Кабра с досадната си сестра Натали до него. Ейми усети как против волята й сърцето й трепва, защото Иън беше много красив. Беше с невероятна матова кожа, кехлибарени очи и съвършена усмивка. Той също беше на четиринайсет, но се обличаше като възрастен, в копринен костюм и вратовръзка. Дори миришеше хубаво, на карамфил. Ейми се ядоса на себе си, че обръща внимание на такива неща.

— Ще ми бъде тъжно, ако с вас се случи нещо — измърка като котка Иън. — Пък и имате нужда от пари.

Натали долепи длани до устата си, уж е изненадана. В сатенената рокля и с черната лъскава коса, преметната през рамото, приличаше на кукла.

— Точно така, Иън! Те са бедни. Все забравям. Колко странно, че сме роднини с тях, нали?

Ейми усети, че пламва. Искаше й се да се заяде, но сякаш беше загубила дар слово.

— Така ли? — възкликна Дан. — Може пък и да не сме роднини. Може вие да сте извънземни мутанти, защото истинските деца не се обличат като банкери и не летят с частния самолет на баща си.

— Не ме разбра правилно, драги ми братовчеде — усмихна се Иън. — Много се радваме за вас. Искаме да си вземете парите, да заживеете щастливо и никога вече да не мислите за нас.

— Г-Г-Грейс… — заекна Ейми и й стана неприятно, че гласът й я подвежда. — Г-Г-Грейс би искала…

— Би искала да рискувате живота си ли? — притече й се на помощ Иън. — А вие откъде знаете? Да не би тя да ви е споменала, че обмисля подобна надпревара?

И Ейми, и Дан не казаха нищо.

— Ясно — продължи Иън. — Сигурно е ужасно да си мислите, че сте любимци на Грейс, а после да бъдете оставени на тъмно. Може би старицата не е държала чак толкова на вас, колкото сте си въобразявали, а?

— Стига, Иън — скара му се Натали. — Грейс вероятно е знаела, че те няма да се справят с предизвикателството. Звучи доста опасно. — Тя се усмихна на Ейми. — Ще ни бъде много неприятно, ако умрете в страшни мъки. Чао!

Иън и Натали Кабра се сляха с тълпата.

— Чао! — изимитира я Дан. — Какви нещастници.

На Ейми й идеше да догони брата и сестрата и да ги удари с някой стол. Ужасно съжаляваше, че не е могла да им го върне тъпкано и не само това, а направо е онемяла.

— Те ще приемат предизвикателството — промърмори тя.

— Ами да! — отвърна Дан. — Какво са за тях още два милиона! Могат да си позволят да ги жертват.

— Заплашваха ни. Не искат да участваме и ние.

— Ами ако не ние, а те умрат в страшни мъки — започна да разсъждава на глас Дан. — Какво ли все пак представлява съкровището?

— Не е ли все едно? — попита горчиво Ейми. — Не можем да си позволим да тръгнем да го търсим. Едва намираме пари и за карта за автобуса.

Но и тя се замисли. Грейс беше обиколила надлъж и шир света. Дали пък съкровището не беше изчезнала египетска гробница… или пиратско злато? Господин Макинтайър беше казал, че който се добере до него и спечели, ще се превърне в най-могъщия човек на земята. Какво ли можеше да донесе такова могъщество? И защо ключовете бяха точно трийсет и девет?

Загложди я любопитство. Ейми обичаше загадките. Когато беше по-малка, все си представяше, че майка й още е жива и те ще ходят заедно на археологически разкопки. Понякога с тях ще идва и Грейс и само те трите ще разглеждат щастливи света — но това бяха само напразни мечти.

— Виж ги ти тия Кобри! — изсумтя Дан. — Дали да не им махна усмивката от лицата…

В този миг леля Биатрис ги сграбчи за ръцете. Лицето й беше изкривено от гняв, дъхът й миришеше на нафталин.

— Ей, вие, двамата, само да сте посмели да вършите глупости! Смятам да си прибера единия милион и вие ще направите същото! Не се притеснявайте, ще ги държа в банката на свое име, докато навършите пълнолетие. Ще харча само лихвата. В замяна ще ви разреша и занапред да ми бъдете повереници.

Ейми се задави от гняв.

— Какво… ще ни разрешиш да ти бъдем повереници ли? Ще ни разрешиш да ти дадем двата си милиона долара?

Още щом го изрече се изуми, че е успяла да произнесе такива думи. Обикновено Биатрис я плашеше до смърт. Дори Дан явно беше възхитен.

— Не се самозабравяй, млада госпожице! — предупреди Биатрис. — Дръж се отговорно, иначе!

— Какво иначе? — попита невинно Дан.

Биатрис почервеня до мораво.

— Иначе, нахално хлапе такова, ще те лиша от наследство и ще те оставя на Социалната служба. Ще бъдете сираци без пукната пара, а аз ще се постарая никой от рода Кахил да не ви помага повече! Всичко това е нелепо. Взимате парите и забравяте за смехотворния план на сестра ми да намери…

Тя внезапно замълча.

— Да намери какво? — попита Дан.

— Все едно — отвърна лелята. Стъписана, Ейми разбра, че леля й Биатрис е уплашена. — Постъпете както е редно, в противен случай никога вече няма да ви подкрепям.

Тя се отдалечи разярена. Ейми погледна Дан, но още преди да е казала и дума, господин Макинтайър разклати звънче. Малко по малко препирните и споровете в Голямата зала утихнаха. Всички седнаха.

— Време е — поде господин Макинтайър. — Длъжен съм да ви предупредя, че щом вземете решение, връщане назад няма. Не можете да се откажете.

— Я чакайте малко, Уилям — обади се Алистър Ох. — Не е честно. Не знаем почти нищо за предизвикателството. Как да преценим дали си струва риска?

Господин Макинтайър издаде устни.

— Ограничен съм в онова, което мога да ви съобщя, уважаеми господине. Знаете, че родът Кахил е много голям… и много стар. С много разклонения. До днес някои от вас дори не подозираха, че са от него. Но както госпожа Грейс каза във видеозаписа, родът е изиграл решаваща роля и е предопределил хода на човешката цивилизация. От рода Кахил всъщност са някои от най-важните исторически личности.

Помещението се изпълни с развълнуван шепот.

Ейми мислеше трескаво. Открай време знаеше, че родът Кахил е важен. Мнозина от хората в него бяха богати. Живееха по цял свят. Но чак да е предопределил хода на човешката цивилизация? Ейми не схващаше докрай какво има предвид господин Макинтайър.

— Исторически личности ли? — ревна господин Холт. — Кои например?

Господин Макинтайър се прокашля.

— Уважаеми господине, наистина ще се затрудните да назовете някоя важна историческа личност от последните няколко века, която да не е от рода Кахил.

— Ейбрахам Линкълн — провикна се братовчедката Ингрид. — Елинор Рузвелт.

— Да — отсече господин Макинтайър. — И в първия, и във втория случай.

В залата се възцари изумено мълчание.

— Хари Худини! — извика Мадисън Холт.

— Луис и Кларк! — присъедини се и сестра й Рейгън.

— И те, и те — потвърди господин Макинтайър.

— О, я стига! — изкрещя господин Холт. — Невъзможно е.

— Съгласен съм — намеси се и чичо Хосе. — Вие, господин Макинтайър, си правите шеги с нас.

— Говоря ви съвсем сериозно — увери го възрастният адвокат. — Въпреки това всички досегашни постижения на рода Кахил са нищо в сравнение с предизвикателството, пред което сте изправени вие. Време е да разкриете най-голямата тайна на рода Кахил, за да станете най-могъщите му представители в историята… или да загинете, докато се опитвате.

Ейми усети как на гърлото й засяда нещо студено и тежко, все едно е глътнала топовно гюле. Нима наистина беше роднина на всички тези знаменитости? Нима Грейс наистина беше смятала, че Ейми ще стане по-могъща от тях? Тя се притесни само като си помисли за това. Беше изключено да набере смелост за такова опасно начинание.

Но ако те с Дан не приемеха предизвикателството… Ейми си спомни как Биатрис ги е стиснала за ръцете и им е наредила да вземат парите. Лелята все щеше да намери начин да им открадне двата милиона долара. Ейми нямаше да успее да й се противопостави. Двамата с брат й щяха да се върнат в тъжния си малък апартамент и нямаше да се промени нищо, освен че Грейс вече нямаше да е с тях. Нямаше да има гостуване в края на седмицата, което Ейми да чака с нетърпение, нямаше да има нищо, с което да я запомнят. След смъртта на родителите й не мислеше, че може да има нещо по-страшно, а ето че имаше. Двамата с Дан бяха напълно сами. Единственото спасение беше тази налудничава мисъл, че са част от велик исторически род… част от тайнствено приключение, при което щяха да търсят някаква тайна. Дланите й се изпотиха.

— Включите ли се в търсенето — продължи с обясненията господин Макинтайър, — то ще ви отведе при съкровището. Но ще го получи само един от вас. Само един човек — допълни той и плъзна поглед по Ейми — или един отбор ще намери съкровището. Не мога да ви кажа нищо повече. Самият аз не знам къде ще ви отведе търсенето. Мога само да ви насоча по пътя, да следя доколко се справяте и в съвсем малка степен да ви направлявам. И така… кой ще реши пръв?

Леля Биатрис стана от стола.

— Това е нелепо. Който се включи в тази смешна игра, е безумец. Лично аз ще си взема парите.

Господин Макинтайър кимна.

— Ваша воля, госпожо. Веднага щом излезете от помещението, можете да осребрите чека. Ако предпочитате, можете да си изтеглите парите от Кралската шотландска банка. Следващият?

Още доста от присъстващите се изправиха и заявиха, че избират парите. Чичо Хосе. Братовчедката Ингрид. Десетина души, които Ейми не познаваше. Всички си взеха зеления чек и в миг станаха милионери.

След това се изправиха Иън и Натали Кабра.

— Ние приемаме предизвикателството — оповести Иън. — Ще работим като отбор от двама души. Дайте ни ключа.

— Чудесно — отвърна господин Макинтайър. — Върнете ми чековете, ако обичате.

Иън и Натали се приближиха до масата. Господин Макинтайър извади сребърна запалка и изгори хартийките за по един милион долара. В замяна връчи на Иън и Натали кафяв плик, запечатан с червен восък.

— Вашият пръв ключ към загадката. Не го четете, докато не ви кажа. Вие, Иън и Натали Кабра, ще бъдете Отбор първи.

— Ей! — възрази господин Холт. — Цялото ни семейство приема предизвикателството! Искаме ние да сме Отбор първи.

— Ние сме първи, ние сме първи! — започнаха да скандират децата му, а питбулът Арнолд заподскача във въздуха и залая заедно с тях.

Господин Макинтайър вдигна ръка, за да замълчат.

— Чудесно, господин Холт. Чековете на семейството ви, ако обичате. Вие ще бъдете Отбор… да, и вие ще бъдете отбор.

Осъществиха размяната: чекове за пет милиона долара срещу плик с ключ към загадката, а семейство Холт дори не трепнаха. Докато се връщаха на местата си, Рейгън удари с все сила Ейми по рамото.

— Който не рискува, не печели, слабачке!

После с усилие от стола стана и Алистър Ох.

— Е, какво пък. Не мога да устоя на такава интересна главоблъсканица. Вероятно можете да ме наречете Отбор трети.

След това напред се втурнаха тримата Старлинг. Оставиха върху масата чековете си и пламъците погълнаха три милиона долара.

— Да — каза Ирина Спаска. — И аз се включвам в играта. Ще бъда сама.

— Я чакайте! — провикна се Джона Уизард и тръгна важно-важно към масата, все едно е уличен пънкар, също като в „Кой иска да е гангстер?“. Което беше доста нелепо, тъй като той не си знаеше парите и живееше в Бевърли Хилс. — И аз ще участвам. — Момчето хвърли чека на масата. — Дай ми ключа, мой човек.

— Бихме искали да заснемем филм за надпреварата — намеси се и баща му.

— И дума да не става — отсече господин Макинтайър.

— Ще бъде страхотен телевизионен филм — започна да го убеждава бащата. — Бих могъл да убедя студията да ви платят процент от…

— Не — настоя господин Макинтайър. — Това, уважаеми господине, не е забава. Това е въпрос на живот и смърт. — Адвокатът огледа залата и впери очи в Ейми. — Някой друг? — извика той. — Сега е време да изберете.

Ейми видя, че само те с Дан още се двоумят. Повечето от присъстващите, общо четирийсет души, бяха предпочели парите. Шест отбора бяха приели предизвикателството — всички по-големи или по-богати, с повече възможности да успеят от Ейми и Дан. Леля Биатрис ги изгледа свирепо — предупреждаваше ги, че ще ги лиши от попечителство. Иън се хилеше самодоволно. „Може би старицата не е държала чак толкова на вас, колкото сте си въобразявали, а?“ Ейми си спомни какво е подметнала онази досадница, сестра му: „Грейс вероятно е знаела, че те няма да се справят с предизвикателството“.

Ейми усети как пламна от срам. Иън и Натали Кабра май бяха прави. Когато сестрите Холт бяха обърнали брат й с главата надолу, тя не му се беше притекла на помощ. Когато Иън и Натали Кабра я бяха обидили, беше стояла като препарирана. Как щеше да се справи с такова опасно търсене?

После обаче момичето чу в главата си друг глас: „Ще направиш така, че да се гордея с теб, Ейми“.

И внезапно осъзна: Грейс й беше говорила именно за това. От нея се очакваше да се впусне именно в това приключение. Не го ли направеше, щеше да е по-добре да се скрие под някой камък и да си остане там до края на живота си.

Тя се извърна към брат си. Колкото и да я дразнеше той, двамата винаги се разбираха само с поглед. Не че между тях имаше телепатия или нещо подобно, но Ейми можеше да се досети за какво мисли брат й. „Това са много пари — рече й с очи Дан. — Ужасно много страхотни картички с бейзболисти.“ „Ако бяха живи, мама и татко щяха да поискат да опитаме — отвърна тя с поглед. — Грейс също би поискала.“ „Да де, ама Бейб Рут и Мики Мантъл…“ „Иън и Натали ще се вбесят — продължи да го увещава Ейми. — А леля Биатрис ще изпадне в истерия.“ По лицето на Дан се плъзна усмивка: „Какво толкова, Бейб Рут може и да почака“.

Ейми взе и неговия чек. Двамата отидоха заедно при масата и Ейми вдигна запалката на господин Макинтайър.

— Ще участваме — съобщи му тя и превърна двата милиона долара в дим.