Рик Риърдън
Лабиринтът с костите (15)

Глава 15

Дан си мислеше, че Нели ще ги убие. Никога до момента не беше виждал лицето й в този оттенък на червеното.

— Направили сте какво? — Тя сновеше напред-назад из хотелската стая. — Казахте — два часа. Два часа. Стоях пред хотела цяла вечност, а вас все ви няма и няма. Не се обадихте. Мислех ви за мъртви.

Тя разклати за по-убедително айпода и свободните краища на слушалките заподскачаха.

— Телефонът ни не работеше — заоправдава се Ейми.

— Отклонихме се — допълни Дан. — Заради зашеметяващата граната, бетоновоза и батерията. И заради една франзела.

Той беше сигурен, че това обхваща всички важни подробности, но Нели го изгледа неразбиращо.

— Започни отначало — подкани тя. — И без лъжи.

Сигурно защото беше капнал от умора и не му се лъжеше, но Дан й разказа всичко — дори за трийсет и деветте ключа, а Ейми допълваше, ако той забравеше нещо.

— Значи сте се разминали на косъм със смъртта — пророни уплашена Нели. — Ония негодници са се канели да ви залеят с бетон.

— Да, с малко бетон — потвърди Дан.

— Какво пишеше върху плочата? — попита Нели.

Дан не знаеше френски, но беше запаметил визуално думите върху мраморната плоча. Повтори ги на Нели.

— „Тук почиват Ейми и Дан Кахил — преведе тя, — които си пъхаха носа в чуждите работи“.

— За всичко е виновна Ирина Спаска! — отсече момчето. — Тя ни примами да отидем там. Всичко беше нагласено.

— А ние не можем да ти платим — добави нещастна Ейми. — Парите няма да ни стигнат и за билети за връщане. Аз… Наистина съжалявам, Нели.

Нели стоеше като закована. Днес седефените й сенки бяха червени и от това очите й изглеждаха още по-гневни. Тя беше кръстосала ръце върху фланелката си с картинка на крещящ пънкар. Изглеждаше си страшна. Точно тогава Нели сграбчи Ейми и Дан и ги притисна яростно до себе си. Приклекна, за да ги гледа в очите.

— В мастър картата ми е останал малко кредит. Все ще се оправим.

— Значи… — рече объркан Дан — няма да ни убиеш?

— Ще ви помогна, глупчо — отвърна Нели и разклати леко раменете му. — Няма да допусна и косъм да падне от главата ви, все пак съм ви бавачка.

— Гувернантка — поправи я момчето.

— Все тая! А сега да поспим. Утре ще им разкажем играта на някои хора.

* * *

„Мезон де Гардон“ нямаше нищо общо с градини. „Gardons“ явно означаваше „хлебарки“^[1]. Дан го разбра, защото Нели му каза и защото цяла нощ той чуваше по пода някакво дращене. Съжали, че Саладин не е с тях. Котаракът щеше да се позабавлява добре, докато се прави на трапер.

Сутринта всички бяха със зачервени очи, но въпреки това се изкъпаха и се преоблякоха. Нели донесе от кафенето на ъгъла кафе за себе си, мляко с какао за Дан и Ейми и pain au chocolat^[2] за всички. Дан отсъди, че никоя държава, която закусва шоколад, не може да е чак толкова лоша.

— И така — подхвана той, — днес мога ли да взема още малко гранати?

— Не! — отвърна Ейми. — Дан, извади късмет, че онази беше само зашеметяваща. Можеше да изтребиш до крак семейство Холт.

— И това нямаше да е хубаво, защото…

— Стига сте издребнявали — намеси се Нели. — Важното е, че сте живи и здрави.

Ейми отхапа от кроасана. Тази сутрин изглеждаше бледа. Косата й приличаше на разбъркано валмо.

— Дан, извинявай за снощи… Изпаднах в паника. За малко да ни убият заради мен.

Дан беше забравил тази част. Тогава й се ядоса, но му беше трудно да й се сърди, когато тя изглеждаше толкова нещастна и се извиняваше. Пък и беше направила онова страхотно нещо с батерията, което донякъде я оневиняваше, задето се е уплашила.

— Не се притеснявай — каза той.

— Но ако се случи отново…

— Ей, ако допуснем Ирина да ни примами още веднъж в някой капан, значи сме по-тъпи и от семейство Холт.

Това не успокои особено сестра му.

— Едно не проумявам — мъжа в черно. Защо беше там снощи? И щом семейство Холт са подпалили пожара в къщата на Грейс и са заложили бомбата в музея…

— Какво е търсел мъжът в черно и на двете места — довърши вместо нея Дан. — И защо у Ирина имаше негова снимка?

Очакваше Ейми пак да каже някое от дежурните си „О, миналата година писах доклад за това“, но тя само продължи да се мръщи на закуската.

— Дали да не помислите къде да отидем сега? — посъветва ги Нели.

Ейми си пое дълбоко въздух.

— Май знам къде да отидем. Мога ли да използвам лаптопа ти, Дан?

Брат й я изгледа невярващо, защото тя не обичаше компютрите. Но накрая го донесе и Ейми се зае да търси нещо в интернет. Само след секунда направи физиономия и обърна екрана към тях. Върху него стоеше изображение на купчина кости в тъмно каменно помещение.

— Досещах се от известно време, но се надявах да греша, защото е доста опасно — обясни Ейми. — „Лабиринтът с костите“. Ето какво пишеше в бележката на мама в „Алманаха на бедния Ричард“. Налага се да огледаме катакомбите.

— Защо се нарича „като гамбите“? — попита Дан.

Смяташе, че въпросът му е съвсем уместен, но Ейми го изгледа сякаш казваше „Може ли да си толкова тъп!“.

— Катакомбите представляват подземен лабиринт — продължи тя. — Казах ти, под Париж има множество пещери и проходи, нали така? Още от римско време вадят от земята варовика, с който строят града, и така се е образувала плетеница от празни пространства. Някои са просто трапове като онзи, в който паднахме снощи.

— А други представляват плетеница от тунели — допълни Нели. — Да, помня, че съм чувала нещо такова. И те са пълни с кости, нали?

— Искам стая, украсена с кости — заяви Дан. — Откъде са ги взели?

— От гробищата — отговори сестра му. — През осемнайсети век гробищата са препълнени и парижани решават да извадят от пръстта тонове погребани тела — всичките кости — и да ги преместят в катакомбите. Важното в случая е… погледнете датите. Виждате ли кога са започнали да местят костите в катакомбите?

Дан присви очи срещу екрана. Не разбираше за какво му говори Ейми.

— Рождения ми ден ли?

— Не, глупчо. Погледни. 1785 година. Обявяват официалното откриване чак една година след това, но замислят преместването на костите и започват да го осъществяват още през 1785 година. Това е и последната година, когато Бенджамин Франклин е бил в Париж.

— Леле! Искаш да кажеш, че…

— Той е скрил там долу нещо.

Стана толкова тихо, че Дан чу как хлебарките притичват в дрешника.

— И така — рече Нели, — трябва да се спуснем под земята, в лабиринт, пълен с кости, и да намерим… каквото там е скрито.

— С тази малка подробност, че катакомбите са огромни — кимна Ейми. — Не знаем къде да търсим. Единственото, което се сещам, е, че има един вход за граждани. Тук пише, че е срещу метростанция „Данфер-Рошро“, в Четиринайсети район.

— Но ако това е единственият вход, достъпен за всички, другите отбори също могат да тръгнат натам — отбеляза Дан. — Всеки краде от останалите алманаха. Накрая все ще се досетят къде е Лабиринтът с костите, ако вече не са го направили.

— Аз нямам нищо против — каза Нели и махна с ръка трохите и шоколада по фланелката си. — Да вървим и да се запознаем със семейството ви.

* * *

Днес раницата на Дан беше много по-лека, но преди да тръгнат, той се увери, че снимката на майка му и на баща му е на сигурно в страничния джоб. Те си бяха точно където ги беше оставил: в найлоновия калъф от фотоалбума, и се усмихваха от планинския връх, все едно казваха, че не са имали нищо против да се посместят, за да се поберат и батерията на Франклин, и гранатата.

Дан се запита дали са щели да се гордеят, че предната вечер се е измъкнал от трапа, или като Ейми са щели да му се скарат, задето се е изложил на опасност: „За малко да се пребиеш“, дрън-дрън-дрън. Реши, че са щели да го посрещнат много по-спокойно. Сигурно са изживели куп опасни приключения. Може би, преди да изгори къщата им, и в нея е имало цял арсенал.

— Дан! — повика го Ейми. — Излизай от тоалетната и да вървим!

— Идвам, идвам — отвърна той. Погледна още веднъж родителите си. — Благодаря ти, мамо, за бележката за Лабиринта с костите. Няма да те подведа!

Момчето пъхна снимката обратно в раницата и отиде при Ейми и Нели.

* * *

Бяха излезли от метростанция „Данфер-Рошро“ само преди две минути, когато зърнаха чичо Алистър. Беше трудно да не го забележат с черешовочервения костюм, с жълтата като канарче широка вратовръзка и с бастуна с диамантен връх, който той размахваше в едната ръка. Старецът тръгна бавно към тях, като се усмихна и разпери ръце. Щом се приближи, Дан видя, че едното му око е насинено.

— Скъпи деца!

Нели го млатна с раницата си отстрани по главата.

— Ау! — Чичо Алистър се сви и прикри с шепа здравото си око.

— Нели! — извика Ейми.

— Извинявай — промърмори Нели. — Помислих си, че е от лошите.

— Той е от лошите — съгласи се Дан.

— Не, не — опита се да се усмихне Алистър, но единственото, което успя да направи, бе да се смръщи и да примига. Дан реши, че след този удар и другото му око ще посинее. — Много ви моля, деца, повярвайте ми, аз не съм ви враг!

— Открадна ни книгата — напомни му Дан — и ни остави, защото реши, че сме умрели.

— Признавам си, деца. Помислих, че сте загинали в пожара. Самият аз едва се измъкнах. За щастие намерих резе, с което се отваряше вратата. Виках ви, но вие явно бяхте намерили друг изход. Да, взех алманаха. Не можех да го оставя там. Признавам си, щом излязох навън, изпаднах в паника. Опасявах се, че враговете ни още се навъртат наоколо или че ще обвинят мен за ужасния пожар. Затова избягах. Простете ми.

Намръщеното лице на Ейми поомекна, но Дан изобщо не вярваше на този тип.

— Той лъже! — извика момчето. — „Не се доверявайте на никого“, забрави ли?

— Да го ударя ли още веднъж? — попита Нели.

Чичо Алистър трепна.

— Много ви моля, изслушайте ме. Входът за катакомбите е ей там — посочи той отсрещния тротоар, където имаше обикновена сграда с черна фасада.

Над вратата с бели букви пишеше ENTREE DES CATACOMBES.

Улицата отпред изглеждаше като всички останали: къщи, жилищни блокове, пешеходци, тръгнали на работа. Беше трудно да повярваш, че точно отдолу има лабиринт с мъртъвци.

— Трябва да поговоря с вас, преди да слезете — настоя Алистър. — Единственото, което искам, е да ми дадете десет минути. Вие сте в голяма опасност.

— В голяма опасност сме били — промърмори Дан. — Това сигурно е шега?

— Дан… — хвана го Ейми за ръката. — Може би не е зле да го изслушаме. Десет минути. Какво толкова ще изгубим?

Дан се сети за много неща, които могат да изгубят, но Алистър се усмихна.

— Благодаря ти, скъпа. Ето тук има едно кафене. Дали да не отидем в него?

* * *

Черпеше Алистър, затова Дан си поръча ранен обяд: сандвич с пуешко и сирене, чипс и голяма кока-кола, която, кой знае защо, му донесоха в стъклена чаша и без лед. Нели разговаря дълго-дълго на френски със сервитьора и си поръча някакъв екзотичен специалитет. Сервитьорът явно беше възхитен от избора й, но когато й донесе яденето, Дан така и не разбра какво е. Приличаше на парчета гума с чесново масло.

Алистър обясни с тъжен глас как семейство Холт са му устроили засада пред летище „Дьо Гол“ и са му отнели „Алманаха на бедния Ричард“.

— Тия диваци ме удариха по лицето и ми пукнаха едно ребро. Наистина съм прекалено стар за такива неща.

Той се пипна по насинените очи.

— Но… но защо всеки се опитва да убие другите заради тази книга? — попита Ейми. — Толкова ли няма други начини да се намери ключът. Като невидимото съобщение, което открихме във Филаделфия…

— Ейми! — спря я Дан. — Ти не можеш ли да пазиш тайна?

— Не се притеснявай, момчето ми — успокои го Алистър. — Ти, Ейми, си права, разбира се. До следващия ключ може да се стигне по много пътища. Така например открих съобщение, закодирано в прочут портрет от… Вижте сами.

Чичо Алистър бръкна в сакото си и извади лист хартия. Разгъна го — беше цветно копие на картина. На нея Бенджамин Франклин беше изобразен като старец в развята червена мантия — седеше в гръмотевична буря, което беше доста тъпо. Около него пърхаха цяла тълпа ангелчета: две в краката му, които изработваха батерии, и още три зад него, които държаха хвърчило с ключ на връвта. От ключа до вдигнатата ръка на Бенджамин Франклин се гънеше мълния. Той не изглеждаше особено разстроен от това. Дългата му бяла коса беше развята и разрошена — може би Бенджамин беше свикнал да го удря мълния.

— Изключено е да е станало така — отсече Дан. — С тия ангели и всичко останало.

— Не е станало така, Дан — съгласи се Алистър. — Това е само символ. Художникът Бенджамин Уест е искал да изобрази Франклин като герой, който е привлякъл от небето светкавица. Но тук има повече символизъм, отколкото си мислех в началото — знаци, прикрити толкова добре, че само човек от рода Кахил може да ги открие. Погледнете коляното на Франклин.

Дан не видя нищо друго, освен коляно, но Ейми ахна.

— Очертанията върху плата!

Дан присви очи и разбра какво има предвид сестра му. Част от коляното на Франклин беше нарисувана в по-светъл оттенък на червеното, но това не беше случайно петно. Беше силует, който Дан беше виждал многократно.

— Леле! — възкликна той. — Гербът на Лусиан.

Нели също присви очи.

— Какво? Прилича ми на оня женски силует, който слагат върху калниците.

— Не, това са две змии около меч — уточни Ейми. — Повярвай ми — ако някога си виждала герба на Лусиан, веднага ще го познаеш.

— Има и друго — продължи Алистър. — Погледнете хартията, която Франклин държи. Обърнете я. Ето тук — нанесено е с бяла боя и почти не се чете.

Ако Алистър не беше споменал, Дан за нищо на света нямаше да забележи, но когато се взря отблизо, видя бледата сянка на думи върху документа в ръката на Франклин.

— Париж — прочете той. — 1785 година.

— Точно така, момчето ми: картина, на която Франклин е изобразен с ключ, с герба на рода Кахил и с думите „Париж, 1785 година“. Важен намек.

— Лично аз никога не бих го открила — призна си изумена Ейми.

— Както каза и ти самата, скъпа — продължи Алистър, — има много възможни намеци, всички водещи по пътя към втория ключ. За съжаление представителите на рода Кахил по-скоро ще се опълчат един срещу друг, ще крадат информация и ще си пречат, само и само някой да не напредне… — Той се намести и се смръщи. — Както свидетелстват пукнатото ми ребро и насинените очи.

— Но кой изобщо е укрил всички тези намеци? — попита настойчиво Ейми. — Франклин ли?

Алистър отпи от еспресото.

— Не знам, скъпа. Ако трябва да изкажа някакво предположение, според мен това е нещо като миш-маш, общо усилие на мнозина от рода Кахил през вековете. Скъпата стара Грейс явно ги е обединила, макар и да не знам как и защо. Каквото и да е съкровището, което ни чака в края, най-великите умове в рода Кахил са хвърлили доста труд да го скрият. Или, както в случая с Бенджамин Франклин, някои са се опитвали да ни насочат към него. Предполагам, че ще разберем със сигурност едва след като намерим съкровището.

— Да го намерим ли? В множествено число? — учуди се Дан.

— И досега съм убеден, че трябва да се обединим в съюз — отвърна Алистър.

— Ъхъ — поклати Нели глава. — Не му вярвайте на тоя, деца. Прекалено мазен е.

— Значи си специалистка по това кой е мазен и кой не е, така ли, бавачке? — засмя се Алистър.

— Гувернантка — поправи го Нели.

На Алистър явно му се искаше да пусне още някоя шега по неин адрес. Но погледна смъртоносната й раница и очевидно се отказа.

— Деца, важното в случая е: нашите съперници са решили, че именно вие сте отборът, който трябва да бъде отстранен.

— Но защо точно ние? — учуди се Ейми.

Алистър сви рамене.

— Дотук водите в играта. Изплъзнахте се от всички капани. Винаги сте били любимци на Грейс. — Очите му блестяха като на прегладнял човек, който е видял „Биг Мак“. — Дайте да не си кривим душата, а? Всички сме убедени, че Грейс ви е дала вътрешна информация. Няма как да не ви е дала. Кажете ми каква е и аз мога да ви помогна.

Дан стисна юмруци. Спомни си видеозаписа с Грейс и колко изумен е бил той, когато баба му е обявила надпреварата. Грейс наистина е трябвало да им даде вътрешна информация. Ако ги е обичала, не е трябвало да ги оставя на тъмно. Другите отбори ги бяха взели на мушка, понеже ги смятаха за любимци на Грейс. Тя обаче явно не ги беше обичала чак толкова. Те бяха един от многото отбори в голямата жестока игра, която Грейс беше измислила. Колкото повече Дан си мислеше за това, толкова по-предаден се чувстваше. Той погледна нефритената огърлица около врата на Ейми. Идеше му да я дръпне и да я запокити. Очите му запариха.

— Нямаме вътрешна информация — каза, заеквайки, Дан.

— Я стига, момчето ми — отвърна Алистър. — Вие сте в опасност. Мога да ви защитя. Можем да претърсим заедно катакомбите.

— Ще търсим сами — отсече Дан.

— Както желаеш, момчето ми. Но знай: катакомбите са огромни. Има километри проходи. Повечето дори не са нанесени върху картата. Нищо чудно да се изгубите там долу. Те се охраняват от специални полицаи, които пазят да не проникват нарушители. Някои от проходите са наводнени. Други от време на време се срутват. Търсенето на ключа на Франклин в катакомбите ще бъде опасно и безполезно, освен ако… — Той се наведе напред и вдигна вежди. — Освен ако не знаете нещо, което не сте ми казали. В полето на алманаха имаше бележка. В нея се споменаваха координати в квадрат. Не знаете ли случайно какъв е този квадрат?

— И да знаехме, нямаше да ти кажем — отвърна Дан.

Ейми докосна нефритената огърлица около врата си.

— Извинявай, чичо Алистър.

— Ясно — рече той и се облегна. — Възхищавам се на духа ви. Но какво ще кажете, дали… дали да не разменим информация? Сигурен съм, и досега се чудите за бележките, които е оставила майка ви. Аз познавах родителите ви. Мога да ви обясня някои неща.

На Дан му се стори, че въздухът е станал на стъкло. Страхуваше се да помръдне — да не би да се пореже.

— Какво?

Алистър се усмихна, сякаш знаеше, че те са се хванали на въдицата.

— Например защо майка ви се е интересувала от ключовете. И с какво всъщност се е прехранвал баща ви.

— Той е преподавал математика — намеси се Ейми.

— Ммм. — Алистър се хилеше толкова дразнещо, че Дан се изкуши да каже на Нели да го фрасне още веднъж с раницата. — Може би искате да знаете в каква нощ са загинали?

Сандвичът с пуешко и сирене се обърна в стомаха на Дан.

— Какво знаеш за това?

— Преди много години майка ви… — Най-неочаквано Алистър замълча. Впери поглед в нещо на отсрещния тротоар. — Налага се да продължим по-късно, деца. Според мен трябва да потърсите сами в катакомбите. За да ви покажа колко добре се отнасям към вас, ще поостана тук.

— В смисъл? — попита настойчиво Дан.

Алистър посочи с бастуна. На стотина метра от тях Иън и Натали Кабра си проправяха път през тълпата и бързаха към входа на катакомбите.

— Ще ги задържа възможно най-дълго — обеща Алистър. — А сега слизайте бързо под земята!