Рик Риърдън
Лабиринтът с костите (5)

Глава 5

Ейми преспокойно можеше да си живее в тайната библиотека. Само че за малко да умре там.

Заслиза първа по стъпалата и ахна, когато видя книгите. Те се простираха докъдето поглед стига. Ейми смяташе, че най-богатата библиотека в света се намира на Копли Скуеър, но тази се оказа още по-добра. Изглеждаше някак по̀ библиотечно. Лавиците бяха от тъмно дърво, книгите бяха подвързани с кожа и бяха много стари, с позлатени букви върху гръбчетата. Както личеше, бяха четени много през столетията. Подът бе покрит с персийски килим. Из помещението бяха наслагани кресла с мека тапицерия, та човек да се разположи и да си чете на воля. По големите маси бяха разтворени карти и огромни фолианти. При стената имаше редица дъбови шкафове и грамаден компютър с три отделни монитора, на каквито сигурно работеха в НАСА. От сводестия таван висяха стъклени полилеи, които осигуряваха достатъчно светлина, въпреки че библиотеката очевидно беше под земята. Бяха слизали дълго, докато стигнат в нея, прозорци нямаше.

— Изумително място! — възкликна Ейми и хукна из помещението.

— Книги — отбеляза Дан. — Мда.

Провери компютъра, но той беше застинал на екрана с паролата. Дан дръпна няколко от чекмеджетата на шкафа, ала те бяха заключени.

Чичо Алистър взе предпазливо от лавиците червен фолиант.

— Латински. Военният поход на Цезар в Галия, препис върху велум. Явно някъде в началото на шестнайсети век.

— Сигурно струва цяло състояние — рече Ейми.

Изведнъж Дан наостри уши.

— Значи можем да ги продадем? Например в eBay?

— О, я млъквай, Дан. Те са безценни. — Ейми прокара пръсти по гръбчетата: Макиавели, Мелвил, Милтън. — Авторите са подредени по азбучен ред. Намерете лавиците с буквата „С“.

Направиха го, но останаха разочаровани. Бяха общо шест лавици, отрупани с какво ли не, като се започне от „Айвънхоу“ на Уолтър Скот и се стигне до „Пълен сборник с текстовете към песните на Брус Спрингстийн“, само нямаше нищо с автор, чието първо име да е Ричард.

— Май се спомням… — промърмори Ейми.

Името Ричард С. заедно с RESOLUTION не й даваше мира. Бяха свързани, но тя не се сещаше как. Направо побесняваше, когато не можеше да си спомни нещо. Четеше толкова много книги, че понякога те се объркваха в главата й.

Точно тогава Ейми погледна към другия край на пътеката между лавиците. В края, върху кутия, сложена на малка масичка, се беше свил стар приятел.

— Саладин! — извика момичето.

Котаракът отвори зелени очи и произнесе:

— Мъъър? — но не особено изненадано, сякаш питаше: „А, ти ли си? Донесе ли ми червен луциан^[1]?“.

Ейми и Дан изтичаха при Саладин. Той беше с най-хубавата козина, която Ейми беше виждала — сребриста, на петна, като на мъничък снежен леопард. Е… не съвсем мъничък, понеже котаракът беше доста едър, с огромни лапи и дълга опашка на ивици.

— Какво правиш тук, долу, Саладин? — попита момичето, докато го галеше по гърба.

Котаракът затвори очи и замърка. Ейми знаеше, че той не е нищо повече от животинка, но тя беше толкова щастлива, че й идеше да се разплаче. Сякаш частица от Грейс и досега беше жива.

— Ей, Саладин! — намеси се и Дан. — Върху какво си се разположил, мой човек?

— Мъъър — възропта котаракът, когато момчето го вдигна.

Отдолу имаше лъскава махагонова кутия с издълбани върху капака златни инициали „ГК“. Сърцето на Ейми трепна.

— Кутията за накити на Грейс!

Отвори я и видя личните бижута на Грейс, които още от малка харесваше много. Грейс й разрешаваше да си играе с тях, с перлената гривна, диамантения пръстен, изумрудените обици. Чак след време Ейми си даде сметка, че те са съвсем истински — и струват хиляди долари.

Тя примига, за да не се разплаче. Сега, след като беше намерила Саладин и кутията с накитите, изпита чувството, че наистина стои на най-съкровеното за Грейс място. Беше й ужасно мъчно за баба й, чак я заболя. Ейми извади от кутията един много познат накит.

— Боже — възкликна Алистър, — това е любимата й огърлица, нали?

Беше прав. Ейми не беше виждала баба си без огърлицата: дванайсет квадрата нефрит с нежна резба и медальон във вид на зелен дракон в средата. Грейс все повтаряше, че й била талисман и й носела късмет.

Ейми докосна дракона в средата. Учуди се, че не са погребали Грейс с огърлицата. Струваше й се, че така е редно.

— Ей, вижте, вижте! — извика Дан.

Ейми зави зад ъгъла и видя, че брат й държи Саладин и гледа огромна карта върху стената, покрита с кабари. Бяха в пет различни цвята: червени, сини, жълти, зелени и бели. На пръв поглед върху всички големи градове по света имаше по няколко кабарчета. По някои райони имаше само червени кабари, по други — само зелени и сини, имаше и такива с по няколко цвята.

— Грейс е направила вуду магия на света! — оповести Дан.

— Не, глупчо такъв — възрази Ейми. — Грейс е отбелязала нещо. Кабарите показват къде се намира нещо.

— Какво например?

Сестра му поклати глава. Картата й се стори доста страшна.

— Може би нещо, свързано с рода Кахил? — предположи тя и погледна Алистър.

— Не знам, скъпа — сви вежди той. — Наистина е странно.

Но не я погледна в очите и тя остана с усещането, че Алистър крие нещо.

— Вижте Европа — подкани Дан. — И Източното крайбрежие на Щатите.

Те бяха покрити с кабарчета и в петте цвята. Ейми почти не виждаше градовете отдолу. Ако кабарчетата олицетворяваха хората от рода Кахил, те явно бяха тръгнали някъде от Европа и се бяха пръснали из цял свят, като се бяха установили най-вече в Северна Америка.

После тя се замисли: „Европа. Колониите. Северна Америка“. Името „Ричард С.“ отново я загложди, сякаш се опитваше да излезе на повърхността. Име от осемнайсети век, име на човек, писал резолюции…

Най-неочаквано Ейми се обърна и хукна покрай лавиците.

— Ей! — извика Дан, а Саладин се отскубна от ръцете му. — Къде отиваш, Ейми?

— При буквата „Ф“ — изкрещя тя в отговор.

— Защо на „Ф“, там е „фалит“ ли?

Сестра му отиде при томовете на буквата „Ф“ и веднага намери тънка книжка, толкова опърпана, че направо се разпадаше. Корицата беше украсена с червено-бяла щампа на фермери от времето на колониите. Заглавието беше избледняло, но Ейми го разчете: „Алманах на бедния Ричард за 1739 година“ на Ричард Сондърс.

— Ами да! — възкликна чичо Алистър. — Браво на теб, скъпа. Справи се блестящо!

Ейми неволно поруменя от гордост.

— Но — намеси се Дан — ако е написана от Ричард Сондърс, какво търси на буквата „Ф“?

— Ричард Сондърс е псевдоним — обясни чичо Алистър.

Дан сключи вежди.

— Чехълче ли?

На Ейми й идеше да го удуши, но Алистър каза търпеливо:

— Не, скъпо момче. Не става дума за псевдопода. Псевдонимът е измислено име, прозвище, зад което писателят се крие. Тази книга е написана от прочута личност.

— От Бенджамин Франклин — допълни Ейми. — Миналата година писах доклад за него.

Тя отвори книгата. Беше напечатана с главни букви и почти без препинателни знаци, затова се четеше трудно, но имаше диаграми, илюстрации и наредени в колонки цифри.

— Това е най-известната творба, която Франклин някога е издавал. Бедният Ричард е герой, създаден от него. Имал е много такива псевдоними. Когато е пишел, се е представял за най-различни други хора.

— Значи сме роднини на човек, който се е раздвоявал на много личности — отбеляза Дан. — Страхотно. Има ли и спортни алманаси?

— Такива — не — отвърна Ейми. — Тук са събрани факти за фермери. Книгата е нещо като годишник с полезни съвети и статии. Франклин е включил в изданието и всичките си известни мъдрости, например „Който рано ляга, рано става“.

— Аха.

— „Търкалящ се камък с мъх не обраства.“

— Какво ги вълнува фермерите дали камъните са обрасли с мъх?

Ейми се изкушаваше да го шляпне с книгата. За да понамести камъните в главата му. Но запази самообладание.

— Важното в случая, Дан, е, че с това той се е прочул. И е спечелил тонове пари.

— Добре де… — Дан извади листчето с първия ключ към загадката. Погледна го намръщен. — И така, намерихме Ричард С. Какво ни помага това да открием съкровището? И какво означава Resolution?

— Франклин е писал решения — обясни сестра му, — правила, които е смятал да спазва, за да стане по-добър.

— Обещавал си е разни неща, както ние правим на Нова година ли?

— Да, но ги е писал през цялата година. Не само за Нова година.

— И те влезли ли са в „Алманаха на бедния Ричард“?

Ейми сключи вежди.

— Не — отвърна тя притеснена. — Решенията му са от друга книга. Май от автобиографията му. Думата Resolution е сложена в ключа към загадката може би само за да ни насочи към Бенджамин Франклин. И аз не съм сигурна…

Тя обърна страницата в „Алманаха на бедния Ричард“. С различни почерци върху полето бяха нахвърляни бележки. Ейми затаи дъх. Разпозна красивия почерк в реда в долния край на страницата, написан с лилаво мастило. Беше виждала същия почерк в стари писма — съкровища, които Грейс й показваше от време на време. Бележката гласеше само: „Следвайте Франклин, ключ първи. Лабиринтът с костите“.

— Това го е писала мама! — извика Ейми. — Тя е използвала само лилаво мастило.

— Какво? — ахна Дан. — Дай да видя!

— Може ли? — попита и Алистър.

Ейми искаше да задържи книгата завинаги. Искаше да погълне всички думи до последната, написани от майка й. Но все пак подаде книгата на Алистър.

— Да ми я върнете бързо — настоя тя.

— Не е честно! — възмути се Дан.

Алистър си сложи очилата и разгледа няколко страници.

— Интересно. Няколко поколения са държали в ръцете си тази книга. Тези бележки тук са с почерка на Грейс. А това е почеркът на баща ми Гордън Ох. А този е на бащата на Грейс — Джеймс Кахил. Те са братя, макар че майката на Гордън, моята баба, беше корейка.

— Страхотно — рече припряно Дан. — Но защо мама е писала за Бен Франклин?

Алистър изви вежди.

— Бенджамин Франклин очевидно е бил от рода Кахил. Това не ме изненадва. Все пак и той като мен е бил изобретател. Предполагам, че повечето книги в библиотеката са писани от хора от нашия род, дори и те да не са знаели родословието си.

Ейми беше смаяна. Всички тези прочути писатели… нима наистина бяха от рода Кахил? Нима беше възможно, докато е седяла по библиотеките, погълната от книгите, всъщност да е чела произведенията на свои роднини? Не й се вярваше родът Кахил да е толкова могъщ, но господин Макинтайър им беше казал, че той е предопределил хода на човешката цивилизация. Едва сега Ейми започна да разбира какво означава това. Имаше чувството, че в краката й е зейнал огромен каньон.

Откъде ли майка й е знаела за първия ключ към загадката години преди началото на надпреварата? Защо е решила да пише точно в тази книга? Какво е искала да каже с Лабиринтът с костите? Въпросите бяха прекалено много.

През това време Дан подскачаше наоколо по обичайния си дразнещ начин.

— Аз да съм роднина на Бенджамин Франклин? Стига бе!

— Защо не се опиташ да полетиш с хвърчило по време на буря и да видиш дали ще те хване ток? — предложи му Ейми.

— Престанете, деца — спря ги Алистър. — Чака ни много работа, само остава да се карате. Трябва да прочетем внимателно тези бележки и…

— Чакайте. — Ейми застана като на тръни. Въздухът се изпълни с лютива миризма. — Някой тук пуши ли?

Чичо Алистър и Дан се огледаха озадачени. Тогава Ейми видя белия пушек. Просмукваше се на плътна струя от тавана и се носеше на смъртоносен облак.

— Пожар! — викна Дан. — Бягайте към стълбището!

Но Ейми се беше вцепенила. Страхуваше се до смърт от огън. Той събуждаше у нея стари спомени. Много страшни спомени.

— Идвай! — подръпна я Дан за ръката. — Саладин… трябва да го намерим.

При тези думи сестра му се отърси от вцепенението. Не можеше да допусне нещо да се случи на котарака.

— Няма време! — подкани чичо Алистър. — Трябва да се измъкнем оттук!

Очите на Ейми смъдяха. Тя едва си поемаше дъх. Пресегна се да хване Саладин, той обаче беше изчезнал. Накрая Дан я издърпа на стълбището и се опита да избута с рамо тайната врата на библиотеката. Тя не се помръдна.

— Ръчка — задави се момчето. — Все някъде трябва да има ръчка.

Биваше го в техниката, сега обаче, колкото и да търсеха опипом ръчка или ключ, не откриваха нищо. Димът ставаше все по-гъст. Ейми натисна стената и изпищя.

— Повърхността се е нажежила. Пожарът е от другата страна. Не можем да отворим вратата!

— Нямаме друг избор — продължи да упорства Дан, но сега сестра му го издърпа.

Тя го изтегли надолу по стълбището. Димът беше толкова гъст, че двамата едва се виждаха.

— Сниши се възможно най-много — каза Ейми.

Двамата запълзяха през библиотеката, като търсеха отчаяно друг изход. Ейми нямаше представа къде е изчезнал чичо Алистър. Книгите по лавиците вече тлееха — на старата суха хартия й трябваше малко, за да пламне.

Ейми се подпря на една маса и видя кутията с накитите. „Не взимайте нищо ценно.“ Момичето знаеше, че това е едно от първите правила, ако искаш да се измъкнеш жив от пожар. То обаче грабна кутията и продължи нататък.

Ставаше все по-горещо. Въздухът се изпълни с пепел. Все едно дишаха отровна мъгла. Ейми дори не можеше да пълзи бързо с тъпата траурна рокля. Чу, че отзад Дан кашля и се дави. Астмата — брат й не беше получавал пристъпи от доста месеци, но дори и горещината да го пощадеше, този пушек със сигурност можеше да го погуби.

„Мисли“, заповяда си Ейми. Ако беше на мястото на Грейс, за нищо на света не би направила тайна стая само с един изход.

Тя се свлече на пода, като кашляше и се давеше. Не виждаше нищо друго, освен персийския килим: шествие от преплетени копринени дракони.

Дракони… същите, както върху огърлицата на Грейс. И всички летяха в една посока, сякаш сочеха пътя. Мисълта беше налудничава, но на Ейми не й хрумваше друго.

— След мен! — каза тя.

Дан едва си поемаше дъх, затова не отговори. Ейми продължи да пълзи — от време на време се обръщаше, за да се увери, че брат й още е зад нея. Драконите ги преведоха между две библиотеки, които вече се бяха подпалили, и те се озоваха при решетката на отдушник с размери около метър на метър. Отворът не беше много голям, но може би щяха да се промушат. Ейми изрита решетката. При третия опит тя издрънча и зад нея се показа водещ нагоре каменен проход.

— Дан! — изкрещя Ейми. — Тръгвай!

Тя го бутна и изненадана видя, че брат й държи Саладин. Беше намерил някак котарака, който беше доста умърлушен. Дращеше и ръмжеше, но Дан го стискаше здраво. Ейми тръгна след него, като се опитваше да си поеме въздух. Имаше чувството, че очите й са пълни с пясък. Изкачваха се сякаш цяла вечност по каменния проход и накрая Дан спря.

— Какво правиш? — попита притеснена Ейми.

Вече не беше толкова горещо, но около тях още се стелеше гъст дим.

— Запушен е! — промълви задъхан Дан.

— Бутай!

Сестра му припълзя в пълния мрак до него и двамата започнаха да бутат плоския гладък камък, препречил пътя им. Трябваше да го махнат. На всяка цена трябваше да го махнат.

И накрая той се помести с пукот. Ейми и Дан бяха заслепени от дневната светлина. Изпълзяха на чист въздух и се свлякоха върху тревата. Саладин се отскубна с възмутено „Мъъър!“ и се стрелна към дърветата. Ейми и Дан лежаха на гробището, на някакви си петдесетина метра от току-що запълнения гроб на Грейс. Камъкът, който бяха избутали, всъщност беше надгробна плоча.

— Добре ли си, Дан? — попита Ейми.

Лицето му беше изцапано със сажди. От косата му се вдигаше пара, а дрехите му бяха по-черни и отпреди. Той дишаше тежко. Ръцете му бяха издрани до кръв от котарака.

— Мисли… — простена момчето. — Все пак… не искам… да колекционирам надгробни плочи.

От прохода като от комин излизаше пушек, но той беше нищо в сравнение с онова, което Ейми видя, след като вдигна очи към хълма. На гърлото й заседна буца.

— О, не.

Къщата в родовото имение се беше превърнала в тътнещ пъкъл. По прозорците примигваха пламъци, които лижеха отстрани сградата. Докато Ейми гледаше, една от каменните кули се срути. Красивите стъклописи по прозорците се разтопиха. Семейният герб над парадния вход — старият каменен герб, който Ейми харесваше открай време — падна върху настилката долу и стана на парчета.

— Ейми… — Гласът на Дан прозвуча така, сякаш и той ще се пръсне на части. — Къщата… не можем да допуснем… трябва да…

Но той не се доизказа. Не можеха да направят нищо. На едно място покривът рухна и от дупката към небето блъвна огнено кълбо. От отчаяние Ейми остана без въздух, сякаш къщата беше паднала върху нея. Тя се пресегна към Дан и го прегърна. Той дори не възрази. Носът му течеше. Долната му устна трепереше. На Ейми й се искаше да го утеши, да му каже, че всичко ще бъде наред, но самата тя не бе убедена.

Точно тогава забеляза нещо, което я извади от унеса. На алеята се беше проснал човек, мъж в сив костюм.

— Господин Макинтайър! — извика момичето.

Тъкмо да се втурне и да му помогне, когато брат й кресна:

— Залегни!

Не беше силен като нея, но явно беше отчаян, защото я събори толкова рязко, че за малко тя да зарови лице в моравата. Дан посочи пътя, който водеше между хълмовете — от имението можеше да се излезе само по него.

На около половин километър беше застинал мъж в черен костюм, който почти не се виждаше от дърветата. Ейми недоумяваше как Дан изобщо го е забелязал — човекът беше доста далеч. Тя не виждаше лицето му, но мъжът беше висок и слаб, с бяла коса, и държеше бинокъл. Ейми се вцепени — беше разбрала, че той наблюдава тях.

— Кой… — каза тя.

Но вниманието й беше отклонено от звук като цвърчене — някой беше изключил алармата на кола.

От главния вход на къщата изскочи Алистър Ох, който, целият черен от саждите и дима, закуцука към своето беемве — стискаше нещо до гърдите си. Изглеждаше ужасно. Панталонът му беше разкъсан, а лицето му беше побеляло от пепелта. Ейми нямаше представа как той е успял да се измъкне. Понечи да го извика, но нещо я спря. Алистър мина с куцукане покрай Уилям Макинтайър почти без да го поглежда, метна се на колата и отпраши по алеята.

Ейми се извърна към гората, но мъжът с бинокъла беше изчезнал.

— Стой тук — каза тя на Дан.

Изтича при господин Макинтайър. Дан, разбира се, не се подчиняваше на заповеди. Тръгна след сестра си, като през цялото време кашляше. Когато стигнаха при адвоката, цялата къща се срути. Беше ужасно горещо, сякаш е изгряло ново слънце. Ейми знаеше, че не е останало нищо за спасяване — нищо, освен кутията с накитите, която тя още стискаше.

Остави я и преобърна господин Макинтайър. Той простена — поне беше жив. Ейми съжали, че няма мобилен телефон, но леля Биатрис не искаше и да чуе да им купи. Момичето пребърка джобовете на адвоката, намери неговия телефон и се обади в полицията.

— Той я взе — проплака Дан.

— Какво? — попита сестра му, но всъщност не го слушаше.

Свлече се на колене и загледа как гори единственото място, което някога е обичала. Представи си как Грейс й разказва в библиотеката разни истории. Спомни си как, когато са били малки, е тичала по коридорите и е играела с Дан на гоненица. Сети се за тайната ниша в спалнята, където обичаше да чете със Саладин върху коленете. Всичко това беше изчезнало. Ейми потрепери цялата. Очите й се напълниха със сълзи. За втори път през живота пожарът я ограбваше.

— Ейми — Дан беше на път да се разплаче, но я хвана за рамото, — чуй ме де. Той я взе. Алистър.

На нея й идеше да му каже да замълчи и да я остави на скръбта й, но тогава разбра какво й говори брат й. Изправи се със залитане и се вторачи в далечината, където задните светлини на беемвето се мярнаха при хълма и се скриха зад него.

Алистър Ох ги беше изиграл. Беше откраднал „Алманаха на бедния Ричард“ с бележките на майка им вътре — единствената следа в разбулването на загадката.