Рик Риърдън
Лабиринтът с костите (12)

Глава 12

Дан се изкуши поне двайсет пъти да спре, докато следяха Ирина Спаска по Рю дьо Риволи. (Зачуди се дали това означава улица на равиолите, но реши, че Ейми само ще му се изсмее, ако попита.) Няколко пъти му се прииска да огледа хубаво някои неща, например страхотната стъклена пирамида при Лувъра и уличните артисти, които гълтаха огън пред парка „Тюйлери“. Имаше и един продавач на creme glacee и Дан беше сигурен, че това означава „сладолед“. Но искаше да спрат най-вече защото го боляха краката.

— Тази няма ли да си почине поне веднъж? — възмути се той.

Ейми явно изобщо не се уморяваше.

— Не ти ли се струва странно, че от десет милиона души в Париж се натъкнахме точно на Ирина Спаска?

— Другите 9,99 милиона сигурно не носят яркочервени шалове.

— Тя вървеше по главна улица, сякаш искаше да бъде забелязана.

— Според теб е капан, така ли? — попита Дан. — А тя откъде може да знае, че ще я намерим? Пък и не се е обръщала нито веднъж. Не подозира, че сме тук.

Но още докато го изричаше, Дан си спомни шпионските филми, които е гледал по телевизията — там следяха хората, без те да ги усетят, и „случайно“ изникваха в полезрението им, за да им заложат капан. Дали Ирина не ги е чакала на летището? Дали не ги е видяла в лимузината с Джона и не ги е изпреварила?

— Виж, завива! — каза Ейми.

Ирина прекоси авенюто и се скри — заслиза по стълбище.

— Метрото — рече Ейми. — Качва се на метрото.

Те изгубиха доста време, докато разберат как да си купят с евроцентовете билети от автоматите, но когато слязоха по стълбите, Ирина още си беше там — стоеше на един от пероните с опърпания алманах под мишница. Точно тогава се зададе влакът. Дан беше сигурен, че рускинята ще се опита в последния момент да изчезне, затова изчакаха вратите да започнат да се затварят, Ирина обаче си остана във вагона. Ейми и Дан също скочиха вътре и влакът потегли.

Доста бързо смениха два влака. Въпреки че Ирина беше с яркочервен шал, не беше лесно да не изостават.

— Не разбирам — каза Ейми. — Сега пък рускинята се движи по-бързо, сякаш иска да ни заблуди.

Дан си мечтаеше за creme glacee. Лазанята, която беше изял в самолета, отдавна беше заминала и на него му се струваше, че още малко, и стомахът му ще загризе ризата.

Накрая, след третия влак, Ирина слезе на перона. Ейми сграбчи брат си за ръката и му посочи една табела върху стената на станцията.

— Паси — каза тя.

— Е, и?

— Това е кварталът, където е живял Бенджамин Франклин.

— В такъв случай да вървим! — подкани Дан. — Червената шапчица слиза.

* * *

Паси не изглеждаше толкова оживен, както „Тюйлери“. От двете страни на улиците имаше четириетажни сгради. Накъдето и да се обърнеш, имаше цветарници — нещо като взрив за Деня на майката: лалета, карамфили, рози и какво ли още не — все неща, от които Дан кихаше. Айфеловата кула се издигаше в далечината на фона на сивите облаци, но на Дан по-интересна му беше миризмата на храна. Сякаш в града нямаше друго, освен кафенета на открито. Той надушваше шоколад, току-що опечен хляб, топящо се сирене, но нямаше време да си купува каквото и да е.

Ирина вървеше така, сякаш роклята й гори. Ейми и Дан трябваше да подтичват, за да не изостават. Ейми се спъна в една кошница с цветя и някакъв парижанин я наруга.

— Извинявайте! — извика тя.

Свърнаха по улица с дървета от двете страни и със стари на вид огромни къщи. Някъде по средата на пресечката на една страна беше спрял лилав ван. Беше с нарисувани по него балони и клоуни, а на табелата пишеше: CREME GLACEE. Дан се поокопити. Дали пътем да не си вземе един троен сметанов с череши? Но когато се приближиха, видя, че е затворено. Отвътре предното стъкло беше покрито с фолио. Дан реши, че това е съзаклятие. Целият град Париж се опитваше да го умори от глад.

В края на карето Ирина прекоси улицата и мина през порта от ковано желязо. Отиде при голяма мраморна сграда, която приличаше на посолство. Дан се скри зад стълба и загледа как рускинята набира код и влиза вътре.

— Виж портата — подкани Ейми.

В средата имаше табела, на която със златни букви пишеше:

— Гербът на Лусиан! — възкликна Дан. — Но какво означава „институт по“, хм, и така нататък?

— Според мен е нещо като училище за посланици — отвърна сестра му. — Но толкова ли не разбираш? Това е само за прикритие. Помниш ли какво каза Джона? Париж е бастион на клана Лусиан.

Очите на Дан блеснаха.

— Това, изглежда, е тайната им база!

Ейми кимна.

— Въпросът е какво правим от тук нататък?

— Как какво, влизаме — рече Дан.

— Да, да. Без кода?

— 5910. Гледах, докато рускинята го набираше.

— Как… — зяпна го изумена Ейми — Все едно. Да вървим. Но внимавай. Сигурно имат камери и кучета пазачи.

Те се промушиха през портата и се качиха тичешком по стъпалата. Дан набра кода. Вратата се отвори лесно. Не се включиха аларми. Не залаяха кучета пазачи.

— Странно — промърмори той.

Но сега не му беше до догадки. Двамата с Ейми се пъхнаха в базата на клана Лусиан.

* * *

Вестибюлът беше по-голям от целия им апартамент. Подът беше от лъскав мрамор, на тавана беше окачен полилей. Ейми и Дан се изправиха пред няколко черни врати. Витата стълба вляво водеше към балкон.

— Виж — посочи Дан над вратите.

Там имаше охранителна камера, която оглеждаше помещението. В момента със сестра му не попадаха в обсега й, но много скоро камерата щеше да се завърти към тях.

Точно тогава Дан чу зад двойната врата гласове — задаваше се някой.

— Бързо!

Той хукна към стълбището. Ейми понечи да възрази, но нямаше време. Тя последва брат си.

Сърцето на Дан щеше да се пръсне от вълнение. Той винаги си беше мислил, че ще бъде страхотно да поиграе на крадец и да проникне в нечий дом, но сега, когато наистина го правеше, по дланите му беше избила пот. Дан се запита дали французите още хвърлят крадците в тъмници, където гъмжи от плъхове. Беше виждал нещо такова в един мюзикъл, на който ги беше водила Грейс.

Те тръгнаха предпазливо по коридора на втория етаж.

— Не разбирам — пошушна Дан. — Ирина явно е от клана Лусиан. Бенджамин Франклин също е бил от него. Това означава ли, че и той е бил от лошите?

— Сигурно не е толкова просто — отговори Ейми. — Погледни.

По стените бяха закачени портрети: Наполеон Бонапарт, Исак Нютон, Уинстън Чърчил и още неколцина, които Дан не познаваше.

— Още прочути представители на клана Лусиан — предположи Ейми. — Не е задължително да са добри или лоши. Но със сигурност доста от тях са били могъщи.

— И ние току-що нахлухме в дома им — отбеляза Дан.

Подминаха няколко масивни дъбови врати, всички затворени. На една от тях пишеше LOGISTIQUE. На друга — CARTOGRAPHIE. На последната врата отдясно пишеше ARSENAL.

— Супер!

— Недей, Дан — прошепна Ейми, но вече беше късно.

Дан отвори вратата на арсенала и се шмугна вътре.

С известно закъснение се сети, че сигурно е опасно да нахълта в пълно с оръжие помещение — ами ако вътре имаше някой! За щастие нямаше никой. Арсеналът беше с размери три на три метра и вътре имаше какви ли не чудесии: сандъци с топовни гюлета, рафтове с ножове, мечове, бастуни и чадъри. Дан се учуди на чадърите, но после реши, че те правят и друго, освен да те пазят от дъжд.

— Не трябваше да влизаме тук! — изсъска Ейми.

— Ха, така ли мислиш? — Дан вдигна един дървен сандък с размерите на кутия за обувки — беше пълен със стъкленици, свързани в горния край с медна жица. — Ей, една от батериите на Франклин, като оная в музея.

Ейми сключи вежди.

— Какво търси в арсенала?

— Не знам, но я взимам за колекцията си.

Въпреки недоволството на сестра си Дан напъха батерията в раницата си. Тя се побра, защото вътре нямаше почти нищо. Само снимката на майка му и баща му в найлоновия калъф, която Дан беше решил да вземе като талисман.

Погледът му беше привлечен от стиропорената опаковка за яйца. Той я отвори и видя вътре сребърно кълбо с мигащи червени светлинки.

— Жестоко е!

Той го пусна в раницата си.

— Недей, Дан!

— Защо? Тук имат какви ли не други неща, пък и ние имаме нужда от всяка помощ, до която можем да се доберем.

— Може да е опасно.

— Дано.

Дан се захласна по шурикените и тъкмо обмисляше дали да не вземе и няколко от тях, когато някъде по коридора се затръшна врата.

— Надявам се да знае какво прави — чу се да казва на английски мъжки глас. — Ако греши…

Някаква жена му отговори на френски. И двата гласа заглъхнаха в коридора.

— Идвай — настоя Ейми. — Веднага!

Надзърнаха в коридора, за да се уверят, че няма никой, после излязоха крадешком от арсенала и отидоха още по-навътре в сградата. В дъното на коридора имаше втори балкон, от който се виждаше голямо кръгло помещение. Онова, което Дан съгледа долу, наподобяваше военен команден пункт. Покрай стените имаше компютри, а в средата на стаята — заседателна маса, която всъщност май беше огромен плосък телевизор. Ирина Спаска беше сама и се беше надвесила над масата. До нея имаше купчини книжа и папки. Тя набираше команди върху масата, като увеличаваше и смаляваше различни изображения. Разглеждаше сателитна карта на града.

Дан не се престраши да изрече и дума, само се вторачи в Ейми. „И аз искам такъв“, рече й той без глас. Сестра му го изгледа така, сякаш казваше: „Млъквай!“.

Двамата се свиха зад перилата на балкона и загледаха как Ирина уголемява различни части на картата. Погледна нещо в „Алманаха на бедния Ричард“, после извади бележник и драсна в него нещо. Грабна книгата и бележника и излезе бързо от стаята, след което се отправи към главния вход.

— Идвай, Ейми! — подкани Дан и преметна крак през перилата.

— Ще си счупиш нещо!

— Увисни от края и после се пусни. Правил съм го милион пъти от покрива на училището. Лесно е.

Сетне скочи. И наистина беше лесно. Само след миг и двамата бяха при заседателната маса и гледаха образа, който още трепкаше върху екрана: бяла иконка, надвиснала над едно място в Париж. Адресът беше написан със светещи червени букви: Рю де Жарден, номер 23.

Дан посочи синята лента, обрамчила точката.

— Това е вода. Което ще рече, че рускинята е набелязала остров.

— Сен Луи — потвърди Ейми. — Намира се на река Сена, точно в центъра на Париж. Можеш ли да запомниш адреса?

— Вече го направих. — Точно тогава Дан забеляза още нещо: фотография, оставена върху папките на Ирина Спаска. Взе я и усети как му призлява. — Това е той. — Показа снимката на Ейми — по-възрастен мъж с побеляла коса и черен костюм, който прекосява улицата. Снимката беше размазана, но със сигурност беше правена в Париж. Дан се досети от жълтите каменни сгради и табелите на френски. — Мъжът в черно е тук.

Ейми пребледня.

— Но защо…

Някъде от коридора проехтя глас:

— J’entends des mouvements. Fouillez le batiment.^[1]

На Дан не му трябваше да знае френски, за да разбере, че са сериозно загазили. Двамата с Ейми хукнаха в другата посока, по друг коридор.

— Arretez^[2] — ревна зад тях някакъв мъж и тутакси забиха аларми.

— Ами сега! — каза Ейми.

— Насам!

Дан свърна зад един ъгъл. Не смееше да се обърне назад. Чуваше, че преследвачите им се приближават — по мраморния под кънтяха ботуши.

— Пръчки! — предупреди Ейми.

Автоматичната защита на сградата явно се беше задействала. Точно пред тях от тавана се заспускаха метални пръчки, които щяха да препречат коридора.

— Броя до три и се пъхаме отдолу — изкрещя Дан.

— Какво? — попита Ейми, като се обърна към мъжете от охраната.

Дан се втурна напред и се спусна към пода, сякаш е водна пързалка, сетне се промуши под пръчките.

— Идвай де!

Ейми се подвоуми. Пръчките се снишаваха все повече — бяха само на метър… на осемдесет сантиметра от земята. Зад нея все повече се приближаваха двама здравеняци с палки и в черна униформа на охранители.

— Хайде, Ейми!

Тя се наведе и запълзя под пръчките. Дан я издърпа точно когато те се удариха с трясък в пода. Мъжете от охраната се опитаха да ги сграбчат през тях, но Дан и Ейми вече си бяха плюли на петите.

Намериха отворена врата и нахълтаха в някакво помещение.

— Прозорецът! — каза Дан.

Пред стъклото се спускаше метална решетка. Вече беше стигнала до средата на прозореца. Ейми и Дан нямаха време за умуване. Дан вдигна от масичката един бюст на Наполеон и го хвърли по стъклото. Тряс! Той чу през воя на алармите как охранителите крещят в коридора.

Изрита остатъците от стъклото.

— Върви! — подкани той Ейми.

Тя се промуши и брат й я последва, като изтегли левия си крак точно преди металната завеса да се стовари върху перваза. Двамата притичаха през градината, прекатериха се през желязната порта и хукнаха по улицата. Залегнаха зад лилавия ван със сладоледа — едва си поемаха дъх. Дан погледна назад, но не личеше да ги гонят — поне засега.

— Няма да правим повече така — каза Ейми.

Кръвта на Дан препускаше като обезумяла. Сега, когато вече не ги застрашаваше нищо, той си даде сметка колко добре се е позабавлявал.

— Искам арсенал! И такава маса с компютърен екран! Ейми, трябва и ние да си направим тайна щабквартира.

— Как ли не — отвърна все така запъхтяно сестра му. Тя извади от джоба си няколко дребни монети и банкноти. — Останали са ми около двеста петдесет и три евро. Нима си въобразяваш, че с тях можем да купим тайна щабквартира?

Дан се умърлуши. Сестра му можеше и да не се заяжда така, но иначе беше права. Парите им се топяха. На Дан не му бяха останали много повече, отколкото на Ейми. Бяха дали почти всичките пари на Нели — да покрива разходите по пътуването, но и те не бяха много. Ако след Париж се наложеше да хванат самолета и да заминат за друго място… Дан реши да не мисли за това. Трябваше да решават нещата едно по едно.

— Хайде да се върнем в метрото — предложи той.

— Да — съгласи се Ейми. — И да отидем при Нели. Сигурно вече се притеснява.

Дан поклати глава.

— Нямаме време, сестричке. Рю де Жарден номер 23. Трябва да разберем какво има на този остров и трябва да изпреварим Ирина.