Рик Риърдън
Лабиринтът с костите (18)

Глава 18

Ейми усети как я плисва отчаяна сила, същата, с която беше издърпала Дан от железопътния коловоз. Не беше била толкова път, за да се разправя с надут тъпанар като Джона Уизард. Сякаш чу гласа на Грейс, която заявява съвсем убедено: „Ще направиш така, че да се гордея с теб, Ейми“.

Тя вдигна стъкленицата.

— Махай се, Джона, или… или ще я счупя!

— Няма да я счупиш — рече той и се засмя, но в гласа му личеше тревога.

— Страхотни кадри! — възкликна баща му. — Продължавай така, синко. Страхотна химия.

— Оставете камерата — изкрещя Ейми.

Дан и Нели я зяпнаха изумени, но на нея й беше все едно. Не я интересуваше и колко ценна може да е стъкленицата. Беше й дошло до гуша от всички в семейство Кахил, които постоянно й се изпречваха най-нахално на пътя. Беше толкова ядосана, че наистина й идеше да запокити на пода стъкления цилиндър.

Джона явно също го усети.

— Добре де, братовчедке. По-спокойно. Всички тук сме приятели, нали?

— Камерата!

Ейми пристъпи напред, сякаш се канеше да го нападне. Джона трепна.

— Спри камерата, татко.

— Но, синко…

— Спри я, ти казвам!

Ще не ще, баща му престана да снима.

— И така, Ейми. — Джона си лепна ослепителната усмивка. — Сега вече всичко е наред, нали? Знаеш, че това е вторият ключ към загадката. Ако го унищожиш, цялото търсене приключва. Никой не получава нищо. Това ли искаш?

— Назад — заповяда тя, — в ъгъла. Иди да застанеш до Джейн.

Джона сключи вежди.

— До кого?

— Говоря ти за стенописа. Иди да застанеш до жената в жълто — твоята прапрапрапрапрабаба.

Джона явно не разбираше какво му говори момичето, но се подчини. Двамата с баща му отстъпиха в ъгъла.

Дан подсвирна.

— Браво на теб, сестричке.

— Качвай се по стълбата — каза му тя. — И ти, Нели. Побързайте!

Веднага щом те се качиха, Ейми ги последва, но знаеше, че Джона и баща му няма да стоят дълго мирни.

— Беше страхотно! — заподскача развълнуван Дан. — Може ли да ги запечатаме долу?

— Слушай, Дан — каза сестра му. — Надписът „Както ти зареждаш това“. Според мен веществото в стъкленицата е инертно.

— Какво означава „инертно“?

— Инертно! Същото като неактивно. Трябва му енергия, катализатор. Франклин е правил химически опити. Когато казва „зареди“…

— Ами да! — Дан засия.

— Опасно е.

— Нямаме друг избор.

— За какво си говорите, хора… — Нели погледна към улицата. — О, я вижте!

Към тях с шеметна скорост се носеше лилав ван със сладолед. Зави рязко и закова пред входа. Айзенхауър Холт се свъси зад волана.

— Бързо! В църквата — подкани Ейми.

Те хукнаха по пътеката. Ейми отвори вратата на олтара и направо се сблъска с черешов на цвят костюм.

— Здравейте, скъпи деца — ухили се чичо Алистър.

С двете си насинени очи приличаше на миеща мечка. До него стоеше Ирина Спаска. Ейми изтръпна.

— Вие… вие… заедно с нея?

— Е, какво толкова — отвърна старецът. — В катакомбите ви спасих живота. Казах ви, че съюзите са важно нещо. Където мога, просто се сприятелявам. Предлагам да ми дадеш стъкленицата, скъпа. Ще ми бъде неприятно, ако се наложи братовчедката Ирина да прилага своите начини за убеждаване.

Ирина протегна нокти. От всеки се подаде тънка игличка.

Ейми се обърна и понечи да хукне, но очите й се разшириха. Откъм улицата към нея стремглаво се носеше нещо: голям бял куб.

— Наведете се! — извика тя.

Тримата с Нели и Дан залегнаха тъкмо когато над главите им профуча огромен кашон със сладолед. Явно току-що беше изваден от фризера, защото се стовари като бетонен блок върху Алистър и Ирина и ги повали.

— Време за разплата! — провикна се Айзенхауър Холт и извади отзад от вана още замръзнали боеприпаси.

На тротоара се изсипа цялото семейство Холт — всеки държеше по кашон creme glacee.

— Ейми — започна притеснен Дан. — Ти…

Той не се доизказа, но сестра му знаеше какво я пита. Последния път, когато се бяха натъкнали на семейство Холт, Ейми беше изгубила самообладание. Сега не можеше да си го позволи. Стенописът със семейство Кахил в тайната стая беше пробудил волята й.

— Изчезвай оттук, Нели — нареди тя. — Теб те няма да закачат. Иди да повикаш полицията!

— Но…

— Това е най-добрият начин да ни помогнеш. Върви!

Ейми не изчака отговора. Двамата с Дан хукнаха към църквата, като прескочиха Алистър и Ирина, които стенеха, лежейки. Втурнаха се към дъното на олтара.

Ейми нямаше за кога да се възхищава на храма, но изпита чувството, че се е озовала в Средновековието. Към сводестия таван се издигаха колони от сив камък. Пред олтара имаше безброй редици столове, а стъклописите блещукаха в мъждивата светилна на свещите. Стъпките на Ейми и Дан кънтяха по плочника.

— Насам! — изкрещя Дан.

Вляво от тях имаше отворена врата и стръмно стълбище, водещо нагоре. След като минаха през вратата, Ейми пусна резето, макар и да знаеше, че то няма да задържи за дълго семейство Холт.

Затичаха нагоре по стълбата. Дан се задъха. Ейми го прегърна и почти го понесе.

Нагоре, нагоре, нагоре. Тя не беше и подозирала, че една камбанария може да е толкова висока. Накрая намери капак и го отвори. По лицето й плисна дъжд. Те се качиха на площадката в горния край на камбанарията, която от всички страни беше открита за бурята. В ъгъла имаше бронзова камбана с размерите на шкаф. Явно не беше звъняла от векове.

— Помогни ми! — извика Ейми.

Сама почти не можеше да помръдне камбаната, но с общи усилия двамата с брат й успяха да я дотътрят до капака и да го затиснат.

— Би трябвало… да издържи… — изрече запъхтян Дан. — Поне… за кратко.

Ейми се надвеси от кулата, в дъжда и мрака. Гробището долу изглеждаше невъзможно далеч. Колите по улицата приличаха на детските автомобилчета, с които Дан си беше играл като малък. Ейми плъзна длан по каменната стена под прозореца. Напипа студена метална пръчка. Отстрани на камбанарията имаше няколко мънички стъпала, които водеха към острия връх на около три метра над нея. Ако Ейми паднеше…

— Ти стой тук — нареди тя на брат си.

— Недей! Не можеш да…

— Нямам избор. Дръж. — Ейми му подаде хартийката, с която беше увита стъкленицата. — Пази я да не се измокри и я скрий.

Дан я пъхна в панталона си.

— Сес…

Изглеждаше ужасен. Ейми почувства по-силно от всякога колко сами са на света. Нямаха си никой друг.

Тя стисна Дан за рамото.

— Ще се справя и ще се върна, Дан. Не се притеснявай.

Тряяяс! Камбаната се разтресе — някой, някой много як заблъска отдолу по капака. Тряяяс!

Ейми прибра стъкленицата в джоба си и прехвърли крак през прозореца, в мрака.

* * *

Едва се закрепи. Очите й засмъдяха от дъжда. Ейми не набираше смелост да погледне надолу. Насочи вниманието си към следващото стъпало и бавно се изтегли на покрития с керемиди стръмен покрив.

Накрая стигна върха. Към небето сочеше стар железен гръмоотвод. В долния му край имаше метална халка, която приличаше на ринга на мъничък баскетболен кош, а под нея — жица за заземяване, точно както Франклин е препоръчвал в ранните си опити. Ейми прихвана жицата около китката си, после извади стъкленицата. Тя беше много хлъзгава и за малко да падне от ръката й. Момичето я вкара внимателно в металната халка — беше точно като за нея.

Ейми отстъпи предпазливо назад по покрива. „Дано се получи“, помисли си тя, както се беше вкопчила в стъпалата.

Не се наложи да чака дълго. Настръхна цялата. Усети миризмата на нещо като подпалено алуминиево фолио и после: Пуккк!

Небето се взриви. Навсякъде около Ейми се разхвърчаха искри, които засъскаха по мокрите керемиди. Зашеметена, тя загуби равновесие и се плъзна надолу по покрива. Вкопчи се в едно от стъпалата толкова трескаво и силно, че в китката я прониза болка. Но Ейми продължи да се държи, после започна да се изкачва отново нагоре.

Стъкленицата сияеше. Зелената течност вътре вече не беше мътна и слузеста. Сякаш беше от чиста зелена светлина, хваната в стъклото. Ейми я докосна предпазливо. Не я удари ток. Стъкленицата дори не беше топла. Момичето извади стъкленицата от скобата и отново я прибра в джоба си.

„Както ти зареждаш това, така аз зареждам теб.“

Най-трудното тепърва предстоеше. Ейми трябваше да слезе здрава и невредима от покрива и да разбере какво е създала току-що.

* * *

— Дан! Успях!

Ейми се върна на горната площадка на камбанарията, но усмивката й помръкна. Дан лежеше завързан, със запушена уста. Над него се беше надвесил Иън Кабра в черен боен панталон.

— Здрасти, братовчедке. — Иън държеше пластмасова спринцовка. — Дай да се спазарим.

— Ммм! — Дан се задърпа и се опита да каже нещо. — Ммм! Ммм!

— П-п-пусни го! — рече, заеквайки, Ейми.

Беше сигурна, че се е изчервила до мораво. Мразеше се, задето отново се е разфъфлила. Защо Кабра правеше така, че езикът й се превръщаше в олово?

Бронзовата камбана се разтресе. Семейство Холт още блъскаха отдолу и се опитваха да отворят капака.

— Разполагаш само с няколко секунди, после те ще нахълтат — предупреди Иън. — Освен това брат ти трябва да вземе противоотрова.

На Ейми й причерня.

— К-к-какво си му направил?

— Нищо, което не може да се поправи, стига да действаш в следващата минута-две. — Иън разклати противоотровата. — Дай ми стъкленицата на Франклин. Мисля, че сделката е съвсем разумна.

— Ммм! — заклати Дан глава силно, но Ейми не можеше да рискува и да го загуби.

Нищо не го заслужаваше. Нито ключът към загадката. Нито съкровището. Нищо.

Тя подаде сияещата зелена стъкленица. Иън я взе, а Ейми изтръгна от ръката му противоотровата. Приклекна до Дан и задърпа парцала, с който беше запушена устата му.

Иън се изкикоти.

— Сговорчива си, братовчедке.

— Ти… ти никога няма да се измъкнеш от камбанарията. Тук си в капан, както…

Точно тогава й хрумна нещо. Как изобщо Иън се беше добрал до площадката? Тя забеляза около гърдите му предпазни каиши, каквито си слагат катерачите. В краката му имаше няколко метални пръчки и парче черна коприна.

— Още нещо, което Франклин е обичал. — Иън вдигна пръчките и се зае да пристяга черната коприна към металната рамка. — Хвърчила. Знаеш ли, че е прелетял с хвърчило над река Чарлс?

— Едва ли си успял…

— О, разбира се, че успях. — Той посочи осветения купол на по-голямата църква върху билото на хълма. — Прехвърлих се направо от „Сакре Кьор“. И сега ще се върна пак там.

— Ти си крадец — тросна се Ейми.

Иън прихвана каишите за огромното черно хвърчило.

— Не съм крадец, Ейми. Аз съм от клана Лусиан, точно както и Бенджамин Франклин. Каквото и да има в стъкленицата, то принадлежи на клана Лусиан. Мисля, че старият Бенджамин щеше да оцени иронията!

След това Иън скочи с лекота от площадката на камбанарията. Вятърът го понесе. Хвърчилото явно беше изработено така, че да издържи тежестта на човек, защото Иън полетя плавно над гробището и оградата и се приземи долу на тротоара.

Някъде в бурята запищяха полицейски сирени. Камбаната се разтресе — семейство Холт отново заблъска по капака.

— Ммм!

— Дан!

Ейми съвсем го беше забравила. Тя издърпа парцала от устата му.

— Ох — простена възмутен той.

— Стой мирен. Взех противоотровата.

— Иън блъфираше — промърмори той. — Опитвах се да те предупредя. Не ми е давал нищо. Не съм отровен.

— Сигурен ли си?

— Повече от сигурен. Това, което ти е дал, не върши никаква работа. Няма да се учудя и ако е отрова!

Отвратена от самата себе си, задето е толкова глупава, Ейми хвърли спринцовката. Развърза Дан и му помогна да се изправи.

Бронзовата камбана отново се разтресе и климна на една страна. Капакът се отвори рязко. На площадката излезе Айзенхауър Холт.

— Закъсня — каза му Дан. — Иън я взе.

Той посочи улицата. Там тъкмо беше спряло такси с Натали Кабра отзад. Иън се качи и те отпрашиха по улиците на Монмартър.

Господин Холт ревна:

— Ще ми платите за това. Аз ще…

Сирените завиха още по-силно. Иззад ъгъла се показа първият полицейски автомобил с мигащи сини светлини.

— Татко! — чу се откъм стълбите гласът на Рейгън. — Какво става?

Появи се втори полицейски автомобил, който се носеше шеметно към църквата.

— Тръгваме си — реши Айзенхауър. Той извика надолу към семейството си: — Всички, строй се! — Сетне погледна за последно Ейми и Дан. — Следващия път…

Айзенхауър Холт не се доизказа и остави Ейми и Дан сами на камбанарията.

Ейми погледна навън към дъжда. Забеляза чичо Алистър, който куцукаше по една от пресечките със сладолед на пръчка, залепен отзад на черешовочервения костюм. Ирина Спаска излезе със залитане от църквата, видя полицията и хукна да бяга.

— Arretez! — извика един от полицаите, а други двама я подгониха.

Нели стоеше на тротоара с още няколко служители на реда. Крещеше трескаво на френски и сочеше църквата.

Въпреки цялата бъркотия Ейми се чувстваше странно спокойна. Дан беше жив. И двамата бяха здрави и невредими. Тя беше направила точно каквото се искаше от нея. По лицето й се плъзна усмивка.

— Защо си толкова щастлива? — възмути се брат й. — Изгубихме втория голям ключ към загадката. Издънихме се!

— Не — възрази Ейми. — Не сме се издънили.

Дан я погледна недоумяващо.

— Да не би от светкавицата мозъкът ти да се е опържил?

— Дан, стъкленицата не беше ключът — обясни сестра му. — Това беше само… и аз не знам какво. Подарък от Бенджамин Франклин. Нещо, което да ни помогне в търсенето. Истинският ключ към загадката е късчето хартия, пъхнато в панталона ти.