Рик Риърдън
Лабиринтът с костите (10)

Глава 10

Алистър Ох тъкмо беше минал паспортната проверка, когато неговите врагове му устроиха засада.

— Bonjour, чичо — поздрави Иън Кабра, който беше изникнал отдясно. — Добре ли пътува?

Алистър се обърна наляво, но там пътят му препречи Натали Кабра.

— На твое място не бих се опитвал да бягам, чичо Алистър — каза тя мило. — Наистина изумително, но мога да пренеса доста оръжия през всяко летище.

Натали държеше порцеланова кукла в синя сатенена рокля. Беше доста голяма, за да носи такива неща, но безспорно знаеше как да очарова охраната и тя да я пусне.

— Това какво е? — попита Алистър, като се постара да запази спокойствие. — Пистолет? Бомба?

Натали се усмихна.

— Дано не се налага да разбираш. Няма да е никак приятно.

— Върви, чичо — подкани Иън възможно най-подигравателно. — Нали не искаме да будим подозрение.

Те тръгнаха през терминала. Сърцето на Алистър биеше като обезумяло. Той усещаше как на всяка крачка „Алманахът на бедния Ричард“ във вътрешния джоб на сакото му се удря леко в гърдите му.

— Е, вие кога пристигнахте? — попита Алистър.

— О, качихме се на нашия самолет — отвърна Иън. — Кацаме на частна писта и там мерките за сигурност не са така… строги. Просто решихме да те посрещнем.

— Колко мило — възкликна мъжът. — Но не нося у себе си нищо, което да представлява интерес за вас.

— Ние пък чухме друго — каза Натали. — Дай книгата.

Устата на Алистър пресъхна.

— Откъде… откъде сте разбрали…

— Новините се разнасят бързо — отвърна момичето. — Имаме си информатори…

— Натали — тросна се брат й. — Благодаря ти много, но нека аз говоря. А ти дръж куклата.

Тя се намръщи и лицето й вече не беше чак толкова хубаво.

— Ще говоря пък, щом искам, Иън! Мама и татко казаха…

— Не ми пука какво са казали! Аз командвам тук!

Натали явно искаше да му изкрещи, но преглътна гнева си. На Алистър не му харесваше, че момичето стиска толкова здраво куклата. В тая чудесия сигурно имаше спусък, а Алистър нямаше намерение да проверява.

— Едва ли желаете между нашите кланове отново да избухне война — опита се той да бъде дипломатичен. — Едно телефонно позвъняване, и ще вдигна на крак всички от Токио до Рио де Жанейро.

— Ние също можем да го направим — напомни Иън. — Чел съм родовата история, Алистър. Последния път, когато двата клана са се сражавали помежду си, твоите хора не са се представили особено добре, нали?

Алистър продължи да върви и да мисли. Отпред, на двайсетина метра от тях, стоеше полицай. Ако Алистър успееше да отклони вниманието…

— Взривът от 1908 година в Сибир — каза той на Иън. — Да, било е внушително. Но този път на карта е заложено повече.

— Именно — съгласи се Иън. — Затова, старче, дай книгата, в противен случай ще си изпатиш.

— Да можеше да се чуеш, Иън — прихна Натали. — Голям смях!

— Моля? — смръщи се брат й.

„Пет метра до полицая — помисли си Алистър. — Запази спокойствие.“

— А, нищо — отвърна нехайно Натали на брат си. — Само дето си ужасно досаден. Без мен няма да успееш да уплашиш и един жалък старец.

Иън помръкна.

— Ще успея, и още как, малка безполезна…

Натали застана пред Алистър, готова да се скара с брат си, а старецът само това чакаше. Дръпна се назад, после встрани и още преди Иън и Натали Кабра да са се прегрупирали, отиде до полицая и произнесе възможно най-силно на френски:

— Merci, племеннико и племеннице — викна той на Кабра. — Но майка ви и баща ви ще се притеснят. Тичайте и им кажете, че идвам ей сега. Искам да питам нещо господин полицая. Май съм забравил да декларирам на митницата пресните си плодове.

— Пресни плодове ли? — повтори полицаят. — Това е много важно, уважаеми господине. Елате с мен, ако обичате.

Алистър сви рамене, сякаш се извиняваше на Иън и Натали Кабра.

— Ще прощавате.

Иън толкова се ядоса, че можеше да подпали с погледа си и пожар, но успя да се усмихне сковано.

— Разбира се, чичо. Не се притеснявай. Със сигурност ще те открием по-късно. Ела, Натали — процеди той името през зъби. — Трябва да поговорим.

— Ау! — изписка тя, когато брат й я стисна за ръката, но той я поведе по коридора и не след дълго двамата се скриха от поглед.

Алистър въздъхна с облекчение. Тръгна признателно след полицая към митническата проверка, където след двайсет минути на въпроси и претърсване на багажа той си даде сметка, че — quelle surprise!^[1] — в чантите му все пак няма никакви пресни плодове. Престори се на объркан старец и подразненият митничар го пусна да си върви.

Алистър се върна на терминала и си позволи да се усмихне. Иън и Натали Кабра бяха смъртоносни врагове, но въпреки всичко бяха още деца. Алистър не би допуснал за нищо на света хлапетии като тях да го надхитрят — сега на карта бяха заложени и неговото бъдеще, и бъдещето на неговия клан.

Той потупа с длан „Алманаха на бедния Ричард“, който още беше на сигурно в джоба на сакото му. Съмняваше се някой от другите отбори да знае повече от него за трийсет и деветте ключа към загадката. В края на краищата Алистър шпионираше Грейс от години и беше научил какво цели тя. И досега имаше доста неща, които не разбираше, тайни, които, както се надяваше той, Грейс е разкрила пред внуците си. Но много скоро щеше да научи и тях.

Беше много доволен от началото. Сега вече знаеше истинското значение на първия ключ съм загадката: „RESOLUTION на Ричард С.“ Пряко волята си Алистър се засмя. Дори Ейми и Дан не бяха разбрали какво всъщност е това.

Той продължи да върви през терминала, като се озърташе, да не би братът и сестрата Кабра да са някъде наблизо, те обаче явно бяха изчезнали. Алистър излезе навън и тъкмо затегли саковете към стоянката на такситата, когато при тротоара спря лилав ван.

Страничната врата се отвори. Някакъв мъж подвикна весело:

— Ей, насам!

Последното, което Алистър Ох видя, беше голям юмрук, който се устреми към лицето му.