Патрик Карман
Черният кръг (9)

Глава 9

Палецът на Ирина Спаска застина над бутона върху телефона й. Тя явно не намираше сили да се обади и да проведе разговора. Въздъхна тежко и прибра апарата в джоба на тънкото черно яке. Кабра могат и да почакат, помисли си тя и застана с гръб към Александровския дворец. Тръгна, както обикновено, сама към езерото в другия край на парка.

Беше видяла Дан и Ейми да влизат в двореца, беше забелязала и как тичат презглава към таратайката, която бяха купили. Смееха се. Това я притесни. Двамата бяха щастливи. Щяха да се качат на мъничкия си автомобил и щяха да продължат, докато накрая щяха да навлекат на Ирина ужасни неприятности. Двоен агент в клана Лусиан. Може би Мадригал.

Ейми и Дан бяха намерили нещо в двореца, това поне беше очевидно. Бяха загазили по-лошо, отколкото си даваха сметка.

Не е задължително всичко да завърши зле, опита се да убеди сама себе си Ирина. Пред очите й изникна друго дете, по-малко и по-русо. Защо го помня най-добре от времето, когато беше съвсем малък?

Почти не помнеше последните дни и най-вече погребението. Беше се заличило едва ли не всичко, освен времето. Ирина нямаше да забрави никога ниските потискащи облаци и сипещия се снежец, докато спускаха ковчега в земята. Оттогава беше изживяла прекалено много самотни дни и нощи, беше имала прекалено много време, за да мисли, беше правила прекалено много компромиси. Изгубиш ли дете, губиш душата си.

Ирина пак извади телефона и този път не се поколеба да набере номера.

— Най-после — тросна се Иън Кабра. — Установи ли нещо притеснително?

— Да — потвърди Ирина. Беше стигнала при езерото и загледа покритата с водорасли вода. — Някой им помага. Някой с високо положение в клана Лусиан. Няма друго обяснение.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Иън.

— Току-що си тръгнаха от Детската стая на Алексей. Със сигурност знаят, че кланът Лусиан е свързан с Романови.

— Постарай се да не се доберат до важни материали. Знаеш какъв е залогът. Ако се приближат още една крачка, ще се наложи да ги отстраниш.

— Наясно съм. — Ирина замълча, но изкушението да се заяде беше прекалено силно. — Баща ти ще накаже не само мен — предупреди тихо тя и изключи телефона.

Поне засега не я караха да предприема нищо крайно спрямо децата. Тя извади от джоба си някакво устройство и го включи. Екранът светна.

— Накъде пък тръгнахте сега, Дан и Ейми Кахил? — каза Ирина.

Вече беше вписала в устройството координатите на паркинга. Далечен сателит препращаше върху екрана й изображението, като го увеличаваше все повече, докато накрая не изникна син автомобил.

— Това се казва работа — възкликна Ирина, доволна от умното устройство, което кланът Лусиан беше въвел съвсем наскоро.

Върху екрана автомобилът беше размазан и не се виждаха подробности, но Ирина нямаше как да сбърка мъничкото синьо покривче.

Ще стане по-лесно, отколкото предполагах.

Тя се качи в колата си и подкара, като не изпускаше от очи малкия син автомобил. След две минути той зави надясно.

— Излязоха от магистралата — промърмори тя. — Вие двамата постоянно ме изненадвате.

След няколко минути Ирина най-неочаквано ги настигна и се озова на тесен черен път. Вече не й се налагаше да гледа образа, предаван от сателита на екрана, защото много скоро щеше да се изравни с автомобилчето. Нямаше намерение да се доближава толкова до Ейми и Дан и със сигурност не искаше те да я забележат. Но пътят беше тесен, с разорани ниви от двете страни, и нейната кола беше голяма. И още по-лошо: синьото автомобилче спря и обърна.

Ще бъде доста сложно, помисли Ирина, докато автомобилчето се приближаваше все повече. Вървеше бързо, сякаш шофьорът смяташе да се блъсне право в предната й решетка. Ирина превключи на задна скорост и подкара в обратна посока по черния път.

— Спрете, маниаци такива! — изкрещя тя.

Задницата на колата й поднесе силно, удари се в края на голям камък и навлезе в мазната разорана пръст на нивата.

Синята кола дойде шеметно при Ирина и спря със скърцащи спирачки. Караше я белобрад усмихнат мъж без един преден зъб.

— Кой ти даде колата? Къде отидоха? — изписка на руски Ирина, след като смъкна прозореца.

Мъжът кимна доста въодушевено, от което Ирина се усъмни, че е разбрал въпросите й. Тя надзърна към задната седалка.

— Казвай, малоумнико! — изкрещя.

Водачът като че ли се засегна от обидата и усмивката му се изпари.

— Американци — подхвана той. — В замяна ми дадоха десет хиляди рубли и колата си.

— В замяна на какво? — ревна Ирина.

— На камиона ми — отговори човекът.

— Какъв на цвят е камионът? Накъде тръгнаха? Скажи!

Ирина бързо осъзна, че е направила грешка, като се беше нахвърлила на стария руски селянин. Той не се развесели от гневния й тон и се втренчи в нивите, сякаш беше от желязо.

Ирина бръкна в джоба си и извади малък револвер. Окото й играеше бясно, но когато тя се обърна отново към колата, се разшири от ужас. Старият селянин беше стоварил крак върху педала за газта и запрати през отворения прозорец на автомобила й облак прах и кал.

По лицето на Ирина се посипаха камъчета от прашния път. Тя включи на скорост и натисна газта, но меката разорана пръст, в която беше навлязла, поддаде и задните й гуми хлътнаха.

Ирина заседна.

Закашля се и започна да плюе, за да махне от устата си пръстта. Но мазната кал в очите и устата й едва ли беше по-ужасна от истината.

Изгубих ги.

* * *

— Как мислиш, дали й се изплъзнахме? — попита Дан.

Именно на него му беше хрумнало да привлекат на своя страна селянина, който вървеше по черния път. Пълната с пари раница вършеше повече работа, отколкото той беше очаквал.

— Нямам представа, но не издържам повече тук. Багажникът на Тим Дребосъка е като пощенска кутия и краката ти смърдят.

— Съжалявам, че трябва да ти съобщя новината, но не моите, а твоите крака смърдят — възрази брат й.

Ейми подуши.

— Всъщност мисля, че смърди селянинът. Не е зле да се изкъпе.

Тим Дребосъка намали скоростта, запъпли и зави рязко надясно. След няколко секунди спря и багажникът се отвори.

— Сега платите? — попита селянинът.

— Сега ще платим — потвърди Дан, щом изпълзя от багажника и се огледа.

Ейми излезе след него и се втурна към седалката зад волана, да не би брат й да я изпревари. Срещна погледа му в огледалото за обратно виждане и му се изплези.

След като плати на селянина и се качи при нея, Дан направи отвратена физиономия.

— Хайде следващия път да потърсим помощ от някой, който не е газил цял ден в говежди тор — каза Ейми.

Отвориха прозорците и тя натисна газта, а старецът продължи нататък по нивите, като си броеше рублите.

Ейми караше възможно най-бързо Тим Дребосъка право към летището в Санкт Петербург. Смяташе, че трябва да отидат в някой от двата града извън Сибир в издирването: Москва или Екатеринбург.

Докато автомобилчето пуфтеше с последни сили по пътя, Дан се тресеше на седалката и държеше камъчето с цвят на мед, което Ейми беше открила в дрешника на Алексей. Беше овално, към пет сантиметра, и беше плоско като онези, които могат да подскачат по повърхността на езеро.

— Това едва ли е стояло в дрешника през всичките тези години — предположи той. — НРР явно го е сложил там заради нас.

— Съгласна съм. Жалко само, че написаното върху него не ми говори нищо. НРР доста ни усложнява живота.

— Не си поплюва.

Дан се взря внимателно във всеки от елементите върху камъчето и се опита да ги обедини. Би трябвало да се досети — умееше ги тези неща.

— Купчина кости, цифрата петдесет и две, стрела и буквите „М“ и „С“, разделени със запетая. Меко казано, е доста тайнствено.

— Накъде сочи стрелата, към „М“ и „С“ или в другата посока? — попита Ейми.

— В другата посока — отговори брат й. — Сега виждам, че костите са счупени. Натрошени.

Ейми удари спирачките прекалено рязко и Тим Дребосъка залъкатуши край банкета. Зад тях ревнаха гневни клаксони, а Дан за малко да си удари главата в предното стъкло.

Подминаха ги шофьори, които ругаеха и натискаха клаксоните. Ейми се опита да си поеме дъх, толкова разтърсена беше от това, че са се разминали на косъм с катастрофата.

— Още малко, и щеше да ме изстреляш през предното стъкло — ревна Дан. После очите му светнаха и той се обърна към сестра си. — Мой ред ли е да карам?

На петдесетина метра имаше страничен път с дървета отстрани, който изглеждаше много по-спокоен от двулентовото шосе. Ейми превключи Тим Дребосъка на по-ниска скорост, допъпли до завоя и измина още стотина метра, а после направи обратен завой и спря отстрани на пътя. Най-после се беше успокоила достатъчно, за да може да говори.

— И-и-извинявай. Явно все още не съм готова да шофирам. Трябва да я пенсионираме тая бричка, докато някой не е пострадал. Но ето я и добрата новина — знам какво означава рисунката върху камъчето. Къде е пътеводителят?

— Сега може ли да покарам? — попита за пореден път Дан.

— И дума да не става.

— Хайде де! Нека покарам! Моля те!

За трийсет секунди той попита още девет пъти и накрая подаде на сестра си пътеводителя. Тя го отвори на Сибир, на снимка с текст, които бяха привлекли вниманието й.

— И така, слушай сега. Преди много време, когато в затънтените сибирски селища е имало трудови лагери, са извеждали много от политическите затворници да прокарват този път. Той е дълъг. Наистина дълъг и работата е била изнурителна. Случвало се е често затворниците да се свлекат мъртви и тогава са вграждали костите им в пътя.

— Пътят на костите — каза Дан. — Дори на мен ми звучи доста неприятно.

— И си е самата истина. Виждаш ли?

Ейми му показа снимката — на нея имаше мъже с кирки и лопати, които стояха насред пущинака, а зад тях се беше разпрострял дълъг бял път.

— На Хамилтън ще му хареса. Пътят на костите! Невъзможно е да си измислиш такова нещо.

— „М“ и „С“ върху камъчето явно означават „Магадан, Сибир“. Един от трите града, които ни остава да посетим.

— А стрелката сочи в другата посока, към купчината кости. И така, ако тръгнеш от Магадан и изминеш по Пътя на костите петдесет и два километра, може би ще намериш нещо?

— Именно — потвърди сестра му.

Дан отново вдигна камъчето срещу светлината и огледа рисунката. Беше логично. Счупени кости, цифрата петдесет и две, стрелка, сочеща в противоположна на „М“ и „С“ посока.

— Я да се обадим на Хамилтън — предложи той.

Ейми набра от телефона на Нели номера на Хамилтън с надеждата той да е някъде наблизо и да не се е зазяпал или да се кара с Иън и Натали Кабра. Хамилтън вдигна след първото позвъняване.

— Ти ли си, Ейми? — попита той. — Дано имаш да ни възложиш нещо. Татко е толкова отегчен, че замерва птиците с камъни. Смята, че сте ни пратили за зелен хайвер.

— Няма такова нещо! — възрази Ейми. — И вие се справяте страхотно. Трябва да отидете незабавно в Магадан.

— Е, провървя ти — отвърна Хамилтън.

— В смисъл?

— Трябваше да се изнесем от Омск. Градът беше крайно недружелюбен към всички с името Холт. Затова си казах, карай, и без това сигурно ще ме пратят в Магадан. Това беше единственият друг град, който ми посочихте. Снощи се качихме на самолета и вече сме тук. Но Иън и Натали Кабра ни последваха. Като дъвка, залепена за подметка са. Страшни използвачи.

— Хамилтън! Ти си гений! — възкликна Ейми.

— Най-после някой да забележи.

Ейми включи телефона на високоговорител.

— И къде да отида? Казвай новината — подкани Хамилтън.

Тази чест се падна на Дан, след което Хамилтън направо избухна.

— Не може да бъде! Има ли наистина такова нещо? Път на костите? Жестоко! Ти, Дан, ще се пръснеш от завист. Само не ми се прави, че не завиждаш.

Дан беше толкава нещастен, че му идеше да изскочи от бельото си. Не му даваха да кара Тим Дребосъка, не можеше да отиде и на Пътя на костите. Държаха го настрана!

— Заемай се за работа, Хамилтън — подкани Ейми. — Чакаме следващата следа. И не гледай през пръсти на Иън и Натали Кабра. Безпощадни са — ще направят всичко, за да те спрат.

— Хамър поема задачата. Ще се свържа с вас.

После затвори.

Дан сумтеше недоволно на предната седалка, докато Ейми се мъчеше да набере смелост, за да подкара отново Тим Дребосъка. Щяха да отидат или в Москва, или в Екатеринбург. При всички положения наближаваха края на издирването и нямаха никакво време. Оставаха им само осем часа.

Ейми подскочи, когато телефонът в ръката й завибрира. Неизвестен номер.

— Ало!

— Здрасти, Ейми. Аз съм, Иън. Мислиш ли си за мен?

От кадифения му глас я побиха ледени тръпки.

— Какво искаш? Я чакай… откъде знаеш номера ми?

— Притеснявам се за теб. Увличаш се, любов моя. Внимавай на кого се доверяваш.

— Мога да ви блокирам и теб, и сестра ти. И не ме наричай „любов моя“!

— Виж какво, Ейми, опитвам се да играя честно. Забавно е да ви гоним вас двамата с Дан, но има нещо, което трябва да знаеш.

— И какво е то? — попита Ейми.

Тя закри телефона с длан и каза на брат си кой се обажда. Той пъхна палец в устата си и уж започна да повръща.

— Изостанали сте безнадеждно — заяви Иън. — Не искам да наранявам чувствата ти, но вече са намерени много ключове към загадката, включително онзи, който търсите.

— Лъжеш! — отсече момичето. — Нямаш никаква идея къде отиваме. Да, знам всичко. Запилели сте се някъде в Сибир. Е, имам малка изненада за теб, Иън. Намирате се на пет хиляди километра от мястото, където би трябвало да бъдете.

По линията настъпи кратко мълчание, после се чу присъщия за Кабра смях, ехиден и почти недоловим.

— О, Ейми. Само да знаеше истината. После да не кажеш, че не съм те предупредил.

Той затвори, а Ейми подкара Тим Дребосъка. Беше толкова ядосана, че натисна с все сила газта и завъртя гумите — страхът й да шофира се беше превърнал в далечен спомен.

— Лъже. Нямат повече ключове от нас, нали, Дан?

Но Дан не искаше да я поглежда в очите. До края на пътуването не си размениха и дума.