Патрик Карман
Черният кръг (15)

Глава 15

Докато се придвижваха опипом вътре в църквата, Дан си разтърка рамото.

— Още ли те боли? — прошепна Ейми.

— Как няма да ме боли, като паднах от хеликоптера и бях смазан от тая грамада, сестра си. Добре че не се приземих по глава.

— Станахме двама. Следващия път помисли, преди да натиснеш червеното копче.

— Благодарение на него се измъкнахме! — започна да негодува Дан.

Две секунди след като капака на люка в Акулата се беше затворил, Дан беше натиснал едно светещо червено копче, от което подът хлътна и те се изсипаха на улицата още преди Ирина да се е приближила достатъчно, за да ги види.

— Хайде да намерим Кехлибарената стая и да се махаме колкото е възможно по-скоро оттук — подкани Ейми. — Нямам никакво желание да се изправим още веднъж лице в лице с Ирина.

— Виждаш ли нещо, което да прилича на кехлибар? — попита Дан.

Тук-там се мяркаха светлинки и всички цветове в църквата сякаш се бяха слели с белия мраморен под.

— Хайде да опитаме оттук — отвърна Ейми.

Тя тръгна по пътеката в средата, между седалките. Беше зловещо да са посред нощ в църква, особено пък с гробница под нея, и момичето потрепери при мисълта, че от здрача може да изскочи нещо. На Дан му се стори, че седалките приличат на редици черни зъби.

В предния край на църквата подът беше протрит, на вдлъбнатинки. Дан погледна надолу и пръв видя онова, което търсеха.

— Кехлибарени квадрати.

През няколко крачки по мрамора започнаха да се появяват ръждиви на цвят плочи.

— Прилича на следа от кръв — отбеляза момчето.

Тръгнаха по кехлибарените плочи, заобиколиха олтара и излязоха при каменно стълбище. Дан усети как по бузата го лъхва студен въздух, докато той отваряше вратата в долния край на стълбището и надзърташе в притъмнелия подземен коридор.

След около шест метра той зави в сумрака. Дан и Ейми тръгнаха, като внимаваха да не вдигат шум, и накрая излязоха на място, където проходът се разклоняваше. Стените се превърнаха в циментови плочи и Дан съвсем ясно долови, че всеки момент ще навлязат в зоната с ограничен достъп.

— Мисля, че трябва да тръгнем натам — посочи Ейми наляво.

В дъното на дългия коридор имаше мътна електрическа крушка, която осветяваше оранжева врата, прихваната към циментовата стена с дебели железни панти. Сякаш бяха в банка, а не в църква.

— Защо съм толкова п-п-притеснена? — изпелтечи Ейми.

Оранжевият ключ в ръката й се тресеше.

— Не знам, сигурно защото ще влезем посред нощ в гробница в място, наречено Храм върху кръвта.

— Н-н-не ми помагаш особено — проплака сестра му.

— Дай ми ключа. Аз ще отворя.

Той го пъхна в ключалката вляво от вратата на хранилището и завъртя ръка. Плъзна се плоскост, изпод която се показаха няколко циферблата. В произволна последователност се появиха четирите символа в колода карти и Дан побърза да настрои циферблатите на купите и карите. Вратата изщрака и се отвори.

— Готово — пое си дълбоко въздух Ейми, а Дан дръпна тежката врата колкото да се промушат през нея.

Беше прохладно и влажно, сякаш вървяха по утъпкана пръст.

Беше тъмно, а Дан не напипваше електрически ключ на стената. Той включи фенерчето.

— Дали да не затворим вратата? — попита Ейми.

— По-добре недей. Ами ако се заключим вътре? Не искам след десет години да открият костите ни тук.

Мислите му го върнаха към пещерата в Корея.

Докато слизаха по широките стъпала, от ниския таван висяха паяжини. Щом се озоваха долу, Ейми съвсем се паникьоса.

— Дан, май не м-м-мога да…

Той я сграбчи за ръката и насочи светлината към гробницата, като плъзгаше лъча последователно по всички тъмни кътчета. Помещението беше голямо и беше запълнено с прашни стари ковчези. Върху стената в дъното, в най-отдалечения край на гробницата се виждаше последната врата.

— Това място е ужасно — простена Ейми. — Тук са избити хора, застреляни са най-хладнокръвно.

Тя се наведе инстинктивно към вратата, откъдето бяха влезли, но Дан не се помръдна.

— Вече сме тук, Ейми. Ами ако вратата води към нещо за мама и татко? Просто се дръж за ръката ми и ако толкова не издържаш, стисни очи. Аз ще те отведа. Можеш да разчиташ на мен. — Той се усмихна криво, но в очите му се четеше същото притеснение, което беше обзело сестра му. — Хайде, Ейми. Един доклад по история е страшен, но това тук?

Както никога, тя се остави Дан да я води и без да спори, се вслуша в онова, което й беше казал. Затвори очи и препъвайки се, мина покрай шест ковчега, пълни с чупливи кости. Докато си проправяше път през лабиринта от мъртъвци, Дан държеше лъча на електрическото фенерче насочен към вратата.

— Дръж фенерчето — помоли той.

Не искаше да пуска ръката й, но трябваше все някак да натисне дръжката. Сестра му се пресегна и както беше замижала, затърси опипом с ръка фенерчето.

— Не си отваряй още очите — посъветва я Дан.

Но Ейми не го послуша. Погледна и видя, че брат й е вдигнал капака на един от ковчезите.

— Да не си полудял! Веднага го затваряй!

— Успокой се. Вътре няма нищо, освен кости. — Той пусна капака и посегна към последната врата. — Можеш да изключиш фенерчето — каза той на сестра си. — Тук не ни трябва.

Влезе бавно и се озова сред мека златиста светлина. Затвори вратата и Ейми изключи фенерчето. Беше невъзможно да определят откъде идва светлината в стаята, но тя сякаш струеше отвсякъде, като че ли в стените бяха скрити хиляди свещи.

— Кехлибарената стая — изуми се момичето. — Успяхме, Дан. Влязохме в нея!

Таванът над тях се беше разтворил и сега се извисяваше на цели шест метра във въздуха. В ослепителната светлина стаята беше от край до край с цвят на тъмен мед.

— Откъде идва светлината? — попита Дан. — Не мога да разбера.

Ейми беше отишла при една от стените и докосна прелестните изображения. Светещите оранжеви плоскости обточваха изящно обработен кехлибар. Сигурно са били нужни години, за да се създадат великолепните изображения. Бяха като египетските пирамиди и Сикстинската капела в Рим. А Дан и Ейми стояха насред златистата светлина на стените й.

— Виж — каза Ейми.

Беше намерила маса само от кехлибар, върху която беше сложен златен часовник с претрупана украса. Дан прекоси стаята по средата, покрай масивната скулптура на мъж върху кон на висок пиедестал и редица зловещо черни шкафове.

Стояха в стая, която след Втората световна война не беше виждал почти никой. Бяха ги разкарвали из цяла Русия, но те бяха надделели. За външния свят това беше безценно съкровище, което отдавна е било изгубено завинаги. Докато гледаше сестра си, Дан усети как сърцето му се преизпълва с гордост.

— Трябва да нагласим часовника на полунощ — напомни Ейми. — После на един часа, след това отново на полунощ.

Дан се приближи внимателно до часовника и прокара ръка по циферблата, благодарение на който щеше да промени времето.

— Готово — каза той, след като завъртя циферблата така, че часовникът да показва полунощ.

— Сега един час напред — инструктира Ейми.

Дан премести стрелките, после ги върна на полунощ и циферблатът на часовника се отвори на единствената си златна панта.

Вътре Дан намери зрънце кехлибар, върху което бяха написани думите „1 грам разтопен кехлибар“.

— През цялото време ключът към загадката е бил под носа ни — отбеляза Ейми, докато гледаше прехласната зрънцето в ръката си.

— Много се дразня, когато се получава така — измърмори Дан.

Но се усмихна на сестра си. Сега вече имаха пет ключа към загадката и бяха с пет крачки по-близо до онова, което Грейс беше нарекла съдбата на рода Кахил. Но те бяха дошли не само заради ключа към загадката.

Извърнаха се към редицата черни шкафове, зловещо безцветни сред меката светлина на кехлибара.

— Какво търсим? — попита момчето. — Кахил? Трент? Хоуп и Артър?

— Всички. Ти започни от онази страна, а аз ще се заема с тази. И побързай.

Дан отвори първото чекмедже и прегледа дебелите кафяви папки. „Ангола, бойна задача. Архангелск. Атентати.“ Старателно написаните етикети криеха какви ли не мръсни тайни на клана Лусиан.

— Дан! — извика Ейми и след като вдигна очи, той видя, че сестра му държи с угрижено уплашено лице тънка папка.

— Мама и татко ли? — попита момчето.

— Не — прошепна Ейми. — Мадригалите.

Тя отвори папката и се пресегна да вземе неприхванатите листове вътре. Прехвърли няколкото кратки бележки, написани на ръка на руски. Отзад писмата бяха преведени с химикал на английски.

Ейми прочете на глас първото:

— Дан, наистина е странно — каза Ейми. — Чела съм за двамата. Константин се е отказал от престола и е преотстъпил на брат си Николай правото да стане цар на Русия. Но от това тук се вижда, че го е направил съвсем преднамерено — за да може да събере всички ключове към загадката.

— Дали това не означава, че кланът Лусиан вече се е добрал до всички ключове към загадката? — върху лицето на Дан се беше изписала тревога. — Хайде, прочети следващото.

Ейми остави встрани пожълтялата страница и прочете думите върху следващия лист:

— Ами ако наистина всички останали ключове са у тях? — възкликна Дан.

Не беше сигурен, че иска да знае какво има върху последния лист. Ако кланът Лусиан наистина вече беше победил, значи всичко, което те с Ейми правеха, беше безполезно. Те вече бяха изгубили.

— О, не — въздъхна Ейми.

Преглеждаше последната бележка.

— Онези от клана Лусиан вече държат всичко в свои ръце, нали? Те са приключили с надпреварата.

Ейми погледна брат си, сетне прочете с треперещ глас последната бележка:

В стаята се спусна тежко мълчание.

— Мадригалите са по-могъщи от клана Лусиан! Може би точно те са наредили царското семейство да бъде избито!

Ейми кимна, сетне прошепна онова, което се въртеше в главата и на двамата:

— И мъжът в черно е Мадригал.

— Да се махаме оттук — подкани Дан.

— Чакай! — спря го сестра му. — Може да има нещо за мама и татко!

Децата се нахвърлиха отново на папките и започнаха да ги разгръщат трескаво — накрая Дан намери тънка кафява папка, върху която пишеше само „Кахил, Хоуп и Трент, Артър“. Сърцето му затуптя като обезумяло. Ейми надзърна.

— Дан! Какво е това?

Те отвориха заедно с треперещи пръсти папката. Вътре имаше два австралийски паспорта с черен печат. Ейми отвори първия.

— Невъзможно — отсече Дан, който се беше навел, за да види по-отблизо.

Ейми отвори и втория паспорт.

— Те са — каза тя, като гледаше двете снимки.

Имената бяха фалшиви, но лицата бяха непоносимо познати.

— Мама и татко — пророни Дан. — Били са тук.

Ейми разлисти паспорта, целия в печати на различни държави. Египет. Южна Африка. Непал. Япония. Индонезия. Франция.

— И те като нас са търсели ключове към загадката.

— Но така и не са стигнали до края — добави Дан.

Целият му свят се стесни до двете лица, които ги гледаха. Неговата майка и неговият баща, млади и преизпълнени с надежда, тръгнали да обикалят широкия свят точно както сега правеха те със сестра му. И завършили с провал.

По страните на Ейми потекоха сълзи.

— Сякаш са се завърнали, за да ни помогнат. И сякаш бдят над нас, наблюдават ни.

— Наблюдават ви не само те.

През вратата на хранилището влезе Ирина Спаска.

* * *

— Какво сте направили?

В гласа й изобщо не се долавяше ужаса, който тя изпитваше. Нима беше възможно децата да са толкова глупави? Черният кръг на клана Лусиан беше най-опасен от всички места по света, където те биха могли да се опитат да проникнат. Имаше съвсем малка надежда…

Ирина се спусна бързо към тях, прекоси като черна котка стаята и ги притисна до стената.

— Кажете какво намерихте. Бързо!

— Още не сме намерили нищо. Търсим — отвърна Дан.

Жалък опит. Ирина забеляза, че той държи ръката си зад гърба и се мъчи да напъха нещо в задния си джоб. Тя огледа помещението, като внимаваше да ги държи при стената.

— Виждам, че сте взели нещо от папката — каза тя, след като зърна на пода пожълтелия лист хартия. — И сте отворили циферблата на часовника. Умно. Прекалено умно! Някой ви е помогнал. Казвайте кой!

— Не сме намерили нищо важно — възрази Ейми. — Само някакви стари хартийки.

— Дайте ми ги още сега! Животът ви е в опасност!

Ирина погледна към вратата. В най-добрия случай остават броени минути, помисли си тя. Но грешеше.

— Ще започнем оттук.

Ирина се завъртя рязко. Входът на Кехлибарената стая беше препречен от двама мъже с черни маски върху лицата. Те отвориха едновременно сивите си сака, за да покажат герба на клана Лусиан върху черен кръг.

— Изпраща ни господин Кабра — изръмжа единият, както беше заел позиция на вратата. — Какво разрешително имате?

— Именно аз съм създала черния кръг — избълва рускинята. — Имам разрешително от най-високо място.

Мъжете се спогледаха, за да решат какво да правят. Ирина Спаска се взря в тях — знаеше какво означава присъствието им. Сега вече тя нямаше никакъв шанс. Щеше да бъде принудена да убие малките Дан и Ейми Кахил, иначе тези мъже щяха да го направят сами и после щяха да очистят и нея.

— Тъкмо изяснявах нещата — обясни Ирина. — Прикривайте вратата.

Двамата агенти се отдръпнаха в здрача, но Ирина продължи да чувства мрачното им присъствие.

Не беше очаквала да се стигне дотук. Още две минути, и щях да се справя с тях, щях да откопча тайните и да ги изведа безпрепятствено оттук. Тя се приближи, като се пресегна да издърпа кинжала, скрит отзад на кръста й.

Момичето като че ли усети надвисналия студ. Застана плътно пред брат си, за да го предпази.

— Ще ти дадем каквото искаш — заяви Ейми. — Само ни пусни да си вървим. Моля те.

— Късно е — отсече Ирина. — Опитах.

Изгубиш ли дете, губиш душата си.

Имаше чувството, че кинжалът е леден.

Зад нея се чу рязък пукот. Ирина се обърна и видя върху стената на тъмната гробница боричкащи се силуети.

— Отзад! — изкрещя тя.

Един от агентите изпищя. Ирина усети как я парва дива надежда и ревна на Ейми и Дан:

— Не мърдайте оттам!

Приклекна като котка и се спусна през вратата. От стената отекнаха гласове, които задумкаха в главата й, мярнаха се сенки. В началото тя не беше сигурна, но после…

— Ти! — ахна Ирина, вперила очи в жилавия мъж, който беше облечен изцяло в черно и замахваше към агентите на клана Лусиан с тъпия връх на метален прът.

* * *

Дан и Ейми не губиха и миг. Веднага щом Ирина влезе в мрака зад вратата, те се промъкнаха след нея в гробницата. Чу се как някой замахва и крещи, после се свлича на земята, и стъписани, Дан и Ейми различиха очертанията на мъж в черно, който се бореше с Ирина Спаска.

Дан се сниши, промъкна се при първия ковчег, вдигна възможно най-тихо капака и се пъхна вътре. Ейми се поколеба, но брат й я хвана за ръката и я дръпна. Тя също влезе в ковчега и момчето затвори капака. Заслушаха как противниците в схватката отвън се блъскат в стените и вият от болка — единият дори падна върху ковчега, където те се бяха скрили.

— Изплъзнаха се! — извика един от агентите на Лусиан.

— Изплъзнахме ли се? — прошепна Дан.

— Виждам ги!

Двамата чуваха за пръв път този дрезгав глас, последван от забързаните стъпки на някой, който излезе тичешком от гробницата и се върна в църквата.

— Това сигурно е мъжът в черно — прошепна Ейми. — Нима ни помага?

— Изключено — отвърна също през шепот Дан.

Изчака да стане тихо, после вдигна съвсем леко капака на ковчега и надзърна в тъмнината. Всички се бяха махнали.

Момчето смъкна внимателно капака и притихнали като мишки, двамата с Ейми зачакаха в ковчег, пълен с костите на мъртвото царско семейство.