Патрик Карман
Черният кръг (12)

Глава 12

Всички врати на залата бяха заключени, но само след няколко минути изникна един работник по поддръжката, който тикаше количка за боклук. Дан веднага разбра, че им се е открила точно възможността, от която имат нужда, и бутна Ейми пред мъжа. Тя се блъсна в количката, спъна се в металното колело и се просна върху мраморния под.

— Ах, ти, малко чудовище! — възкликна Ейми и поруменя като домат, за миг забравила, че е предрешена като възрастна и е на посещение в една от най-пищните концертни зали в Европа.

Когато се изправи, мъжът се усмихваше криво в опит да не прихне. Изпелтечи нещо на руски и Ейми беше сигурна, че е казал „безнадеждна левачка“, после човекът продължи нататък по дългия коридор, като клатеше глава.

— Дан!

Тя се огледа във всички посоки и намести смешната перука и очилата, но от брат й нямаше и следа.

— Пссст. Насам — повика я Дан.

Сестра му се обърна и забеляза, че една от вратите на залата е открехната колкото оттам да се покаже козята брадичка на Дан.

— Идвай, докато не са те видели.

Ейми тръгна бавно заднишком точно когато покрай нея минаха няколко жени, които си говореха тихо на руски. Щом те се скриха, Ейми се облегна на една от вратите. Брат й я сграбчи за ръката и я дръпна вътре.

— Защо се бавиш толкова?

Ейми му се намръщи. Първо ме бута, после ме тегли. А сега ми подвиква.

— Вече ме дразниш — каза му тя, готова за епична братско-сестринска разправия.

Но се обърна към сцената и гневът й се изпари. Ейми обичаше театъра почти колкото книгите, а Големият Кремълски дворец наистина беше изумителен. Сцената беше окъпана в синя светлина — спускаше се нощ. Имаше декори на сгради и в далечината на църква в руски стил. От мястото, където стояха двамата с Дан, гледката беше смайваща, като сцена от приказка, в която Анастасия възкръсва, а Распутин се скита из гората.

В средата на залата имаше дълги редици седалки, всички празни, чакащи посетителите, които щяха да дойдат чак вечерта.

Дан тръгна пръв в мрака покрай задната стена на залата.

— Балконът е горе, значи и стълбището е някъде наблизо. Залата е грамадна. Сигурно побира шест хиляди души.

Чуха, че се отваря врата, и се прокраднаха при стълбището, което беше скрито зад завеса. Ейми долепи пръст до устните си, после се обърна и видя, че е влязъл човек от охраната. И още по-страшно, той водеше грамадна немска овчарка на каишка.

Дан махна на сестра си да отиде при него и не след дълго двамата бяха в горния край на позлатеното стълбище, откъдето отидоха в къс коридор и оттам — на балкона, ложа 4. Дан затърси ред 3, после се опита да се досети какво означава В1. Не беше умувал дълго, когато Ейми усети, че е объркан. Приклекна ниско и надзърна иззад перилата на балкона. Кучето водеше мъжа от охраната към стълбището и се приближаваше.

— Идва насам! — каза тя.

Ейми се промъкна при брат си и двамата се загледаха отново в цифрите и буквите, надраскани върху листа хартия.

— Има три В-та — B1, В2 и В3. Дали това пък не са врати?

— Възможно е — съгласи се Дан. Той повтори още веднъж шепнешком всички букви и цифри. Понякога, ако изречеше нещата на глас, това му помагаше да ги разбере. — ГКД БАЛ ЛОЖА4 Р3 В1 45231 В2 45102 В3 НРР.

— Побързай, Дан! Това куче не е шега работа. Изглежда свирепо и гладно. Знаеш какво означава това…

Дан тръгна по ред 3 и седна.

— Какво правиш? Сега ли намери да седиш? Направи нещо!

— Точно това правя — отвърна момчето. — Мисля, че разбрах.

— Какво мислиш, че разбра? — попита припряно сестра му. Тя търсеше по пода копче или ключалка, нещо, което да ги изведе оттук и да ги спаси от приближаващото куче пазач. — Търси циферблати или скрити табла. Направи нещо полезно!

Дан се изправи спокойно и се разположи на следващата седалка — номер 5 в реда. Досега беше седял на номер 4. После пак стана и седна на номер 2.

— Наистина, Дан, съвсем си превъртял.

— Не мисля — прошепна момчето. — 45231 може би е последователността, в която трябва да сядаш на седалките в ред 3. Нека довърша.

Той седна на номер 3, след това се премести точно до Ейми.

— Ако не се случи нищо, докато седя, сме загазили сериозно.

Дан си пое дълбоко въздух и седна тежко. Зад завесата, върху стената в дъното на балкона, се чу тихо изщракване.

— Май направи нещо — прошепна Ейми.

Вече чуваше как немската овчарка души в горния край на стълбището. Двамата с Дан отидоха тихо в края на балкона и дръпнаха червената завеса. Една от плоскостите се беше плъзнала на около два-три сантиметра и отзад се виждаше черна ивица мрак.

— Кто там?

От гласа на пазача Ейми за малко да скочи от балкона. Той беше точно отпред и всеки момент щеше да влезе, но Дан отмести плоскостта колкото да се шмугне вътре. Ейми го последва и завесата се спусна. Тя пак плъзна плоскостта и я затвори.

Кучето заскимтя и задуши, затърси навсякъде по балкона, включително зад завесата. Но не откри нищо. Дан и Ейми бяха изчезнали.

* * *

— Сигурно трябва да вървим по светлините — предположи Ейми.

Намираха се в дълъг тесен коридор с лампички като на самолетна писта, вградени по средата на пода. Стените и таванът бяха черни и Ейми и Дан изпитаха чувството, че вървят по линия звезди из нощното небе. Лампичките закриволичиха напред-назад и след петнайсетина метра свършиха.

— Прилича ми на асансьор — каза Дан. — В2 — врата втора.

Ейми кимна в тъмното. Върху черната стена слабо светеха пет наслагани в редица бутона, всичките кръгли и обрамчени в червено.

— Помниш ли последователността? — попита момичето.

Дан отиде при бутоните и започна да ги натиска един по един. Първо 4, после 5, след това 1, 0 и 2.

Вратите се отвориха изненадващо бързо, а Дан отскочи назад и без да иска, удари с лакът Ейми по ръката. Върху цялата задна стена на асансьора имаше грамаден портрет на семейство Кабра. Иън изглеждаше особено самодоволен.

— Наистина се мислят за много важни, нали? — попита момчето.

— Така си е — съгласи се Ейми.

Спогледаха се и Дан забеляза, че ръцете на Ейми отново треперят. Не й беше никак лесно, все пак беше по-голямата от двамата и беше длъжна постоянно да е по-отговорна. Изведнъж той усети вина.

— Справяме се добре, нали? — каза Дан.

Ейми понечи да се усмихне, но точно тогава асансьорът започна да се спуска стремглаво. Тя се вкопчи в дръжката. Дан нямаше такъв късмет. Търкулна се на пода на асансьора, но после той спря рязко и вратите се отвориха отново.

— Започвам да си мисля, че тук има духове — отбеляза Дан. Намираха се някъде под земята и това го плашеше — все едно бяха затворени в шахта на рудник и въздухът всеки момент щеше да свърши. — На каква ли дълбочина под земята сме?

Сестра му не отговори. Беше вперила очи в чудовищната готическа врата на около шест метра от тях, в дъното на тунел, който приличаше на пещера.

— Все едно играем на „Подземия и Дракони“ — отбеляза момчето.

— Дан, това е В3, последната врата. Мисля, че го намерихме. Намерихме НРР.

— Струва ми се, че открихме много повече от това. Според мен току-що намерихме нещо като стар бастион.

Ейми слезе от асансьора и тръгна напред, а Дан я последва и накрая двамата застанаха пред врата от дърво и желязо със старинни циферблати по повърхността. Имаше само един проблем. Написаното по циферблатите беше на руски.

— Дай ми пътеводителя — помоли Ейми.

Дан отвори раницата и подаде на сестра си книгата. Тя започна да я разлиства — опитваше се да си спомни нещо…

— Ето. Намерих го. От нула до десет, написани на руски и на английски.

Дан се надвеси и погледна страницата. Светлината в тунела беше, меко казано, мъждива, но той видя странните руски букви.

— Сигурни ли сме? — попита.

Всичко в пътуването им из Русия приличаше на капан, а сега те бяха проникнали в нещо като тайно леговище, откъдето може би нямаше да успеят да се измъкнат. Но това не притесняваше ни най-малко Ейми и тя беше почти сигурна, че не притеснява и Дан.

„Елате като майка си и баща си сами.“ Думите кънтяха в главата й и я тласкаха напред.

— Ами ако мама и татко са идвали тук? — прошепна тя. — Може би са стояли точно на това място и са се опитвали да разберат за какво става въпрос. Те сякаш ни викат.

Дан кимна.

— Точно така се чувствам и аз — рече той.

— Искаш ли на теб да се падне честта? — попита сестра му.

— Иска ли питане — отвърна Дан.

Той огледа списъка за няколко секунди и после се зае с циферблатите.

— Четири… Пет… Едно… Нула… Две.

Щом се завъртя и последният циферблат, ключалката щракна и се отвори, а вратата се плъзна на пантите със стържене на стар метал. Иззад вратата проехтя тих женски глас.

— Влизайте. Чакам ви.