Патрик Карман
Черният кръг (3)

Глава 3

Когато Ейми Кахил си мечтаеше да пътешества по света, и през ум не й минаваше, че ще седи до един Джон Ленън с размерите на джудже.

— Според мен в Русия няма да намерим понички — промърмори тя, загледана в смешните кръгли очилца на брат си.

— Няма страшно! Добре сме се запасили — отговори Дан.

Погледна огромната купчина какви ли не закуски. Бяха напълнили раницата с шоколади, вафли и пликчета чипс, които Дан беше купил с помощта на новата си най-добра приятелка, картата „Виза Голд“. Той отвори едно пликче с царевичен чипс и се облегна на седалката.

Ейми предпочиташе, вместо да се тъпче с нездравословна храна, да обмисли какво да правят. Накрая беше убедила брат си да й даде да подържи пергамента, та той да не оставя по него мазни петна от чипса, но колкото и да го гледаше, тревогата й само се изостряше. Телеграмата, която бяха получили сутринта, беше подписана от човек, представил се като НРР, а това не говореше нищо на Ейми и Дан. Още по-неприятното беше, че телефонът на Нели беше извън обхват и те не можеха да се свържат с нея.

— Как мислиш, можем ли да се доверим на тоя НРР? Така де, сега сме сами. Този път Нели няма как да ни защити. Ами ако е хитър капан?

— Единственото, което знам, е, че направо ще умра, ако още четири часа седя в самолета с тия мустаци. Гъделичкат ме ужасно.

— Толкова ли не можеш поне за една минута да си сериозен? Отиваме в Русия. В Русия, Дан. Разбираш ли? Без Нели и Саладин.

Ейми знаеше, че брат й обича Саладин и не понася да се дели за дълго с него. Ами Нели? Тя не им беше майка, дори не им беше роднина, но при тези налудничави обстоятелства я заместваше успешно.

— Я ми дай да я видя още веднъж това нещо — каза Дан и издърпа бележката от пръстите на сестра си.

Стисна пергамента в ръката си и се взря в безредните букви, после го обърна благоговейно. Ейми знаеше, че най-силно го вълнува черно-бялата снимка от другата страна. Загледа как брат й се взира съсредоточено в младия мъж и жена, които очевидно бяха влюбени и които стояха пред американското посолство в Русия.

— Наистина са те, нали? — попита Дан.

— Можеш да бъдеш сигурен — отговори Ейми.

В Париж Дан беше изгубил единствената снимка на майка им и баща им, която имаше. Снимката, с която се бяха сдобили сега, означаваше много и за двамата. Но заради нея и двамата бяха много потиснати.

Мамо, тате, какво сте правили в Русия?

Ейми се подвоуми.

— Страхотно е, че ги виждаме такива млади и щастливи. Едва ли може да има по-добра примамка. Колко ужасно ще бъде, ако някой използва тази снимка, за да ни манипулира.

— Знам какво имаш предвид — отвърна Дан. Той прокара пръст по края на снимката, докосна лицето на майка си, взря се в очите на баща си, когото почти не помнеше. — Но ако има някаква вероятност да открием нещо…

Ейми знаеше как се чувства брат й, понеже и тя се чувстваше по абсолютно същия начин.

Под снимката беше написано нещо с печатни букви и Дан го прочете на глас може би за стотен път в опит да разбере какво означава:

Часовникът отмерва времето. Открийте ме до трийсет и шест часа, иначе вратата на стаята ще се затвори завинаги. Елате като майка си и баща си сами или изобщо не идвайте. Не се доверявайте на никого. НРР.

Дан обърна пергамента, за да разгледа още веднъж разбърканите букви. Взира се в тях през цялото време, докато самолетът набираше височина, а той дъвчеше втория чудовищен плик царевичен чипс. Ейми забеляза, че брат й се е досетил за какво става въпрос чак когато докараха при тях количката с напитките и той изгълта наведнъж цяла кока-кола.

— Я повтори, в кой град каза, че отиваме? Във Волвофлърб ли?

— Във Волгоград — отговори сестра му.

— Тоооочно така. Я ми дай плика, който пиколото ти донесе сутринта. Хрумна ми нещо.

Ейми си беше отбелязала с него докъде е стигнала в пътеводителя. Извади го от книгата и го даде на Дан — беше й интересно какво му е хрумнало.

— Сега вече би трябвало да се получи — каза брат й.

Той скъса от списанието на авиокомпанията един лист, извади химикалка и написа едно от буквените съчетания.

РГОЛГОВАД

— Ето кое ме затрудни, липсващите букви. Обърка ме. Но те трябва да се вземат от плика — тази дума тук е ВОЛГОГРАД, виждаш ли?

Дан взе от плика подчертаната буква „Л“ и я добави към разбърканите букви. Ейми отгърна пътеводителя на една страница, където бяха изброени някои градове в Русия, и след няколко минути двамата с брат й гледаха списъка с шест от тях.

— Екатеринбург — каза Дан. — Звучи като град, където само драйфат. Може ли да го подминем?

Ейми не си даде труда да отговори. Вече мислеше за друго.

— При Санкт Петербург имаме още X и 2 — каза тя. — Обзалагам се, че това означава X 2. Санкт Петербург по две. Излиза, че там трябва да намерим два предмета.

Дан кимна.

— Сега остава само да се досетим какво трябва да правим във всички тези градове.

— Волгоград е мястото, където самолетът ще кацне, значи е първият град, където трябва да търсим. Пак той е показан в преспапието — обясни Ейми.

— Как разбра? — полюбопитства Дан.

Тя хвана тежката стъклена сфера така, че брат й да я вижда по-добре.

— Буквите върху стената ЦСВ означават Царицин, Сталинград и Волгоград. Според пътеводителя градът е преименуван два пъти.

— Тия руснаци толкова ли не могат да се спрат на едно име? — възкликна Дан.

Ейми не обърна внимание на въпроса му и се доближи още малко.

— Струва ми се, че знам какво трябва да търсим, след като кацнем.

— Не ме дръж в напрежение — възкликна брат й и избърса солени пръсти в козята си брадичка.

Ейми почука с пръст по корицата на книгата, която беше намерила в шкафчето.

— Тези пътеводители са пълни с отговори. Достатъчно е само от време на време да ги разлистваш.

* * *

Щом видя за пръв път Русия, Дан се задави с един чипс, закашля се и го изплю на тротоара пред летището.

— Ей! Сериозно ти говоря, така няма да си намериш никога гадже — каза Ейми.

— Притрябвало ми е!

Дан се замисли дали да не си го върне на сестра си, но точно тогава сетивата му се възпламениха. Всички табели се свеждаха до странни усукани букви, които той не можеше да прочете. Във въздуха се носеха миризми на неща, които той не беше опитвал никога, покрай тях с клатушкане преминаваха червено-жълти автобуси и Дан чуваше от всички посоки звука на някакъв нов екзотичен език.

Пред терминала на летището във Волгоград двамата със сестра му се огледаха и видяха безредните върволици мръсни таксита. И двамата не бяха сигурни, че трябва да се доверяват на някой друг да ги кара, особено след случката с джипиеса в Кайро.

— Какво ще кажеш за ей онзи там? — попита Дан с пълна с „Кит-Кат“ уста.

Това беше третата вафла, която ядеше за точно толкова часа, затова зададе въпроса със силно фъфлене.

— Внимавай да не забележи, че го гледаш — предупреди Ейми. — Иначе няма да ни остави на мира.

Но вече беше късно. Водачът се приближаваше с надут клаксон през четирите редици автомобили. На Дан му хареса този брадат руснак с ван „Фолксваген“. Вписваше се в битническия му стил да се придвижват с таратайка от шейсетте години на миналия век.

— Не се притеснявай. Говоря на неговия език.

— От тези мустаци още повече ли си оглупял? — възкликна сестра му.

Ванът зави шеметно по платното и закова точно пред Дан и Ейми.

— Искаме да вземем кола под наем — обясни Дан. — Можете ли да ни помогнете?

— Моля? — изрече само с устни Ейми. — Да вземем кола под наем ли? И кой ще я кара?

— Искате кола под наем? Познавам един човек. Ще ви я даде най-изгодно в цял Волгоград.

Дан не беше карал никога кола, но се справяше доста добре с маунтин байк. Той показа бързо картата „Виза Голд“, после я пъхна пак в джоба си.

— Можете ли да ни намерите мотоциклет? Обичаме чистия въздух.

Брадатият руснак намигна и след по-малко от час Дан вече излизаше от една задна уличка с Ейми, сместена в коша до него. Мотоциклетът беше стар руски военен модел, зелен на цвят и с кик стартер.

— Сигурен ли си, че ще се справиш? — попита Ейми, както стискаше пътеводителя.

— Дръж се здраво! Ще клати — предупреди брат й.

На сантиметри от тях мина решетката на един камион за доставки, после Дан излезе от уличката и отпраши.

— По-бавно, маниак такъв! — ревна Ейми, но Дан се забавляваше както никога през живота си.

Наложи се да опитва няколко пъти, докато превключи на по-висока от първа скорост и двигателят заработи на пълни обороти. Писнаха клаксони, пешеходците гледаха изумени как мотоциклетът криволичи от единия до другия край на платното. Накрая Дан превключи на втора и се насочи право към автомобилите в насрещното движение — едва овладя дръжките на кормилото.

— Д-Д-Д-Д-Да… — изпелтечи сестра му, като сочеше колите, устремили се с надути клаксони право срещу тях.

Дан превключи бързо на трета и се върна шеметно в своята лента.

— Вече разбрах как се управлява, наистина — ревна той и залъкатуши между автомобилите с усмивка, широка като чудовищен камион.

Ейми смъкна рязко перуката и очилата с червена рамка и ги тикна в раницата.

— По-скоро ще ни убиеш!

— Не се притеснявай за нищо. Вече знам как.

Ейми надяна старата очукана каска, която намери да се търкаля на дъното на коша. После грабна пътеводителя и го отвори на последната страница, където брадатият руснак им беше описал накъде да се движат.

— На третата улица завий вляво — извика тя и вдигна очи с надеждата да се ориентира по нещо.

Но всички табели бяха на руски и те за малко да подминат улицата, където трябваше да завият.

— Ето тук — изписка Ейми и се вкопчи в коша на мотоциклета така, че кокалчетата на пръстите й чак побеляха, когато Дан удари спирачките и зави рязко наляво.

— Върхът! — кресна той, като остави зад мотоциклета черна следа от гума. — Пукай се от яд, Хамилтън Холт!

След двайсет ужасяващи минути мотоциклетът спря на паркинг с размерите на игрище за американски футбол.

Дан смъкна рязко каската, мустаците и козята брадичка и огледа разпрострелия се пред тях тревист хълм. В другия му край се виждаше огромна статуя на жена, стиснала над главата си меч, която се издигаше като небостъргач на фона на покрития с облаци хоризонт. Ейми и Дан я бяха забелязали още отдалеч, докато препускаха шеметно из града, но отблизо тя беше стряскаща гледка.

— „Родината Майка зове“ — обясни Ейми. — Два пъти по-висока е от Статуята на свободата. Знаеш ли в чест на какво е?

— Нямам представа, но съм сигурен, че ти ще ми кажеш.

— Паметникът е в прослава на Битката при Сталинград от Втората световна война и не е особено уместно да си правиш шеги. Точно на това място са загинали над един милион души.

Тук смъртта си бяха намерили родители, оставяйки на грижите на други покрусени сираци. Дан знаеше колко ужасно е това: всички останали без отговор въпроси, отчаянието, смазващото усещане, че си изгубил мястото си в света. Ейми се пресегна към нефритената огърлица, останала й от Грейс, и потърка висулката.

— Да не губим време. Знае ли човек кой ни следи! — подкани Дан и тръгна по алеята към паметника.

Беше пълно с хора: семейства с деца, старци с бастуни, множество туристи, тръгнали да разглеждат забележителностите, и униформена охрана.

— Надявах се тук да не се натъкваме на никого — каза Ейми. — Гъмжи от полиция и туристи. Не бързай, чу ли, Дан. По-добре да сме предпазливи, отколкото после да съжаляваме.

Дан кимна и предложи да се разделят, за да обхванат по-голяма площ. Ейми се беше досетила, че майката, която седи на стол в малкото стъклено преспапие, е препратка към огромната статуя. Върху една от стените в мъничката стая имаше око и точно тук ставаше доста страшно. Ако Ейми беше права в предположението, че окото в преспапието ги отпраща към едно от очите върху лицето на „Родината Майка зове“, това означаваше, че те трябваше да се качат чак на върха на статуята, висока почти колкото планина.

Дан погледна нагоре. И нагоре, и нагоре. Как ли ще стигнем дотам? И какво ще намерим?