Патрик Карман
Черният кръг (5)

Глава 5

Иън Кабра беше седял отзад в лимузината стотици пъти, но никога — покрит с пирожки.

— Тия от семейство Холт са варвари — каза той отвратен.

Седеше отзад и бършеше мазните петна по костюма си „Армани“ за пет хиляди долара.

— Ето го и Хамилтън! — оповести Натали.

По време на битката на паркинга тя беше извадила по-голям късмет — още щом беше забелязала разлетялата се храна, се беше скрила в лимузината. За нищо на света нямаше да изложи на опасност дрехите си на „Гучи“.

— Шофьор, карай след онази купчина желязо — нареди Иън.

Той посочи очуканата бяла камионетка, в която Хамилтън току-що се беше метнал. Тя избоботи и излезе шеметно от паркинга.

Иън набра на мобилния си телефон един номер. Баща му беше изпаднал в паника само като чу, че надпреварата се пренася в такъв решителен момент чак в Русия. Сега не беше време да се рискува.

— Какво искаш?

Гласът в другия край на линията беше на Ирина Спаска, единствената гражданка на Русия, участваща в някой от отборите. И тя като Иън беше от клана Лусиан. Едно стъпало под родителите на Иън и Натали, нещо, от което винаги се вбесяваше.

— Не проумявам как си допуснала всички да проникнат в страната ти — каза Иън. — Но баща ми се изнервя от това. А когато е нервен той, съм нервен и аз. Ще ни откъсне главите и на двамата, ако разрешим някой от другите отбори да се добере до ключ към загадката.

— Ще си останат с празни ръце! — тросна се Ирина. — Тръгнали са за зелен хайвер.

Иън се подсмихна. Представи си как окото й играе, тик, който се появяваше винаги когато Ирина беше ядосана.

— Не ми харесва, че толкова близо до някои изключително важни тайни кипи такава бурна дейност. Това е твоята страна. Заеми се.

— Внимавай какво приказваш. Нищо чудно да ни подслушват — отговори Ирина.

— Ти следи Дан и Ейми Кахил. Според мен са намислили нещо — нареди Иън. — Ние ще останем със семейство Холт.

— Разбрахме се. Ти ще наглеждаш малоумниците. А истинската работа ще я свърша аз.

* * *

Ирина изключи мобилния телефон и потъна в мисли на задната седалка в стария ван „Фолксваген“, същия, с който Дан и Ейми се бяха придвижили от летището. Подобно на стотици други информатори, пръснати в страната му, и брадатият руснак работеше за клана Лусиан.

Кой помага на Дан и Ейми, запита се Ирина. Дали в редиците на Лусиан нямаше двоен агент? Тази мисъл й беше минавала и преди, но след смъртта на Грейс подозренията й се бяха засилили. В Русия имаше тайни, тайни, които на всяка цена трябваше да се опазят. Дан и Ейми бяха нагазили в гнездо на усойници.

— Тръгнаха — каза от предната седалка брадатият руснак.

— Карай след тях — заповяда Ирина.

Той се сля с движещите се автомобили, като следваше мигащата точка върху екрана.

— Справя се доста добре с мотоциклета — отбеляза мъжът и се засмя, въпреки че агентката на задната седалка беше ужасно сериозна.

— Не ти плащам, за да ми дърдориш — избълва тя.

Брадатият шофьор замълча и не каза и дума повече, докато пътуваха през Волгоград. Ирина усети, че окото й пак играе — в началото леко, но после все по-силно.

След цели двайсет минути шофьорът съобщи:

— Спряха. Наближаваме жп гарата.

— Чакай да сляза — рече Ирина. Покрай шофьора се стрелна пачка банкноти, която се приземи в краката му. — Сигурно ще ми трябваш отново — добави жената, докато отваряше вратата. — Дръж телефона си включен и не напускай града.

Шофьорът кимна. Наведе се и вдигна от пода парите. После се обърна пак, но Ирина Спаска вече я нямаше.

* * *

— Сигурен ли си, че отиваме където трябва? — попита Ейми.

— Аха — потвърди Дан.

Сестра му въздъхна — още не беше убедена, че трябва да се качват на високоскоростния влак. Но Дан настоя да не вадят предмета, който бяха намерили, докато не напуснат града и не са в безопасност. Учеше се да внимава да не би някой да ги следи.

— Дай да го погледна — подкани Ейми. — Стига си ме държал в напрежение.

Дан извади от предния си джоб предмета, който беше намерил в паметника „Родината Майка зове“. Погледна пътеката между седалките първо в едната посока, после и в другата, след това го подаде на сестра си.

— Имаш честта — каза той. — Много съм уморен, за да го отворя.

Затърси из раницата чипс и извади пътеводителя на Русия.

— Мачка ми закуските.

Сложи книгата между тях, отвори с рязко движение пакетче царевичен чипс, който се беше натрошил, и отврати сестра си, като отметна глава и го изсипа в устата си.

Ейми завъртя очи и пак насочи вниманието си към цилиндъра. Беше омотан в ужасно дълъг канап, така че мина доста време, докато тя накрая махна хартията и стисна в ръката си тайния предмет. Беше мъничка красива статуетка, изсечена от твърдо оранжево вещество, представляваше брадат монах с диви очи, който стоеше със скръстени ръце.

Ейми се оживи.

— Мисля, че знам кой е!

— Онзи тип, който ни уреди мотоциклета! — каза Дан, щом надзърна. Той се смръщи. — Или може би брат му.

Ейми не знаеше какво да прави с ценната фигурка. Не я свърташе да отвори пътеводителя на една страница, но се притесняваше, че ако даде монаха на Дан, той ще го изпусне.

— Дръж — каза му, след като се поддаде на желанието за информация. — И внимавай. Чуплива е.

— Няма страшно — увери я брат й, после грабна от нея фигурката и я вдигна срещу светлината. — Почти прозрачна е — съобщи на Ейми, която разлистваше книгата. — И вътре е скрито нещо.

— Какво? — попита сестра му и се пресегна да вземе статуетката.

— Ей, стига! По-полека. Чуплива е, забрави ли?

— Какво има вътре? Какво виждаш?

— Главоблъсканица. Добър съм на тях. Мъничка обувка, после две букви, V и A, и сърце.

— Шу^[1]-ва-харт^[2] — произнесе Дан. — Чувала ли си нещо подобно?

Ейми поклати глава, но нещо в думата й се стори познато. Тя помисли известно време, ала не се сети, затова показа на Дан снимката, която беше намерила в пътеводителя.

— Това е Распутин — обясни му. — Сигурна съм.

Дан погледна черно-бялата зърнеста снимка на мъж със свирепи очи.

— Леле, тия монаси наистина са много гневливи — каза той. Ейми знаеше, че брат й се е сетил за тълпата монаси, подгонили ги в Австрия. — Откъде си толкова сигурна, че е той?

— Распутин не е бил какъв да е монах. Твърди се, че е бил едва ли не безсмъртен. Не ти ли звучи като човек от рода Кахил? Не изтребим?

Дан се ококори.

— Распутин е успял да се приобщи към най-приближените на най-могъщата династия в Русия: Романови. Те са били царски особи, като принцеса Даяна в Англия.

— Продължавай, но без принцеси. Започва да ми доскучава.

— Распутин е бил много обаятелен. Убедил е царското семейство, че има свръхестествена лечителска дарба, и съществуват доказателства, че наистина я е притежавал.

— Я стига! — каза Дан — беше развълнуван почти колкото онзи път, когато беше разбрал, че учителят му носи перука.

— Бил е особено близък с престолонаследника Алексей и със сестра му Анастасия. Тя е била изумителна, можеш да ми вярваш, но Алексей е бил много болнав. Страдал е от хемофилия.

Дан се отдръпна.

— Това нещо отзад на дупето ли беше?

— Ама че си груб! Не хемороиди, Дан! Хемофилията е заболяване на кръвта. Ако Алексей се е порежел дори съвсем малко, раната не спирала да кърви… например когато, знам ли… когато паднеш от скейтборда и си ожулиш коляното, а то продължава да кърви, докато не ти изтече всичката кръв.

— Върхът! — каза Дан.

— Не говори така! Ако не е бил Распутин, Алексей вероятно е щял да умре от загуба на кръв още преди да е навършил десет години. Но най-интересно е нещо друго. На мнозина дворяни изобщо не им е харесвало, че Распутин има такова влияние над царското семейство, затова те решили да го убият.

— Е, сега вече става напечено.

— Ето, слушай по-нататък — добави сестра му. Тя прегледа набързо написаното в пътеводителя и го преразказа със свои думи. — На шестнайсети декември 1916 година княз Феликс Юсупов поканил Распутин на вечеря. Първо му дал отровно вино и сладкиши, но на Распутин не му станало нищо. Той се досетил, че се опитват да го убият, и хукнал към вратата. Тогава княз Феликс стрелял и го улучил в гърба.

— Край на Распутин. Лошо… тъкмо беше започнал да ми става симпатичен.

— Грешиш! Распутин продължил да върви, спуснал се по стълбището и излязъл от къщата. В предния двор хората на княза го улучили още няколко пъти, Распутин обаче не издъхвал. Те му вързали ръцете и краката, напъхали го в един чувал и го хвърлили в дупка в замръзналата река. И накрая постигнали целта си. Распутин се задушил под леда. — Очите на Ейми блестяха, тя сниши глас. — Но се твърди, че когато го намерили, ноктите му били изгризани — половин час той явно се е опитвал да излезе на повърхността и накрая се е отказал.

— Това е най-интересната история, която си ми разказвала през живота си — възкликна Дан. — Все ми е едно дали е вярна.

— Според мен е вярна, Дан. Историците педанти може и да смятат, че е измислица, но точно ние би трябвало да вярваме, че е истина. Распутин е бил от рода Кахил! Не е изключено дори ние да сме от същия клан!

— И също можем да станем супергерои?! — зяпна я смаян брат й.

— Успокой се — каза Ейми. — Трябва да разберем къде точно да отидем, след като пристигнем в Санкт Петербург.

Двамата замълчаха и се замислиха. Не след дълго им се доспа. Влакът имаше влудяващото свойство, ако си уморен, да те унася с ритмичното си поклащане и тракането на металните колела по релсите. Преди да заспи, Дан предложи:

— Дали да не отидем на мястото, където са се опитали да убият Распутин?

Ейми отхвърли предложението му. Изображенията, изсечени вътре във фигурката, не съответстваха на нищо в двореца на Юсупов. Тя се пребори с прозявката и продължи да разлиства книгата и да търси нещо, свързано с обувка или със сърце. Пръстите й се плъзнаха към врата й и Ейми потърка разсеяно висулката върху нефритената огърлица на Грейс.

Грейс, какво щеше да направиш, ако беше на мое място, помисли си тя. Докато Дан спеше, очите й се напълниха със сълзи и притесненията, които Ейми се опитваше да скрие от брат си, избиха на повърхността. Тя погледна към огнения залез.

Не мога да се справя сама, каза си тя, докато ту отваряше страницата за Распутин в пътеводителя на Русия, ту я затваряше. Една от сълзите й се търкулна, падна върху хартията и Ейми я избърса с пръст. Погледът й се плъзна по една дума и очите й светнаха, а мислите й я подеха и не искаха да я пуснат. После Ейми най-неочаквано разбра за какво става въпрос. Беше като прозрение.

— Досетих се! Досетих се! — възкликна тя.

Дан се събуди и скочи в поза на нинджа, а сестра му избърса и последните сълзи.

— Погледни! — посочи му тя снимка на двореца на Юсупов. — Оказа се прав, Дан!

— Това означава ли, че мога отново да си поспя?

— Преди Юсупови да се нанесат в двореца, той е принадлежал на друг. Искаш ли да знаеш на кого?

— Светни ме — отвърна Дан, който се беше събудил окончателно, но все още не виждаше света.

— Дворецът е бил на граф Пьотр Шувалов. Граф Шу-ва-лов. Не се ли досещаш? Обувка, shoe, буквите VA и сърцето, love, любов — Шувалов.

— Точно така — възкликна брат й. След две секунди изправи рязко гръб и се обърна ухилен към Ейми. — Ей! Знаеш ли какво означава това? Ние с теб отиваме на местопрестъплението, където е извършено убийството!

* * *

През шест седалки Ирина Спаска остави вестника, зад който се криеше, и се свъси. С тъмни очила и шапка с ниска периферия, тя беше минала покрай седалката на Дан и Ейми и им беше сложила безжичен микрофон. Сега чуваше високо и ясно всяка дума, всяка глупава опасна идея, които двамата обсъждаха.

Малките Иън и Натали Кабра са маниаци, малките Ейми и Дан Кахил са самоубийци, каза си тя. И сега съм принудена да ги гоня из Русия и да пазя стари тайни, вместо да търся нови ключове към загадката. Ирина изцъка отвратена с език и се замисли, че много мрази децата. Но усети пробождане в гърдите си — нещо вътре в нея се разбунтува. Отдавна, преди много, много време, имаше едно дете, което беше обичала силно.