Патрик Карман
Черният кръг (14)

Глава 14

Щом Акулата се извиси, Ейми се разпищя от ужас. Предположи, че Дан пък пищи от радост.

— Чакай само да научи Хамилтън! Хеликоптерът е велик!

Когато летеше с висока скорост, Акулата беше изумително шумна, а от кабинета под Кремъл Наталия я беше включила на най-високата скорост.

— Харесва ми да управлявам Акулата — обясни тя в слушалките на Ейми.

— Но вие всъщност не я управлявате — изкрещя момичето в опит да надвика шума на витлата.

Тръпки я побиваха само при мисълта, че лети в хеликоптер без пилот.

— Не се налага да крещиш, чувам те прекрасно — рече рускинята. — От мястото, където седя, все едно управлявам Акулата. Командната зала е смайваща. Точно повторение е на кабината — дори кожените седалки са същите и съм заобиколена отвсякъде с монитори. Отпред, отзад, горе, долу — все едно наистина управлявам хеликоптера. Липсват само вятърът и шумът.

— Добре ви е на вас — каза Ейми. — Тук, горе, си е доста бурно, шумно и с-с-страшно.

— Излишно е да се страхуваш, Ейми. Акулата знае, че шефът съм аз.

— Какво има, сестричке? — изпищя Дан, като подскачаше нагоре-надолу на седалката. — Само да не повърнеш в Акулата, ще те изхвърлим от прозореца.

— Затвори очи — посъветва я Наталия.

Ейми я послуша и се помъчи да се поуспокои, докато жената й говореше тихо:

— Рядко напускам наблюдателния пункт на клана Лусиан. Сякаш съм в подземен затвор, но когато управлявам Акулата, имам чувството, че съм избягала от клетката си. Никога не съм ходила на мястото, където ще бъдете довечера. Само съм чувала за него. Отивате там, където в една повратна точка от историята предците ми са били разстреляни. Опасявам се, че онова, което ще намерите, няма да е красиво.

Наталия замълча, така че Ейми, която едва се сдържаше да не повърне, да осмисли думите й.

— Прочела съм всичко за Кехлибарената стая — каза момичето. — Наистина ли сте убедена, че през цялото време тя е била укрита тук, в Русия? Мнозина я издирват.

— Ние от клана Лусиан умеем да крием разни неща. А сега сме сложили около Храма върху кръвта черен кръг.

— Какво представлява този черен кръг?

— Означава, че в него могат да влизат само онези от клана Лусиан, които са получили разрешение лично от Викрам Кабра.

— Как ще разберем какво да търсим? — попита Ейми.

— В помещението има само един часовник. Нагласете го на полунощ, после на един часа и след това отново на полунощ. Циферблатът ще се отвори.

— Ще запомня.

— Умна си. Сигурна съм, че ще запомниш.

До края на пътуването мълчаха и гледаха как слънцето залязва в небето на запад. Колкото повече се приближаваше то до хоризонта, толкова по-бързо Наталия тласкаше Акулата към Храма върху кръвта. Бръмченето в кабината стана почти оглушително, когато огромният хеликоптер се замъчи да поддържа максималната скорост от четиристотин и осемдесет километра в час.

Църквата се намираше на тревисто хълмче в иначе притихнал квартал на града. Но това време на денонощието имаше малко минувачи и още по-малко автомобили. Наталия оповести, че тъй като ще пристигнат късно, тя ще приземи хеликоптера точно пред самата църква. Наистина щеше да бъде страхотна гледка, но поне нямаше да има много хора, които да я видят.

— Може да закъснеем — обясни тя в микрофона. — На пода, между краката ви, има врата. Минете с брат ти през нея и се скрийте. Бързо!

Сега вече бяха над храма и с наближаването на нощта започнаха да се спускат към празния паркинг.

— Влезте в църквата през задния вход — отключете си със златния ключ. Вътре потърсете кехлибарената следа върху пода. С оранжевия ключ ще намерите седем циферблата. Нагласете ги всичките на „кехлибар“, на кари и купи. Така ще отворите последната врата и ще се озовете вътре. Не се стряскайте от онова, което ще видите. Както са ми казвали, първо трябва да минете през гробницата. Вече след нея ще откриете Кехлибарената стая.

Дан и Ейми не казаха нищо за онова, което току-що им бяха съобщили. Наталия можеше да говори само за една гробница, където бяха погребани шестимата екзекутирани Романови. Според пътеводителя на Ейми тленните им останки бяха преместени в Петропавловския храм в Санкт Петербург. Но кланът Лусиан имаше голяма власт, особено в Русия. Може би хората в него бяха решили да почитат на по-усамотено място своите покойници.

— Виждате ли някъде Ирина? — попита Дан.

— Мониторите не показват нищо — отвърна Наталия. — Но това не означава, че тя не е там. Не е от хората, които ще стоят така, че да бият на очи.

— Влизаме в люка — изкрещя Дан.

— Ще намерите електрическо фенерче, използвайте го — посъветва го рускинята. — Но не го включвайте, докато не слезете под църквата, може да ви види някой. Там, долу, има монитор. Включете го и ще виждате паркинга. Бъдете нащрек, издебнете момент, когато да се измъкнете. Успех!

Докато Акулата кацаше, от боботенето на мощното черно витло вече не се чуваше нищо.

Над Храма върху кръвта се беше спуснала нощ.

* * *

— Нагласете обхвата на половин километър, Браслов — нареди Наталия. Беше повикала техника по наблюдението Браслов, който работеше през три врати, в щабквартирата на клана Лусиан. — Поизбързах малко и кацнах на паркинга.

— Забелязах — отвърна мъжът. — Вече се обадих.

Наталия се беше потопила в изображенията на Храма върху кръвта и имаше чувството, че седи не в безопасния бастион на клана Лусиан, а в самата Акула.

— Ирина ви е видяла и преди няколко минути се свърза с мен — съобщи Браслов. — Районът ще бъде обезопасен.

— Благодаря, Браслов.

— Намирате се на най-горещата точка на Лусиан по земята. Внимавайте да не се опарите.

Още преди Браслов да е изрекъл докрай предупреждението, изникнаха фаровете на приближаващ се полицейски автомобил. Появи се и втори. Кланът Лусиан държеше в свои ръце властта на всички равнища в Русия. Агентите обичаха да се събират около голяма маса в щабквартирата на клана и да измислят как да държат хората далеч от чувствителните точки. Постигаха го най-успешно, като предупреждаваха, че там са разлети вредни за здравето вещества — така никой не припарваше до набелязания район и такава тактика често се прилагаше при ситуации, свързани с черния кръг. С Храма върху кръвта бяха още по-предпазливи и току-що бяха съобщили, че там има радиоактивна зона. Полицейските автомобили бяха само подкрепление, в случай че някой реши да разгледа по-отблизо грамадния хеликоптер.

Наталия огледа с камерите района и видя как от една горичка изниква тъмният силует на Ирина. Тя вървеше сковано, но уверено, с ръце в джобовете на якето, като човек, който познава на пръсти околността. След миг вече стоеше при вратата на Акулата и се взираше в тъмната кабина.

— Не можа ли да кацнеш на място, където да не бием толкова на очи? — попита Ирина. — Такива неща ни създават излишни главоболия.

Всеки би помислил, че тя си говори сама, но Наталия я чу ясно и силно.

— Извинявай, Ирина. Но реших, че Акулата трябва да пристигне възможно най-бързо. Никога не съм й давала толкова газ.

— Красив звяр, а? Изгарям от нетърпение да полетя отново с хеликоптера.

Наталия видя как тя надзърта в кабината, после се обръща отново към църквата.

— Защо се занимаваш толкова много с малките американци? — попита Наталия. — Те едва ли представляват заплаха. Следя ги още от самото начало, както и другите отбори, и не забелязвам нищо особено. Изостанали са безнадеждно.

— Не ги подценявай — предупреди Ирина. — Вече са ме надхитряли. — Тя се извърна още веднъж към Акулата. — Нека я видя отвътре. Не съм се качвала от месеци.

Наталия знаеше прекрасно колко остри са сетивата на Ирина. Ако децата допуснеха и най-дребната грешка, това щеше да доведе до беда. Тя натисна едно бяло копче и вратата на хеликоптера се отключи. После загледа как Ирина я отваря.

— Дръж под око всичките си камери, чу ли? — каза Ирина.

— Разбира се.

Наталия превключи вътрешната камера и видя как Ирина проучва кабината на Акулата — да не би да има нещо подозрително. Реши, че всичко е наред, затова отиде отзад и огледа и седалките. Пак нищо.

— Дано не съм счупила нещо — каза Наталия. — Включих Акулата на максимална скорост, за да дойде по-бързо.

Най-неочаквано Ирина изчезна. Наталия завъртя насам-натам вътрешната камера, после я насочи и към пода и видя, че Ирина вдига капака на люка. Сърцето на Наталия заби като обезумяло. Край! Хванаха ни!

Но не се случи нищо. Ирина пусна капака и без да казва и дума, слезе от хеликоптера.

— Влизам вътре. Ти наблюдавай тук, отвън.

Наталия въздъхна с облекчение. Ако не друго, Дан и Ейми не бяха разкрити. Наталия предположи, че са използвали малкото време, с което са разполагали, за да избягат неусетно в църквата. Но съвсем не бяха в безопасност.

Ирина Спаска щеше да влезе при тях в Храма върху кръвта.