Патрик Карман
Черният кръг (4)

Глава 4

Пръв на тротоара слезе Хамилтън Холт, следван от сестрите си, които се изсипаха като борци, вкопчени в ожесточена схватка. В търсене на ключовете към загадката семейство Холт беше проследило Дан и Ейми чак от Кайро и веднага след като беше кацнало в Русия, се беше метнало на източноевропейска камионетка от седемдесетте години на миналия век. Когато самолетът кацна на летището във Волгоград, Холт не знаеха накъде да поемат, затова пък отдалеч им личеше, че са американци. Същият руснак, който беше откарал Ейми и Дан, беше надушил пари и веднага беше отишъл при плячката. Не му беше отнело много време да се досети за какво става въпрос. След десет минути беше по-богат със сто долара, а семейство Холт вече знаеха накъде точно да се отправят.

Докато гледаше паметника „Родината Майка зове“, Хамилтън изпита чувството, че най-после се е озовал в чужда страна, която може би ще оцени наистина по достойнство габаритите и силата му.

— Войници, строй се! — ревна Айзенхауър Холт, главатарят на този гмеж неандерталци в анцузи. — Хамилтън, отпред в средата.

Хамилтън, най-едрото и мускулесто от трите деца в семейството, се приближи на половин педя до баща си и изпищя в лицето му:

— Слушам, сър!

— Синко, дъхът ти пак вони на протеини и пръскаш слюнка. Стегни се!

Хамилтън посърна. Беше трудно да извика отговора, без да окъпе някого със слюнка.

— Няма да се повтаря, сър.

Айзенхауър кимна одобрително и сериозно.

— Заеми се със задачата. Тя е най-важната. Провери какво са намислили ония малоумници и докладвай. Ако се налага, ги довлачи в камионетката. Радиостанцията у теб ли е?

Хамилтън я извади от джоба си, включи я и изпищя:

— Тъй вярно, сър.

Айзенхауър също извади радиостанция и ревна:

— Залови ги, момче!

Хамилтън се втурна към извисилата се статуя, горд, че е в епицентъра на бойните действия. Погледна назад към семейството си. По-малките му сестри Рейгън и Мадисън вече прихващаха с лепенка джипиес под коша на мотоциклета на Дан. Мърмореха, че са гладни, после Мадисън удари с все сила Рейгън по рамото и от това като че ли се почувства по-добре. Майка им Мери-Тод беше останала в камионетката и наблюдаваше да не би да се появи някой от другите отбори.

— Нареждам ви да се нахраните! — ревна Айзенхауър.

Последното, което Хамилтън чу, бе как баща му крещи да издебнат количката, натоварена с пирожки.

На Хамилтън не му отне много време да открие Ейми, която обикаляше пред паметника. Прокарваше пръсти по камъка и се взираше във всяка пролука и ъгъл.

Какво ли зяпа тая кранта и къде е онзи малък глупак брат й?

Хамилтън се обърна и видя, че Дан се задава откъм другия край на статуята. Падаше се на десетина метра вляво, а Ейми беше на три метра вдясно и Хамилтън не знаеше кого първо да подгони. Плувна в студена пот при мисълта, че отново ще разочарова баща си.

— Ей, Хамилтън! — извика Дан. — Видя ли ме на мотоциклета? Бива си го, не е като онова магаре, което яздеше в Кайро!

— Беше „Веспа“, тъпанар такъв! И ела ми го кажи в лицето.

После, докато Хамилтън още го гледаше, Дан даде знак на сестра си, като завъртя ръка, все едно му трябва ключ.

Ей! Тия за глупак ли ме мислят?

— Както личи, някой е намерил ключ — провикна се Хамилтън към Ейми точно когато радиостанцията му се включи.

— Побързай! — избоботи Айзенхауър. — Вече си имаме компания!

Хамилтън, Ейми и Дан се обърнаха едновременно към паркинга. Иън и Натали Кабра тъкмо бяха пристигнали в лъскава бяла лимузина и сякаш нехаеха, че ги виждат всички. Айзенхауър Холт се зае да обстрелва лимузината с пирожки, които вадеше от огромен плик и от които отхапваше, преди да ги запрати. Отдалеч изглеждаше така, сякаш дърпа взривателя на ръчни гранати, които хвърля по бункер.

— Баща ти си е истинска заплаха. Знаеш го, нали? — попита Дан.

Беше се приближил внимателно на три метра от него и беше направил знак на Ейми да му хвърли стъкленото преспапие. Тя бръкна в раницата, но Хамилтън направи четири огромни крачки и я притисна.

— Какво има в раницата? Хайде, дай ми го! — нареди той, като се надвеси над нея.

Тъкмо да издърпа от ръцете й раницата, когато тя му каза нещо, от което Хамилтън се вцепени:

— И-И-Иън и Натали Кабра може и да ни изпреварят — рече Ейми. Хамилтън усети, че тя се мъчи отчаяно да овладее гласа си. — Колко к-к-ключа към загадката сте събрали?

Хамилтън застина.

— Колкото щеш. Сигурен съм, че са повече, отколкото имате вие, нещастници такива.

— Ние имаме десет. Вие имате ли толкова? — попита Дан, като го погледна право в очите.

Сестра му запристъпва от крак на крак, без да ги изпуска от поглед. Грейс беше научила Дан да блъфира като покерджия в Лас Вегас и Хамилтън не знаеше какво да си мисли.

— Десет ли имате? Не може да бъде!

Татко ще се вбеси, ако наистина сме изостанали толкова много, помисли си той.

Из парка плъзнаха полицаи — да не би безредиците на паркинга да се пренесат и в него.

— Хамилтън, можеш да станеш герой — заяви Ейми. — Искаш да се върнеш с нещо, което да е полезно, нали?

Това вече привлече вниманието му. Най-много от всичко искаше да зарадва баща си.

— Какво имаш предвид? — попита той, като ги изгледа отвисоко.

Зачака и забеляза, че Ейми и Дан Кахил се споглеждат, сякаш можеха да четат мислите си. Накрая Дан кимна.

— Да не губим време, докато не е станало късно — подкани той. — Насам!

Поведе ги към задната страна на паметника „Родината Майка зове“. В основата си той беше широк като небостъргач и през цялото време, докато вървяха, Хамилтън се двоумеше дали да не набие Дан и Ейми и да им вземе раницата.

По-спокойно. Остави ги двамата да правят каквото са намислили! Ако те изиграят, тогава вече ще ги понатупаш!

— Можеш ли да се свържеш по радиостанцията с баща си? — попита Ейми. — Кажи му, че след малко ще вземем онова, за което сме дошли, но той да държи Иън и Натали Кабра по-далеч от паметника.

Хамилтън я изгледа изпитателно, после включи радиостанцията и изкрещя:

— Тук Холт. Всеки момент задачата ще бъде изпълнена успешно! Вие стойте настрана!

— Прието!

Хамилтън се извърна към Ейми и Дан.

— А сега давайте стоката.

Дан се поколеба, сетне посочи една от каменните плочи върху паметника „Родината Майка зове“.

— Преди да се появиш ти и да усложниш нещата, ударих джакпота — оповести той.

Хамилтън се взря в камъка и видя, че върху него, над малка ключалка, са изсечени буквите „ЦСВ“. Ейми също ги забеляза. Разби стъкленото преспапие върху камъните, с които беше застлана алеята.

— Ей! — изкрещя Дан. — Трябваше да го направя аз!

— Ето го! — заяви Ейми.

Ключът беше освободен от каменния си затвор и направо пред смаяните очи на Хамилтън Ейми го пъхна в каменната плоча. Дан натисна с все сила тайната врата, но тя не помръдна.

— Дръпни се, джудже такова — рече Хамилтън.

Избута Дан и удари с цялото си огромно туловище гладкия камък. Плочите поддадоха лесно и тримата се шмугнаха вътре.

— Затвори след себе си вратата, великан такъв. Чака ни работа — подкани Дан.

Хамилтън за малко да го бутне на земята, но знаеше, че и да го нарани, няма да спечели нищо и само ще усложни нещата.

— Дано намерим нещо — предупреди той.

— Не се притеснявай — отвърна Дан. — Ще намерим.

* * *

След като затвориха плътно тайния вход, Дан въздъхна с облекчение и се огледа. Вътре в паметника беше невероятно — той беше кух чак до върха, а по средата се виждаше плетеница от греди и подпори. От всички страни съоръжението беше с мънички процепи, през които се процеждаше светлина. Дан изпита чувството, че е проникнал в сумрачното царство на грамаден паяк.

— Къде е Гандалф точно когато ми трябва? — попита той.

— Странно хлапе си, знаеш ли? — възкликна Хамилтън.

Ейми се намръщи и срещу двамата.

— Трябва да се качим на върха, при очите — обясни тя.

— Какво толкова — отвърна Хамилтън, като се взираше между гредите, за да види откъде е най-добре да тръгне нагоре. — Лесна работа!

Дан вече се катереше по служебна стълба, която се изкачваше на височина два етажа вътре в статуята, но на Хамилтън му беше хрумнало друго. Той се запъти право към дебелата метална подпора в средата на паметника, отстрани на който имаше огромни нитове.

— Ще се видим горе, нещастници!

Когато Дан и Ейми достигнаха последното стъпало на стълбата, Хамилтън вече се беше покатерил високо на подпората — изкачваше се като дървар по секвоя. Беше много пред тях и се смаляваше все повече в слабата светлина горе.

— Трябва да стигнем първи! — викна Ейми. — Идвай!

Дан забеляза нещо в горния край на стълбата. Напречните греди служеха и за тясно скеле. Бяха плоски, с широчина около трийсет сантиметра, и край тях беше опънато стоманено въже, за което да се държиш. Но нямаше перила.

— Когато работят тук, на високото, сигурно се прихващат за въжето — предположи Дан. — Ще се справим!

— Нямаше да е зле да имаме карабинер — отбеляза сестра му.

Погледнеше ли нагоре, се сещаше за няколкото въжени моста, които беше видяла в един стар филм. В него всички падаха в бездънна бездна.

Дан се вкопчи във въжето и тръгна в началото бавно, а после, щом набра самоувереност, все по-бързо и бързо. Стоеше в другия край на статуята и беше на около осем метра по-високо, когато погледна назад. Ейми не беше помръднала, а Хамилтън пак беше петнайсет метра над тях и се катереше в средата на паметника.

— Идвай, Ейми! Можеш!

Тя си пое дълбоко въздух и стъпи на гредата. Разклати се за момент, после успя да се закрепи и се вкопчи по-здраво във въжето.

— Ти върви, Дан! Аз ще те настигна. На всяка цена се качи пръв!

Той се поколеба, като въртеше глава ту към Хамилтън, който беше избързал напред, ту към Ейми отзад. Ще стане Коледа, докато сестра ми се качи на върха, помисли си той.

— Размърдай се, Дан! — кресна Ейми.

Дан започна да се изкачва като маймуна, с ръце и крака, които се движеха едновременно, и не след дълго се придвижи на още осем метра нагоре. Обърна се на другата страна и се закатери още по-бързо. Гредите бяха разположени зигзагообразно и това му даваше предимство пред Хамилтън: беше много по-лесно да се качваш така, отколкото по подпората точно в средата. Когато прекоси за четвърти път средата на паметника, Дан изпревари по-едрия си съперник, който, след като беше пропълзял право нагоре трийсетина метра, вече едва си поемаше дъх.

— Хубав ден за разходка, нали? — провикна се към него Дан.

Той също се беше задъхал, но пътят му до върха беше значително по-лесен, отколкото на Хамилтън.

Радиостанцията се включи и задрънча като звънец на вечеря: Айзенхауър Холт започна да крещи нещо за Иън и Натали Кабра и да иска обяснение защо Хамилтън е изчезнал.

На Дан му оставаше да направи само три кръга по скелето, за да стигне главата на статуята, когато погледна назад. Не видя сестра си.

— Ейми! Там долу ли си?

Гласът му проехтя в откритото пространство. Отговор не последва.

— Ейми! Отговори! Колко зад мен си?

— Можеш и да не крещиш. Тук, зад теб съм.

— Не може да бъде! — отвърна Дан и лицето му грейна в огромна усмивка.

Ейми го беше настигнала тихо. Беше само на два кръга зад него и съвсем скоро щеше да се изравни с Хамилтън, който беше спрял.

— Не мога да допусна да ме изпреварят! — промърмори той.

Явно се беше уморил да се катери по стълба в средата. Подпорите му с дължина шест метра бяха свързани със скелето и точно когато Ейми минаваше покрай Хамилтън, той се вкопчи в една от тях. Радиостанцията пращеше непрестанно и призивите да докладва какво става почти не се чуваха.

— Побързай, Дан! — каза Ейми.

Хамилтън се люшна по стоманената подпора, която беше на около петдесет метра от земята, и краката му увиснаха. Не му отне много време да се добере до скелето и да прехвърли върху него едрото си тяло. Първото, което направи, щом стъпи на гредите, беше да изключи радиостанцията.

Дан знаеше, че трябва да побърза. Втурна се към последната греда на скелето, където въжето опираше в стълба, водеща към главата на „Родината Майка зове“.

— Насочвам се към мозъка — изкрещя Дан. — Пожелайте ми успех!

В горния край на стълбата намери площадка, на която можеха да се сместят няколко души. Отвън в главата на два дебели снопа проникваше светлина. Беше зловещо, сякаш Дан наистина беше влязъл в нечия глава и тършуваше из прахоляка, за да намери скрит спомен.

— Готово! — прошепна той.

В ъгъла на едно от очите беше пъхнато цилиндърче, увито в хартия и прихванато с канап. Дан го огледа набързо и видя, че върху грубата хартия са написани три букви: СПб.

Санкт Петербург!

Дан пъхна предмета в джоба си, да е на сигурно.

— Идвам! — каза Ейми, след като стигна при долния край на стълбата.

— Той далеч ли е? — попита Дан, докато издърпваше запъхтяната си сестра на площадката.

Ейми погледна надолу към скелето.

— Движи се доста бавно. Сигурно ще се качи след три-четири минути.

— Чудесно. Хрумна ми нещо.

* * *

Хамилтън се качи в главата на паметника след цели пет минути и се свлече на площадката. Гърдите му ту се издуваха, ту се снишаваха, около врата му се тъмнееше огромен кръг пот.

— Ей, братле, приличаш на риба, извадена на сухо — каза Дан. — И понеже стана дума…

Той затърси нещо из раницата. Сред натрошените шоколади, вафли и пликчета чипс имаше няколко кутийки кока-кола. Дан извади една, отвори я и напръска с нея Хамилтън.

— Ау! — възкликна момчето, но Хамилтън явно не се разсърди.

Седна и изгълта цялата кола, после метна празната кутийка. Те заслушаха как тя кънти и трака, докато накрая не падна долу.

— Я, колко нависоко сме! — ахна Ейми, но после пребледня, осъзнала чак сега, че трябва и да слязат.

— Намерих следа, водеща към загадката — оповести Дан и така започна да осъществява плана си. — И не само това: разбрах и за какво става въпрос.

Хамилтън наостри уши.

— Я да видя — каза той и избърса с рязко движение потта по челото си.

Дан извади парчето пергамент, което бяха взели от шкафчето на летището и където с разбъркани букви бяха написани градовете, които им предстоеше да посетят. Той се беше досетил, при това сам, че трийсет и шест часа изобщо няма да им стигнат, за да отидат на всички места в списъка, пък им и оставаха само двайсет и девет часа. Не искаше да си го признае, но им трябваше помощ.

Ейми явно схвана какво прави брат й.

— Виж, списък с градове — обясни тя на Хамилтън, след като взе от Дан пергамента. Постара се да не го обръща, да не би Хамилтън да види снимката на майка им и баща им и бележката от НРР. — И Дан вече подреди буквите.

Хамилтън погледна подозрително пергамента.

— Виж какво — продължи момичето. — Ние не можем да посетим сами всички градове, вие също. Дали да не си ги разделим? Вие ще поемете в едната посока, ние — в другата, и накрая ще си съобщим какво сме намерили.

Намазаната с гел лъскава руса коса на Хамилтън Холт сякаш щръкна, докато мозъкът му работеше на пълна пара. Той се подпря на лакът и погледна едва ли не умолително Ейми.

— Можеш да ни се довериш — рече тя. — Ще ти кажем в кой град би трябвало да отидем сега. Виждаш ли ето тук? — попита момичето, като доближи пергамента до лицето на Хамилтън. — Ето тук трябва да продължим по следата. В Омск в Сибир.

Точно до думите Дан беше добавил: „След това на пресечната точка между Y и Z“. Това не означаваше абсолютно нищо, но звучеше убедително и Хамилтън се хвана, без да се колебае. Дан реши, че ще му даде истинските указания по-късно, след като е имал време да разгледа съкровището в джоба си.

— Ето какво ще направим — добави Ейми.

Каза му да отиде в двата сибирски аванпоста, а те с Дан ще насочат вниманието си към по-близки места. Така за тях оставаха Москва, Екатеринбург и Санкт Петербург. Размениха си номерата на мобилните телефони и имейлите.

— Ще си съобщаваме кой какво е открил и ще изпреварим всички останали! — викна Дан.

— Ако не се пребием, докато слизаме — вметна сестра му.