Гордън Корман
Фалшивата нота (4)

Глава 4

Нели Гомес не беше любителка на котките. И то още преди да се нагърби с грижите за котарака порода египетска мау, който беше решил да кара без храна. Тя изключи айпода и погледна разтревожена Саладин. Беше очаквала той най-после да започне да се храни. Но Саладин явно беше по-вироглав, отколкото изглеждаше. Нели беше чувала колко силна като характер е била Грейс Кахил, бабата на Ейми и Дан. Тя явно беше успяла да предаде тази черта и на своя домашен любимец.

Още по-притеснителното беше, че Саладин се чешеше непрекъснато по врата и ушите. Нели го вдигна.

— Какво има, миличък? Бълхи ли си хванал?

Позамисли се за бълхите и побърза да остави котарака. Беше достатъчно решителна и оправна, за да се запише да следва и да поведе две деца на околосветско пътешествие в търсене на съкровище. Но не й се занимаваше с паразити.

Чу се как в ключалката се завърта ключ и в стаята като пребити влязоха Ейми и Дан.

— Охо! — възкликна Нели. — Тежка сутрин, а?

— О, беше невероятно — отвърна язвително Дан. — Представи си къща на милион години без видеоигри, а когато най-после намерихме една книга, която искахме да разгледаме, се оказа, че тя дори не е там. Какви тъпанари! Направо повикаха армията заради някакъв си дневник, който още преди век вероятно е бил изяден от термити.

— Термитите ядат дърво, а не хартия — напомни му Ейми, но беше много уморена и обезсърчена, за да подхване истински спор. Тя вдигна един плик. — Поне донесохме обяд.

— „Бъргър Кинг“? — зяпна учудена Нели. — Намираме се в Австрия, страната на шницелите, винения кебап, белите аспержи и най-вкусните пасти по света, а вие ми носите храна от американска закусвалня? Не очаквам друго от Дан, но ти, Ейми?

Дан извади един хамбургер, включи телевизора и се свлече на канапето.

— Бели аспержи. Сякаш не ми стигат зелените. Приличат на мокри пури.

Екранът светна. Образът изпука и се изчисти. И тримата зяпнаха изумени.

В средата на екрана се мъдреше симпатичен тийнейджър, издокаран по последната хип-хоп мода. Беше се ухилил до уши, при което се виждаха всичките му трийсет и два ослепително бели зъба, и даваше пресконференция, наобиколен от тълпа репортери и прехласнати поклонници. Момчето изобщо не се притесняваше от славата си, пък и защо да се притеснява? Водеше най-гледаното телевизионно риалити шоу в света, оглавяваше със сингъла си класациите за поп музика, дрехите от модната му колекция се грабеха като топъл хляб, той издаваше и поредица много купувани детски книжки, беше пуснал на пазара и фигурки, сувенирни ножове и дори кутийки с бонбони „Пец“ със своето изображение.

Казваше се Джона Уизард, световна звезда и магнат, братовчед на Ейми и Дан Кахил, техен съперник в издирването на 39-те ключа към загадката.

— Джона! — възкликна Ейми и от притеснение сбърчи чело.

Изнервяше се при мисълта за техните съперници. Другите сякаш имаха на своя страна доста предимства: слава, мускули, опит, подготовка и купища пари. Как изобщо две неизвестни сирачета можеха да се надяват да се мерят с тях? Ейми присви очи, за да разчете датата в долния ъгъл на екрана.

— Записът е от вчера! Какво търси Джона във Виена?

— Той е на промоционално турне — обясни Нели. — Тази седмица на пазара излиза европейското дивиди на „Кой иска да е гангстер?“.

— Това е само прикритие! — извика Дан. — Джона е тук, защото знае, че следващият ключ към загадката е свързан с Моцарт. Може би е открил в Париж нещо, което ние сме пропуснали.

— О, сдушил се е със семейство Холт — допълни Нели. — Те сигурно са проверили за къде е влакът ни.

Ейми се взря в прочутия си братовчед върху телевизионния екран. Защо ли улицата й се струваше позната? Изведнъж разбра.

— Дан… това е Домгасе!

Дан също погледна екрана.

— Права си! През две сгради е Къщата на Моцарт! Виж, виж, старата библиотекарка, същата, която заради един изчезнал дневник повика спец отряда.

Нели се намръщи при вида на възрастната австрийка сред тълпата.

— Не си представям точно така типичния фен на хип-хопа.

Ейми сви рамене.

— Според мен на всеки му е интересно да види що за птица е такава прочута звезда… — Дъхът й застина на гърлото. — Хора, сещам се! Ами ако Джона не е избрал просто така точно това място за пресконференцията си? Ако е искал да отклони вниманието, за да открадне от Къщата на Моцарт дневника на Нанерл?

— Логично си е — съгласи се замислен Дан, — ако не беше тази малка подробност, че той е върху екрана с двайсет камери, насочени към него, и не краде нищо.

Ейми поклати глава.

— Кога сме виждали Джона без баща му, който задължително стои точно зад него, говори по два мобилни телефона едновременно и сключва сделки по блекбърито? И така, защо татенцето не е на пресконференцията?

Дан също се досети.

— Джона е свикал пресконференцията, така че баща му да се промъкне в Къщата на Моцарт и да задигне дневника! Права си, Ейми, дневникът е важен!

— Да, и сега е у врага.

— Тук има нещо гнило — отбеляза Дан. — Закъсняхме само с един ден. И все пак… — В очите му проблесна вдъхновение. — Те са откраднали дневника от музея, защо ние да не го откраднем от тях?

— А, без тия — избухна Нели. — Има голяма разлика между това да търсите следи и да ограбвате хората. Вие не сте обирджии.

— Затова пък Джона и баща му са — изтъкна Дан. — Щом ще се състезаваме с тях, трябва да сме готови да прилагаме същите средства.

— Докато съм ваша бавачка… — Нели си остана непреклонна.

— Гувернантка! — вметна разпалено Дан.

— Няма да стоя със скръстени ръце и да гледам как вие двамата преминавате към лагера на лошите.

— Но тогава ще загубим! — проплака Дан.

Ейми се намеси с угрижено изражение.

— Колкото и да ми е неприятно да се съглася с Дан, той има право. Знам, че не е хубаво да се краде, но надпреварата е изключително важна и няма за кога да се притесняваме дали сме от добрите. Шанс да окажем влияние върху историята на човечеството — нищо чудно да преобразим целия свят!

— Може да получите този шанс, а може и да не го получите — поправи я Нели. — Така поне каза господин Макинтайър. Освен това ви предупреди да не се доверявате на никого — включително на него.

Най-неочаквано очите на Ейми се напълниха със сълзи и тя примига вироглаво, за да не се разплаче. Въпросът беше прекалено важен, за да се замъглява с пелтеченето й.

— Почти не познавахме майка си и баща си, когато те починаха. Имахме си само Грейс, а сега си отиде и тя. Надпреварата е важна, за нас обаче тя е всичко, което имаме. Не можем да участваме наполовина. Трябва да вложим всичко от себе си. А това означава да търсим следи навсякъде, дори в чужда хотелска стая.

Нели продължи да мълчи. Ейми преглътна и продължи:

— Ти не си от рода Кахил, не би трябвало да се излагаш на опасност. Но ако не приемаш онова, което се налага да правим, ще се наложи да намерим начин да продължим без теб.

Дан зяпна изумен сестра си. Без Нели пътят пред тях веднага щеше да стане двайсет пъти по-труден, сложен и опасен. Прикритието, което тя като пълнолетна им даваше, беше изключително важно за всяка крачка, която правеха, за всяка граница, която прекосяваха, за всяка хотелска стая, където отсядаха. Вече бяха онеправданите в надпреварата. Останеха ли сами, трябваше да се надяват на чудо, за да се придвижват от място на място и от ден на ден.

Нели погледна малките Кахил. Беше свикнала с импулсивността на Дан, но Ейми беше най-благоразумното четиринайсетгодишно дете, което тя беше срещала някога. Изведнъж я плиснаха обич и гордост.

— Нима си въобразявате, че ще се отървете толкова лесно от мен? — попита тя. — На куково лято. Може и да изпълнявате главните роли, но пак аз определям правилата. И дума да не става да ограбвате без мен такава прочута звезда. Хайде, стегнете се, имаме да подготвяме обир.

* * *

Кралският Хабсбургски хотел се намираше в сърцето на квартала около виенската Ландщрасе, средище на властовия елит в Австрия. Навремето в сградата е бил един от дворците на императорите на някогашната Австро-унгарска империя и в светлината на прожекторите белият мрамор и варакът светеха на фона на нощното небе.

— Откъде можем да сме сигурни, че е отседнал точно в този хотел? — попита Дан, докато завиваха по улицата.

— Много просто — отговори Ейми. — Това е най-лъскавият, най-красив, най-скъп хотел в града. Къде другаде ще отседне Джона? — Тя посочи величествения вход, където се тълпяха репортери и фотографи. — Това не е ли достатъчно доказателство?

— Партито в чест на новото дивиди на Джона е в осем часа — уточни Нели. — Той сигурно ще слезе, ще поговори няколко минути с репортерите и после ще се отправи към телевизия „Юротейнмънт“, домакин на партито. Във вестника пише, че ще присъстват всички знаменитости.

Дан направи физиономия.

— Пък аз си мислех, че след като Джона се държа толкова гадно с теб в Париж, вече не си негова фенка.

— Помагам ви да го ограбите. Мисълта ми е, че щом той се появи тук, долу, това означава, че вече е безопасно да проникнем в стаята му.

Сякаш по знак при тротоара безшумно спря бяло бентли с шофьор, което зачака ВИП пътника. Тълпата хора от медиите се раздвижи и от хотела се появи самата звезда с вездесъщия си баща, който вървеше на половин крачка зад сина си. Нощта се озари от светкавиците на фотоапаратите.

— Бързо! — изсъска Ейми. — Внимавайте да не ни види!

Те се шмугнаха зад една будка за вестници и загледаха как Джона омайва тълпата.

— Какво става тук, а?… Благодаря ви, че дойдохте… Признателен съм ви…

Зад него палците на баща му се бяха превърнали в размазано петно, докато изпращаше съобщения по блекбърито — вероятно споделяше със света сладкодумието на сина си.

Репортерите обсипаха звездата с въпроси.

— Джона, да очакваме ли изненади в европейската версия на дивидито?

— Има ли нещо вярно в слуха, че излизаш с Майли Сайръс?

— Знаеш ли, че проверяват доколко е безопасна кунгфу играчката ти с нейната здрава хватка?

Джона отговаряше на въпросите в обичайния си стил — успяваше да звучи и като ярък представител на хип-хопа, и като най-обикновено момче.

Ейми не го харесваше, но въпреки това се изуми от лекотата и умението, с които той се държеше с папараците. Джона не просто знаеше какво точно да каже. Той умееше да накара пресата да го заобича.

Аз съм негова пълна противоположност, каза си тя. Само мисълта, че трябва да говори пред много хора, я хвърляше в ужас.

— Ей, Джона — провикна се един от репортерите. — На петнайсет години си на върха. Не се ли притесняваш, че от тук нататък не те чака друго, освен да падаш надолу?

Момчето, към което беше насочено цялото внимание, се ухили.

— Споко, човече. Кой е казал, че съм на върха? Дори в този хотел не ми дадоха най-хубавата стая. В нея, човече, е отседнал великият люксембургски херцог. Не ме разбирай погрешно, не че недоволствам. Кралските особи не могат да си позволят да имат кутийка с бонбони „Пец“ с тяхното изображение.

— Да вървим — промърмори Нели. — От неговата скромност чак ме присви стомахът.

Докато Джона продължаваше да очарова множеството, Ейми и Дан Кахил и Нели се прокраднаха покрай ъгъла и влязоха през един страничен вход в хотела.

Минаха покрай няколко богато украсени златни асансьора и се пъхнаха през врата, на която пишеше нещо на немски.

— „Служебен вход“ — преведе през шепот Нели.

— И немски ли знаеш? — изуми се Ейми.

— Колкото да се оправям — отвърна Нели и сви рамене. — Вижте… служебният асансьор.

Слязоха с него в сутерена, където намериха плетеница от коридори.

Ейми се страхуваше да не би някой да изскочи иззад ъгъла или от някоя врата. Страхът я сковаваше отвътре, сякаш в гръбнака й бяха налели течен азот. В мазето беше студено, но не чак толкова, че да обяснява треперенето й.

— Защо няма никой? — попита тя накрая.

— Персоналът работи главно през деня — предположи Нели. — Бинго! — добави тя и ги поведе зад една преграда, където явно имаше съблекалня.

Избра от голямата купчина униформа на камериерка, мушна се зад преградата и бързо се преоблече.

— Дали да не махнем обицата от носа? — предложи плахо Ейми.

— Не пречи — отвърна Нели. — Трябва да поразчупим униформите тук. Хайде!

Тя напъха дрехите си, а после и Ейми и Дан на една количка. Скри пътниците си с купчина чаршафи и хавлиени кърпи.

— Как ще разберем в коя стая е? — пошушна Дан от дълбините на купчината, докато Нели ги тикаше с количката към асансьора.

— В кралския апартамент, разбира се — прошепна Нели. — Нима този надут тъпанар ще се задоволи с по-малко? И тихо. Чаршафите не говорят.

Асансьорът ги качи на най-горния, седемнайсети етаж. Нели затика количката по коридора и спря пред апартамент 1700 — на видно място върху вратата беше сложена позлатена коронка. Понеже знаеше, че Джона Уизард и баща му са отишли на партито, Нели пъхна смело картата в процепа.

Сигнал, зелена светлина и те влязоха вътре.

— Леле! — ахна гувернантката. — Ето как, значи, живеят богатите и известните.

Стаята приличаше на палат, с мебели и украшения като в музей: канапета и кресла в стил от деветнайсети век, меки и тапицирани с плюш, лампи и вази от фин порцелан, всичко белязано с изтънчен вкус.

Нели се пресегна надолу и тъкмо да извади Ейми и Дан Кахил от скривалището им, когато някой попита със силен акцент:

— Камериерките не чукат ли, преди да влязат в апартамента на Негово Височество?