Метаданни
Данни
- Серия
- 39 ключа (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- One False Note, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Масларова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2015)
Издание:
Гордън Корман. Фалшивата нота
ИК „Егмонт България“, София, 2009
Редактор: Златина Сакалова
Коректор: Танка Симеонова
ISBN: 978-954-27-0156-9
История
- — Добавяне
Глава 3
Когато става дума за хотели, голям не означава непременно хубав, но тяхната стая във „Франц-Йозеф“ приличаше по-скоро на килер. От друга страна, беше евтина, а и Нели я обяви за чиста.
— Въпреки това според мен трябваше да отседнем в хотел „Винер“ — започна да недоволства Дан.
— Произнася се „Виенер“ — поправи го Нели. — И означава „Виенчанин“.
— Виж ти! — каза Дан. — Все пак ще отскоча до там и ще проверя дали мога да взема за колекцията си някоя от табелите им.
— Нямаме време за такива неща — скастри го Ейми и остави Саладин на пода. Котаракът на мига се впусна да проучва стаята, сякаш някъде имаше скрит червен луциан. — Стигнахме чак до Виена, а още не знаем какво да правим.
Дан отвори сака на Нели и извади лаптопа.
— Можеш да гледаш ноти, докато ти изскочат очите — каза той, като го включи. — Ако някъде има отговор, то това е в интернет.
Ейми беше отвратена.
— Смяташ, че можеш да намериш в Гугъл решението на всички световни проблеми.
— Не, но мога да проверя там Моцарт. — Очите му се разшириха. — Ужас, среща се на трийсет и шест милиона места. Виж, моля ти се, „Моцарт, най-прочутият виенчанин на всички времена“. Обзалагам се, че онези от „Оскар Майър“[1] ще го оспорят.
— Моята работа със сигурност е да ти кажа да пораснеш — рече разсеяно Нели, която гледаше през прозореца. — Виена е наистина красив град. Виж архитектурата — готова съм да се обзаложа, че някои от сградите са строени още през тринайсети век.
— Според мен това е камбанарията на катедралата „Свети Стефан“ — посочи Ейми. — Вероятно е висока колкото офис сграда в Съединените щати.
Каменните фасади бяха украсени с фигури на приказни чудовища и със сложна резба, на слънцето проблясваше варак. Зад най-близките покриви се намираше Рингщрасе, широк булевард, по който напред-назад сновяха автомобили и пешеходци.
Дан изобщо не ги забелязваше, беше погълнат от сърфирането в интернет.
— Погледни, Ейми. Свалих безплатно цялата тъпа музика. Има я в интернет. Я ми кажи пак как му беше името на онова произведение?
Ейми побърза да седне до него и надзърна през рамото му.
— KV 617 — това е една от последните творби, които Моцарт е написал преди смъртта си… ето я!
Сбърчил чело, Дан плъзна поглед по нотите.
— Да, ето я… но не съвсем. Същата е дотук… — посочи той. — А след това…
Ейми извади салфетката от влака и я доближи до екрана.
— Различно ли е?
— Не точно — отвърна замислен Дан. — Виждаш ли? Тук започва отново. Но тези три петолиния липсват във варианта в интернет. Странно, а? Сякаш в уебсайта е пропуснато нещо.
— Или Моцарт е добавил три петолиния към музиката, която е изпратил на Бен Франклин в Париж! — възкликна Ейми и очите й зашариха. — Дан… може би пред нас е тайно послание, разменено между две от най-прочутите исторически личности! Именно тези допълнителни петолиния са ключът към загадката!
Дан не се развълнува особено.
— Не е ли все едно? Пак не знаем какво означават те.
Ейми въздъхна притеснена. Брат й беше незрял и дразнещ. Но вероятно най-неприятната му черта бе, че обикновено беше прав.
* * *
В Къщата на Моцарт на Домгасе номер пет имаше музей и библиотека, посветени на известния композитор. Намираше се в единствения съхранил се дом на Моцарт във Виена и беше много посещаван от туристи. Дори в девет часа сутринта посетителите се бяха наредили на предълга опашка до средата на улицата и чакаха да влязат.
— Става въпрос за Моцарт, а не за Дисниленд! — смая се Дан. — Какво правят тук всички тези хора?
Сестра му завъртя очи.
— Точно тук е живял Моцарт. Тук може би е дори леглото, на което е спял. И столът, на който е седял. Мастилницата, която е използвал, за да напише някои от най-великите музикални произведения, съчинявани някога.
Дан направи физиономия.
— Значи чакам на опашка, за да видя къща, пълна с мебели?
— Да, за това чакаш — отсече твърдо Ейми. — Докато не разберем какво означава ключът към загадката, работата ни е да научим възможно най-много за Моцарт. Не се знае кога ще видим нещо, което ще ни подскаже какво всъщност търсим.
— В някакъв стол ли? — усъмни се Дан.
— Може би. Слушай… знаем, че Холт са по петите ни, а се обзалагам, че и другите ни съперници едва ли са много далеч. Те са по-големи от нас, по-умни и по-богати. Не можем да се отпускаме и за миг.
Минаха четирийсет минути, докато те прекрачат прага на къщата. Дан се беше подразнил от чакането, но сега беше готов да признае, че то е било най-интересната част от обиколката.
Заедно с противните туристи, тръгнали да разглеждат забележителности, и с раболепничещите поклонници на музиката двамата с Ейми тръгнаха бавно из жилището на великия композитор, като следваха плюшените въжета. Един австралийски турист се развълнува от присъствието на Маестрото дотолкова, че чак се разрида.
— Не плачи, човече. Скоро всичко ще свърши — промърмори Дан.
Искаше му се и той да повярва в това.
На малките Кахил им се каза на шест различни езика да не пипат нищо. На всички от охраната в сградата им беше достатъчно само да зърнат Дан, за да разберат моментално, че той е в състояние да опустоши мястото.
С всяко „ооох“ и „ааах“, които издаваха тълпата поклонници на Моцарт, раменете на Дан се смъкваха все повече. Ейми също не беше особено щастлива, но по друга причина. Те не знаеха какво търсят и издирването се обезсмисляше. Момичето оглеждаше сантиметър по сантиметър бялата стена с надеждата да открие закодирани послания, накрая главата я заболя и очите й щяха да изскочат от очните ябълки. Не след дълго стана ясно, че Къщата на Моцарт е точно това, което изглеждаше на пръв поглед: жилище на двеста, че и повече години, превърнато в музей.
Какво очаквахме да намерим, помисли си мрачно Ейми. Неонов надпис: „Насам, Кахил, ключът към загадката е зад огледалото!“. Нищо в живота не ставаше толкова лесно.
Те се отправиха към изхода и Дан въздъхна шумно с облекчение.
— Слава богу, че се махаме оттук. Бен Франклин поне е направил страхотни изобретения. А този тук по цял ден е пишел музика. Хайде да излизаме. Искам да подишам въздух, който да не е чак толкова скучен.
Ейми кимна с неохота. Тук нямаше да научат нищо.
— Сигурно не е зле да се върнем в хотела. Дали Нели е успяла да убеди Саладин да хапне нещо?
Дан изглеждаше угрижен.
— Май ще се наложи да продадем някои от накитите на Грейс, за да можем да купуваме отново прясна риба.
Изведнъж Ейми ахна и го сграбчи за ръката.
— Добре де — подхвана брат й. — Задръж огърлицата…
— Не, виж. В сутерена има библиотека! Библиотека, посветена на Моцарт!
— Не ми причинявай това, Ейми. Противоотровата за скуката не е още по-голямата скука.
Но когато тя слезе по стълбите в сумрачната прашна библиотека, брат й беше до нея. В края на краищата бяха открили някои от най-добрите следи именно в библиотеки. Пък и, ако си тръгнеха от Къщата на Моцарт с празни ръце, излизаше, че Дан е страдал напразно.
Книгите не можеха да се изнасят от библиотеката. Каталогът й бе поместен в един-единствен двайсетгодишен компютър. След като решеше какво му трябва, посетителят попълваше фиш и го даваше на библиотекарката, която изглеждаше като че беше баба на Моцарт.
Ейми и Дан изчакаха да им дойде редът, после тя седна пред клавиатурата. Смени езика от немски на английски и първо потърси „KV 617“, после и „Бен Франклин“. Не откри нищо, което вече да не знаят, така че насочи вниманието си към личния живот на Моцарт. Именно там се натъкна на името на Мария-Ана Моцарт, галено Нанерл.
— Моцарт е имал по-голяма сестра! — пошушна тя пискливо.
— Горкият той! — прозина се Дан.
— Спомних си, че Грейс ми е споменавала за нея — продължи Ейми. — Била е не по-малко талантлива от Моцарт, но понеже е била момиче, не е получила неговото образование и слава. — Ейми зачете надолу. — Виж, виж! Дневникът й е тук, в библиотеката!
На Дан му докривя. Той знаеше, че Ейми е била по-близка с баба им, но пак му стана неприятно да му напомнят колко много са си споделяли те двете.
— Мислех, че проучваме Моцарт, а не сестра му.
— Щом Моцарт е бил от рода Кахил, значи същото важи и за Нанерл — посочи Ейми. — Но има и друго. Погледни ни нас двамата. Ти не помниш нищо от сутринта, докато при мен и най-малката подробност се е врязала в паметта ми. Ами ако и при Моцарт и Нанерл е било същото?
— Страхотно. Сега пък заявяваш, че Моцарт е бил тъп — възмути се брат й. — Аз също!
— Не тъп. Но момчетата мислят различно. Обзалагам се, че Нанерл е описала в дневника си неща, които Волфганг е нямало да забележи и милион години.
Тя попълни бързо фиша и го занесе на възрастната библиотекарка. Жената ги погледна изненадана.
— Това е дневник, писан на ръка на немски. Вие, деца, знаете ли немски?
— А-а-ами — смути се Ейми.
— Наистина трябва да го видим — отсече твърдо Дан. След като жената отиде с влачеща се стъпка да търси тома, той прошепна: — Все има нещо, което ще разберем: може би рисунка или скрити бележки, както в нещата на Франклин.
Ейми кимна. И най-малкият намек беше за предпочитане пред това да не отбележат никакъв напредък.
Стори им се, че са чакали доста дълго. По едно време чуха тих вик и библиотекарката дотича пребледняла, с широко отворени очи. Тя набра с треперещи пръсти някакъв телефонен номер и заговори трескаво. Ейми и Дан не разбираха какво казва, но все пак различиха зловещата дума „polizei“.
— Това означава „полиция“! — прошепна припряно Ейми.
— Как мислиш, дали не е разбрала някак, че от Социалната служба в Масачузетс ни издирват? — попита притеснен Дан.
— Няма откъде да разбере. Не сме й казали дори имената си!
Отговорът дойде от самата библиотекарка, която беше много объркана.
— Съжалявам много! Каква ужасна трагедия! Дневника на Нанерл го няма. Някой го е откраднал.