Гордън Корман
Фалшивата нота (18)

Глава 18

Ейми въздъхна така, сякаш пусна прахосмукачка, която, още малко, и да засмуче брат й.

— Нищо де — каза си тя. — Само не изпадай в паника…

— Защо да не изпадам в паника? — попита горчиво Дан. — Ако има време за паника, то е точно сега. Какво е станало с корабчето?

— Ех, Дан — простена сестра му, — защо ти трябваше да криеш страниците на Нанерл на нещо, което може да се вдигне и да отплава?

Дан настръхна. В стомаха му се сляха болка, разочарование и безсилие, които се превърнаха в мътна отровна смес.

— Нямах голям избор, Госпожице Съвършена! Бях на моторница и ме гонеше половината клан Джанъс! И как ми помогна милата ми сестричка? Ох, ти не знаеш да управляваш лодка! Само това чувам от теб: не можеш, не бива, невъзможно е! Тогава спасих кожите ни!

— Не става въпрос за кожите ни — посочи Ейми. — Става въпрос за ключове към загадката, тоест за страници от дневник.

— Кобрите щяха да ни ги вземат, ако не ги бях скрил на „Султан Саладин“! — не й остана длъжен Дан. — Мислиш ме за тъпо хлапе, което не е достатъчно зряло, за да проумее какъв е залогът! Ако искаш много да знаеш, ти не проумяваш, а не аз. Надпревара, търсене, кой е по-добър в тия неща, ти или аз?

— Не става въпрос да обстрелваме квартала с пиратки… — скастри го сестра му.

— Пак се държиш с мен като с малко дете! — избухна Дан. — Добре де, обичам пиратки! И водни балони! И бомбички! И лижа батерии! Експериментирам!

— Ти си същинска Мария Кюри.

— Аз поне опитвам — настоя Дан. — По-добре това, отколкото да седя, да си гриза ноктите и да умувам: Да го правя ли, или да не го правя?

Сестра му въздъхна тъжно.

— Добре де. Извинявай. Това пак не дава отговор на въпроса за един милион долара: какво правим от тук нататък?

Той сви рамене. Не беше готов да приеме извинението й, но нямаше да спечелят нищо, ако продължаваха да се карат.

— Чакаме. Какво друго можем да направим? Корабчето вече е хвърлило веднъж котва тук. Може би ще се върне.

Ейми изрече думите, от които брат й се страхуваше: ужасната възможност, надвиснала над тях.

— Ами ако не се върне? Ако сме изгубили завинаги страниците?

Дан нямаше отговор. Внезапно осъзна колко главоломно се е разиграло всичко. Пет часа във фиата, следенето на лимузината, „Диско Воланте“, бастионът на Джанъс, гонитбата по канала, Кобрите.

И сега това.

Идеше му да се свлече върху каменната алея и да спи цяла година. Беше толкова изтощен, че в клетките му не беше останала и капчица сила. На единайсет години се чувстваше стар.

Ейми явно го долови, защото го прегърна през раменете — да го крепи, докато се връщаха към църквата, за да съобщят на Нели за последния обрат.

— Нищо чудно да чакаме дълго — каза й Ейми. — Дали да не намериш хотел и да не поспиш няколко часа?

— Ако вие двамата си въобразявате, че днес ще ви оставя и минута сами, значи сте се нагълтали с вода от канала — отвърна строго гувернантката. — Вървете и чакайте. Аз съм тук.

— Мъъър — добави сънено Саладин.

Добрата стара Нели. Това, че ги подкрепяше, подобри малко настроението им. При мисълта, че някой ще се грижи за тях — някой, който е по-голям, пък било то и с няколко години — те изпитаха чувството, че едва ли не отново си имат родители. Това за тях беше светлинка в безкрайната пустош. Все пак, Ейми и Дан Кахил не бяха виждали от много време нищо в този мрак.

След като отидоха зад църквата и зачакаха отново, ги притисна жестоката истина. Ако не успееха да вземат листовете, прибрани във виниловата калъфка на възглавницата от „Султан Саладин“, щяха да се озоват в пълна безизходица.

Бяха се посветили изцяло на това търсене. Проваляха ли се, щяха да се превърнат чисто и просто в бегълци от Социалната служба В Масачузетс. В бездомни сираци без минало и бъдеще, запратени на другия край на света, без никой и нищо познато.

Минутите се точеха като месеци, сякаш времето беше забавено от гравитационната черна дупка на положението, в което двамата бяха изпаднали. Те се прегърнаха, за да не зъзнат в студената влажна нощ, вледенени още повече от страха и несигурността.

Ейми се взря в светлините на Венеция, отразени във водата.

— Странно, а? Че на такова красиво място ни се случват толкова много лоши неща.

Дан не беше на нейната вълна.

— Дали да не откраднем друга лодка? Така поне ще можем да пообиколим каналите. „Султан Саладин“ е все някъде из тях. — Той погледна напрегнато сестра си. — Не можем да се откажем.

— А откъде да сме сигурни, че „Султан Саладин“ няма да се върне само минута след като сме тръгнали? Тук ще стоим и няма да мърдаме.

За Дан беше особено жестоко изтезание. Беше му по-лесно да прави нещо, макар и грешно, отколкото да седи и да бездейства. Първият час беше голяма мъка. Вторият вече беше истинска физическа болка. През третия двамата със сестра му се бяха вкочанили, съвсем се бяха отчаяли — звуците на града и шумът на моторниците бяха заглъхнали и сега се чуваха само плисъкът на водата и някъде в далечината музика на акордеон.

Още от самото начало знаеха, че вероятността да победят, е нищожна. Но и двамата не бяха очаквали разгромът им да има такъв вид: да сбъркат в избора на мястото, в което ще укрият няколко изключително важни листа хартия и което да се вдигне и да си замине.

Ейми и Дан се наведоха напред, както седяха на каменната пътека. Дали музиката наистина ставаше по-силна?

Веселата мелодия гръмна съвсем наблизо и иззад лакътя на канала се показа корабче, осветено като елха. На кърмата имаше хора, които се веселяха и празнуваха неудържимо.

На Ейми и Дан също им се прииска да се включат в празника. Пред тях беше „Султан Саладин“.

Дан се взря от здрача.

— Парти?

— Не — успя да промълви Ейми. — Сватба.

Младоженците се прегръщаха и се целуваха при кабината на щурвала, а няколко шаферки ги обсипваха с розови листенца. Ехтеше смях. Вдигаха се наздравици с шампанско. На малкия плавателен съд сигурно се бяха сместили петнайсетина души, включително акордеонист, който едва се крепеше на издадения нос.

Дан се беше вторачил във възглавницата на седалката, където беше скрил страниците на Нанерл.

— Във Венеция има пет хиляди лодки и корабчета, а аз да избера точно онази, която е от тунела на любовта! Какво ще правим? Веселбата може да продължи цяла нощ.

— Не мисля. Не виждаш ли?

Двама мъже в смокинги се мъчеха непохватно да привържат „Султан Саладин“ към кея при моста. След няколко опита все пак успяха, а бащата на младоженката за малко да падне през перилата в канала. Накрая закотвиха корабчето и сватбарите започнаха да слизат на брега.

Ейми и Дан се скриха зад един нисък зид, а гостите тръгнаха да се качват по стъпалата към църквата „Санта Лучия“. Най-отзад беше кумът. Преди да слезе от корабчето, той грабна възглавницата от седалката и затанцува с нея под съпровода на акордеона.

Ейми и брат й затаиха дъх. Мъжът беше взел възглавницата с безценните страници от дневника.

Другите се засмяха и изръкопляскаха, когато, гушнал възглавницата, кумът затанцува с валсова стъпка към стъпалата.

По челото на Дан избиха ситни капки пот. Какво прави този палячо? Нима е толкова глупав, че да отиде на сватбата с възглавница?

В последния момент човекът хвърли възглавницата обратно на корабчето и тръгна с останалите сватбари нагоре по стълбата.

Ейми и Дан се спотаиха и притихнаха, докато гостите прекосяваха двора на църквата и влизаха вътре. Продължиха да се крият и да мълчат дори когато тежката врата се затвори. След толкова обрати днес очакваха едва ли не от небето да се стрелне метеорит, който, ако помръднат, ще ги превърне в пара.

Накрая Дан се изправи.

— Хайде. Ела да вземем страниците от дневника, докато не са ги откарали на меден месец.

* * *

Хотелът им във Венеция беше евтин, главно защото нямаше изглед към водата. Това беше единственото условие, поставено от Ейми и Дан Кахил.

— Не искам да виждам канали — отсече твърдо Дан. — Мразя ги.

Докато Ейми и брат й стояха дълго под душа, за да се постоплят и да се измият от водата в канала, която не беше от най-чистите, Нели се зае със страниците от дневника. Листовете бяха само три и бяха написани на ръка. Но съдържаха изумителна информация.

— Ей, хора, направо няма да повярвате — викна тя. — Не се учудвам, че някой е откъснал тези страници. От тях се вижда колко разтревожена е била Нанерл. Смятала е, че Моцарт полудява.

— Полудява ли? — повтори като ехо Дан. — Имаш предвид, че е стоял например на главата си и е бълвал монети.

— Натрупал е огромни дългове — обясни Нели, докато следеше с пръст немските думи, написани с много извивки. — Харчел е повече, отколкото е печелел. Но ето най-важното — онова, което е купувал, е било безсмислено и странно. Внасял е отвъд океана редки скъпи съставки.

Очите на Ейми щяха да изскочат, когато тя чу думата „съставки“.

— Помните ли разтворимото желязо? То също е съставка. Всичко това е свързано някак с трийсет и деветте ключа към загадката.

— Моцарт е участвал дейно — съгласи се Дан. — Точно както и Бен Франклин.

Нели отвори друга страница.

— В дневника се споменава и Франклин — ето тук. Моцарт е поддържал връзка с него. Знаете ли как го нарича Нанерл? „Нашият братовчед от Америка.“ И няма да повярвате кой още е бил от рода Кахил — не друг, а самата Мария-Антоанета!

— Роднини сме на френската кралица! — възкликна възхитена Ейми.

— И на австрийското кралско семейство — продължи Нели. — Именно това е било връзката. Мария-Антоанета и Моцарт се запознават още като деца. Когато се омъжва за бъдещия крал Луи XVI и отива във Франция, тя става човекът, осъществявал връзката между Франклин и Моцарт.

Ейми беше толкова смаяна от важната информация, че за малко да пропусне редовете, написани с блед молив отстрани в полето, до широкия почерк на Нанерл. Изненадата й беше придружена с прилив на чувства.

— Това го е писала Грейс — каза тя почти през сълзи. — Ще позная почерка й, където и да го видя.

Дан я погледна стъписан.

— Баба е откъснала част от дневника на Нанерл?

— Може и да не го е направила тя, но по едно или друго време тези страници са били в ръцете й. Тя е обикаляла по света. Подготвила е по най-различни начини търсенето на ключовете към тайната. — Ейми се взря с присвити очи в думите, написани с широк почерк до името на Мария-Антоанета, и прочете на глас:

Думата, струвала живота й, минус музиката.

Дан въздъхна подразнено, но и с обич.

— Съвсем в стила на Грейс. Ясно като черен ден.

Нели се отчая.

— Какво ви прихваща всички вас от рода Кахил? Защо всичко трябва да се превръща в главоблъсканица? Толкова ли не можете ясно да кажете какво имате предвид?

— Тогава това няма да са трийсет и деветте ключа към загадката — напомни Дан. — А ще бъдат трийсет и деветте ясни изявления.

Ейми се замисли.

— Мария-Антоанета е най-известна с това: когато й съобщават, че простолюдието се е вдигнало на въстание, защото няма хляб, тя отвръща: „Да ядат пасти“.

— Нима наистина човек може да стане известен с такова нещо? — направи физиономия Дан.

— Толкова ли не разбираш? — подразни се Ейми. — Не е имало пасти. Не е имало никаква храна! Тези думи се превръщат в символ на това, че богатите нямат никаква представа в какво положение са бедните. Те допринасят за избухването на Френската революция. Именно тогава Мария-Антоанета е обезглавена с гилотината.

— Страхотно… гилотина — одобри Дан. — Сега вече става интересно.

Нели вдигна вежда.

— Значи според теб думата, която й е струвала живота, е „пасти“?

— Минус музиката — допълни Ейми. — Какво ли означава?

— Ами… — започна да размишлява Нели. — Мария-Антоанета е знаела френски, значи…

— Я чакайте! — възкликна Ейми. — Знам за какво става въпрос. Грейс ми е казвала, когато бях съвсем малка.

— Как се получава така, че все си спомняш някакъв странен разговор с Грейс отпреди милион години? — попита Дан, готов да избухне. — Тя почина само преди няколко седмици, а аз почти не помня гласа й.

— Този разговор отпреди много време е важен — настоя Ейми. — Ние я познавахме като страхотна баба. Но според мен през всички тези години тя е изпълнявала някакъв свой таен дневен ред. Подготвяла ни е за надпреварата — давала ни е информация, която ще ни трябва. Сигурно това е точно такава информация.

— Кое „това“? — подкани Нели.

— Мария-Антоанета е казала: „Да ядат пасти“ — когато я цитират, обикновено употребяват френската дума brioche^[1]. Но Грейс много внимателно ми обясни, че кралицата е използвала по-често срещаната сума за „пасти“ — gateau^[2].

— Пастите са си пасти. Нали? — обърка се Дан.

— Освен ако в този случай изобщо не става дума за пасти — предположи Нели. — Според Нанерл Мария-Антоанета е препращала тайните съобщения на Франклин до Моцарт. Това може би е някакъв код.

— Значи gateau е тайно съобщение, a brioche — не, въпреки че думите означават приблизително едно и също? — усъмни се Дан.

— Не знам какво означава — поклати глава Ейми, — но съм сигурна, че е част от пъзела.

Дан разглеждаше иззад рамото на Нели страниците на Нанерл.

— Има още една бележка — вижте!

Моливът, с който бяха написани редовете, беше още по-блед, но почеркът безспорно беше на Грейс. Този път бележката беше точно по средата на страницата.

РЕ > ДО ДИЕЗ

— Дали не е пяла? — озадачи се Дан.

— Чакай… написано е точно над едно име. — Ейми се взря с присвити очи в страницата. — Фиделио Рако.

— Онзи от плаката на чичо Алистър! — припомни развълнуван Дан. — Моцарт е свирил в къщата му!

Нели започна да превежда от немски:

— Тук пише, че е бил богат търговец и предприемач. Моцарт му е възложил да внесе някаква свръхскъпа стомана, каквато се е произвеждала само в Далечния изток. Нанерл обвинява Рако, че е взел прекалено много пари от брат й и го е вкарал в дългове. И познайте как го нарича.

— Гаден обирджия? — предположи Дан.

— Нарича го „братовчед“.

Очите на Дан се разшириха.

— Поредният Кахил?

Ейми извади лаптопа от раницата на брат си.

— Я да видим какво ще научим за този роднина от Италия.