Гордън Корман
Фалшивата нота (10)

Глава 10

Братята бенедиктинци се втурнаха вкупом към нея и посегнаха да вземат безценния лист хартия. Ейми се скова от страх, но Дан беше готов за действие. Вече беше открил единствената малка врата в спалното помещение. Не знаеше къде ще ги изведе тя, но все щяха да се махнат оттук.

Той сграбчи Ейми за ръката и я затегли през плющящите черни сутани, като отбиваше протегнатите длани. Разбрали, че двамата са на път да избягат, монасите се вбесиха още повече. Някой хвана Ейми за ръкава, но Дан го избута с рамо като професионален футболист. Ейми прескочи един от бенедиктинците, който се канеше да й се нахвърли, и двамата с брат й хукнаха към изхода.

* * *

Във фиата Нели се беше притеснила много и на трийсет секунди поглеждаше часовника си. Къде ли бяха Ейми и Дан? Защо изобщо ги пусна на място, където дебнеше един от коварните им роднини от рода Кахил. Ако онзи негодник Алистър Ох им направеше нещо, Нели смяташе да му даде да се разбере с бастуна с намотана около него бодлива тел.

Тя се извърна към задната седалка, където котаракът се беше излегнал и вече не се чешеше.

— Закъсняват с половин час, Саладин. Къде ли са?

В този момент тя ги зърна — вървяха бързо през навалицата туристи. По-скоро тичаха. Изглеждаха доста размъкнати… и уплашени. Нели се взря зад Ейми и Дан в черната вълна, която ги настигаше. Десетки монаси в сутани гонеха през парка на абатството брата и сестрата.

Нели запали двигателя и отвори предната врата откъм другата страна.

— Качвайте се!

Не се наложи да го казва повторно на крадците на пергаменти. Те излязоха през портата и се метнаха в автомобила — същинска плетеница от ръце и крака.

— Да се махаме оттук! — подвикна запъхтян Дан.

Нели натисна с все сила педала за газта. Колата вече набираше скорост, когато Ейми затвори вратата. Дан погледна в страничното огледало и видя как ядосаните монаси се смаляват все повече и повече.

Гувернантката ги зяпна учудена.

— Какво стана там?

— Ние нямаме никаква вина — изпелтечи Дан. — Ония там са полудели. Приличат на Дарт Вейдъровци в умален вид, само че без маски.

— Това са монаси бенедиктинци — възкликна Нели. — Хрисими люде! Повечето са дали обет за мълчание.

— Е, нарушиха го — каза й Дан. — Да знаеш само как ни проклинаха. Не им разбирам езика, но някои неща не се нуждаят от превод.

— Намерихме един ключ към загадката — обясни запъхтяна Ейми — и те не искаха да го взимаме. Сигурна съм, че е нещо важно! — Тя пъхна пергамента в ръцете на Нели. — Можеш ли да ни кажеш какво пише?

— Нека първо се поотдалечим от абатството — посъветва гувернантката, като въртеше волана по тесните улички на Залцбург. — Как ще обясните на фирмата за коли под наем, че автомобилът им е бил изпотрошен от гмеж превъртели монаси?

Дан беше нетърпелив.

— Ще купим и фирмата за коли под наем, и самото абатство. Този път уцелихме право в десетката!

Нели заобиколи центъра — така избегна задръстванията и излезе бързо при моста. Направиха няколко завоя и спряха на тиха уличка.

— Я да го видим този ваш „ключ към загадката“. — Нели взе пергамента.

— Според нас това е някаква формула — вметна развълнувана Ейми.

Нели се взря съсредоточено в калиграфския почерк и очите й се разшириха от изумление.

— Господи! Не мога да повярвам!

— Бива си го, а? — ухили се Дан.

— Но за какво е формулата? — настоя Ейми.

Гувернантката прочете още веднъж, после втори път пергамента, сякаш за да се убеди, че не греши.

— Глупчовци такива! Това не е никакъв ключ към загадка… това е рецептата на бенедиктина.

— На бенедиктина ли? — повтори Ейми. — Имаш предвид онзи френски ликьор?

Нели кимна натъжена.

— Това е древна рецепта, разработена преди векове от братята бенедиктинци. Точно заради това са ви подгонили!

Ейми и Дан бяха смазани.

— За малко да загинем — простена момчето. — И то за нищо.

— Естествено е монасите да се ядосат — проплака и Ейми. — Явно сме им задигнали най-ценното, което притежават.

— Е, дори и да не е ключ към загадката, пергаментът ще изглежда страхотно в колекцията ми — опита да се утеши брат й.

— Дан! — избухна Ейми. — Трябва да го върнем.

— Успех — пожела й горчиво момчето. — Ако стъпим отново в абатството, онези хрисими люде ще ни откъснат главите.

— Не можем да го задържим. — Ейми бе непреклонна. — Дали да не им го пратим по пощата?

— Изгарям от любопитство да видя адреса: третата пещера вдясно след петдесетия тунел, вляво от сталагмита. На немски. — Той се прекатери през седалката и отиде отзад при котарака. — Ще седя при някого, който не е превъртял съвсем… какво има, Саладин? Ей, спрял е да се чеше.

— Тъкмо се канех да ви кажа, но нали се наложи да ви измъквам от братята християни. Докато вие бяхте в „Свети Петър“, аз заведох Саладин във ветеринарна клиника.

— Бълхи ли имаше? — попита Ейми.

Нели поклати глава.

— Лекарят свали нашийника и отдолу се показа това. — Тя бръкна в джоба си и извади мъничко електронно устройство с размерите приблизително на нокът. — Според него краищата на джаджата са се впивали в кожата на котарака. И той се е чешел заради това.

— Но що за устройство е? — зачуди се Ейми.

— Ти изобщо ли не гледаш телевизия? — възмути се Дан. — С тази джаджа те следят къде ходиш. Слагат ти я и знаят всяка твоя крачка.

Нели се обърка.

— Че на кого му е притрябвало да следи един котарак?

Ейми разбра за какво става въпрос.

— Не котарака, а нас! Направили са го съперниците ни. Точно заради това не напредваме в надпреварата. Където и да отидем, някой вече го знае.

— Личи почеркът на Кобрите! — ревна Дан. — Дай им на богатите мамини синчета и дъщерички да купуват електронни джаджи, за да те мамят — много са тъпи, за да открият сами ключовете към загадката.

— Или Ирина — отсъди сестра му. — За КГБ това сигурно е детска играчка. Може да го е направил всеки от тях, дори господин Макинтайър. Помните ли, докато бяхме в Париж, Саладин беше именно при него.

— И какво ще правим сега с предавателя? — попита Нели. — Ще го счупим ли?

— Ще го хвърлим в канала — предложи Дан. — Нека измамниците ходят да го търсят с водолазни костюми.

Ейми стана сериозна.

— Знаете ли, това може би е златна възможност да отклоним съперниците. Не бива да я прахосваме само за да си правим шеги.

— Все не ме оставяш да се позабавлявам — нацупи се Дан.

— О, няма такова нещо, ще бъде забавно — увери го сестра му. — Слушайте…

* * *

Алистър Ох обикаляше с тежка стъпка залите в Къщата на Моцарт, като се подпираше по-често от обикновено на бастуна с диамантения връх. Вече знаеше къде се намира следващият важен ключ към загадката. Но докато беше тук, в Залцбург, не беше зле да посети дома на семейство Моцарт, за да се убеди, че не е пропуснал нищо. Човек никога не можеше да е сигурен.

Но докато вървеше сред музикалните инструменти и покъщнината от осемнайсети век, той усети, че умората му тежи все повече. Вече не беше млад както едно време, когато беше изобретил подгрявания на микровълнова печка бурито и беше натрупал цяло състояние. Вълнуващо време — уви, останало в миналото.

Той седна на една пейка за посетители, за да си почине. Сега парите почти се бяха стопили, точно както си беше отишла и младостта му. Последното, от което Алистър Ох се нуждаеше, беше тоя маратон по цял свят в търсене на гърнето със злато на Грейс Кахил.

Но какво само гърне със злато: баснословни богатства, неограничена власт. Така Алистър щеше да си върне славата от времето на буритото и да се прочуе още повече.

Миналата нощ той почти не беше мигнал. Всъщност го мъчеха угризения заради произшествието в тунела от предния ден. Не бяха предупредили Алистър, че малкият експлозив може да събори прохода. Той искаше само да посплаши Ейми и Дан. Да, те му бяха противници, а противниците трябваше да се побеждават. Но Алистър нямаше да си прости никога, ако с внуците на Грейс се случеше нещо.

Предната вечер той беше седял чак до два след полунощ, за да гледа новините по телевизията. Все щеше да разбере, ако е имало злополука с две американски деца. Проклетата Грейс, която им беше организирала надпреварата и сега всички в рода Кахил се бяха хванали гуша за гуша…

Алистър така и не си довърши мисълта. За да се пребори с умората и с недоспиването, той притвори очи — само за миг — но после бързо се унесе и заспа на пейката.

* * *

— Поредната къща на Моцарт. Страхотно е, няма що.

— Не съм я избирала аз — напомни му рязко Ейми. — Избрал я е чичо Алистър.

Нели се беше обадила във всички хотели в Залцбург, за да разбере къде е отседнал Алистър. След като два часа се криха зад смрадливия контейнер за боклук в уличката при хотел „Амадеус“, Ейми и Дан проследиха възрастния си съперник до къщата, в която бе живял Моцарт.

Сега те се бяха спотаили в сянката на едно великолепно пиано и се взираха през старинните остъклени врати към високата фигура на пейката.

— Ето го и него — каза горчиво Дан. — Някакъв тип на милион години, който сигурно и на младини не е бил душата на компанията. Ей, защо не мърда?

Ейми видя, че главата на чичо Алистър е отметната назад, а устата му е отворена.

— Според мен е мъртъв.

— Ама наистина ли? — Дан се задави.

— Разбира се, че не, глупчо! Заспал е. Надявам се, че ще успеем да пъхнем предавателя в джоба му, без да го събудим.

— Ами ако се събуди? — попита брат й предизвикателно.

Ейми извади от джинсите си мъничкото проследяващо устройство.

— Налага се да рискуваме. Чакай тук.

Тя се пъхна предпазливо през вратата. Беше рано и в музея още нямаше тълпи. Единствените други посетители в залата бяха млада двойка с норвежкото знаме отзад на раниците.

Ейми изчака норвежците да излязат. Тя се приближи на пръсти до потъналия в сън Алистър. Пресегна се бавно с предавателя. Кореецът беше сложил ръка върху гърдите си и беше затиснал закопчаното сако.

Ейми нямаше право на грешки…

От гърлото на стареца излизаше звук, който наподобяваше нещо средно между хъркане и хълцане. Ейми застина — Алистър се размърда, намести се и пак заспа.

Няма да стане. Докосна ли го, и ще го събудя…

Погледът й падна върху бастуна, подпрян при коленете на Алистър, върху пейката. Тя го огледа с надеждата да открие вдлъбнатинка, където да мушне чипа.

Дан ръкомахаше от вратата. Сестра му го погледна нетърпеливо. Какво искаш, глупчо?

Накрая разбра какво й показва той с въртеливите движения на юмруците си. Ейми стисна ръкохватката на бастуна и я завъртя. За нейна радост тя започна да се отвърта.

Чудесно: в горния край на ръкохватката имаше отвор, към който беше закрепен диамантът. Беше достатъчно голям, та Ейми да сложи в него предавателя.

Тъкмо да върне ръкохватката на мястото й, когато забеляза, че самият бастун е кух. Защо не беше от масивно дърво? Сигурно защото…

Ейми вдигна долния край и надзърна. Вътре имаше нещо! Лист хартия, навит на стегната фуния, за да се побере в тесния отвор.

Това беше скривалището на Алистър!

Момичето хвана края на листа и го издърпа. Хартията беше ронлива и покафеняла с времето — въпреки че не беше чак толкова стара, както рецептата, която те бяха взели от монасите бенедиктинци.

Ейми я разгъна с треперещи пръсти. Написаното не беше на английски. Но Ейми не можеше да сбърка името:

Тя разбра само това, ала тутакси осъзна, че са търсели в абатството „Свети Петър“ именно този лист хартия.

Значи си ни изпреварил, помисли си тя, взряна в задрямалия мъж на пейката. Май сме те подценили.

Откъм чичо Алистър се чу гъргорене и клепачите му затрепкаха.

Без да губи и миг, Ейми затегна ръкохватката на бастуна и пак го опря на пейката.

Алистър продължи да си спи непробудно, без изобщо да подозира, че са му откраднали преднината направо от бастуна.