Гордън Корман
Фалшивата нота (13)

Глава 13

Ейми и Дан изскочиха от асансьора и се пъхнаха зад единственото място, където можеха да се скрият: бронзова статуя на Роден. Надзърнаха през свитата ръка на фигурата. Залата беше по-голяма от коридорите, които бяха видели досега. Из нея имаше транспаранти с изображения на прочути представители на клана Джанъс. Ейми загледа възхитена известните лица: Уолт Дисни, Бетовен, Марк Твен, Елвис, Доктор Зойс, Чарли Чаплин, Снуп Дог — списъкът продължаваше и продължаваше.

В помещението имаше трийсетина души, които се бяха струпали не при транспарантите, а около три сцени, опасали залата. На една имаше представление на традиционния японски театър кабуки. Върху друга се бяха наредили няколко художници в изцапани дрехи, които рисуваха със спрейове по платно, окачено на въртяща се плоскост. На третата мъже в огнеупорни костюми се дуелираха с мечове от горящи шпаги.

Дан се появи при лакътя на сестра си.

— На коя планета сме?

— Изумително — отвърна тя през дрезгав шепот. — Цяло общество, което прославя изкуството и съзидателното начало. Дано и ние се окажем от клана Джанъс. Въпросът е как да минем покрай тези хора.

Дан се замисли.

— Когато ходиш на кино, какво гледаш, зрителите или екрана?

— Какво предлагаш? — рече сестра му.

— Дали да не се слеем с множеството и да се измъкнем от другата страна?

Ейми не беше почитател на тълпите дори когато беше добре дошла. Чак й се повдигна от мисълта да застане насред трийсет противници. От друга страна, това беше план — единственият им план. Опасно беше и да чакат. Въпрос на време беше някой да забележи, че двамата с Дан са се появили неканени.

— Хайде да пробваме.

Те излязоха бързо иззад статуята, но без да тичат — опитваха се да се държат, сякаш е съвсем естествено да са тук. Дан отиде при хората, наблюдаващи дуела с огнените шпаги. Ейми пък се присъедини към зрителите пред сцената с художниците със спрей, които сваляха от подвижната платформа поредното си творение: слънчев взрив от червени и жълти тонове. Отиде при тях в най-подходящия момент. Те започнаха да ръкопляскат все по-силно, Ейми също изръкопляска с тях. Притеснението й беше изместено от възхищение. Беше успяла! Беше една от тях! Някакъв мъж я шляпна по рамото и за малко да я повали.

Момичето понечи да се отдалечи от прекалено въодушевения поклонник, когато видя табелата:

Моцарт! Кланът Джанъс не можеше да няма зала, посветена на най-известния музикант в него.

Ейми срещна погледа на Дан и понаведе съвсем леко глава по посока на табелата. Брат й кимна. Както обикновено, ключ към всичко беше Моцарт.

Всички се бяха загледали в изпълнителите и за Ейми и Дан не беше трудно да се измъкнат от атриума и да тръгнат по поредния коридор с произведения на изкуството от двете страни.

Подминаха две галерии, посветени на изтъкнати представители на клана Джанъс в рода Кахил, и накрая излязоха при врата, на която пишеше МОЦАРТ: ВОЛФГАНГ, МАРИЯ-АНА, ЛЕОПОЛД.

— Кой е Леополд? — попита Дан.

— Баща им — обясни Ейми. — И той е бил прочут музикант. Посветил е живота си на това да разкрие таланта на своите деца, и най-вече на Волфганг.

Залата беше по-малка, но спокойно можеше да се намира в някой от музеите, които бяха посетили — беше с красиви музикални инструменти и мебели от осемнайсети век.

— Тези типове тук удрят в земята всички къщи на Моцарт — отбеляза Дан, докато разглеждаше една стена с витрини от пода до тавана, запълнени с написани на ръка нотни листове. Очите му се спряха на дебел том на най-долния рафт. — Какво ли е това? Май книга, написана от бащата на Моцарт.

— „Методът на цигулката“. През осемнайсети век е бил най-ценният учебник по цигулка в света. — Ейми си пое дълбоко въздух. — Дан… когато е бил на три години, Моцарт е свирел на клавесин! Помисли само: на тази възраст ти си бил още в пелени, а това малко момченце е натискало клавишите и е търсело „ноти, които се харесват помежду си“.

— Може и Моцарт да е бил с пелени — започна да се отбранява брат й. — Това, че си гений, не означава непременно, че знаеш да използваш гърне.

Ейми огледа множеството експонати и спря поглед върху витрина в средата на залата. В нея бяха изложени три пожълтели листа хартия, покрити с почерк със заврънкулки.

С много познат почерк…

— Липсващите страници! Които са били откъснати от дневника на Нанерл!

— Какво пише на тях? — надникна над лакътя й Дан.

— Написани са на немски, глупчо — въздъхна отчаяна сестра му. — Трябва да ги извадим и да ги покажем на Нели.

— Ще бъде доста сложно — отбеляза тъжно Дан.

Той показа някакво устройство, свързано с витрината. Малък поднос от бял порцелан, разположен зад източник на ярка светлина.

— Виждал съм снимки на този уред. Казва се скенер на ретината. Слагаш брадичка върху пластината и светлината разчита окото ти.

— Може би твоите очи ще минат проверката — предложи Ейми. — В рода има четири клана — вероятността ретините ни да са на клана Джанъс е едно към четири.

— И три на четири е, че нямаме нищо общо с него. Ейми, тези тук са окачили по стените картини за милиони долари, а ние се опитваме да измъкнем единственото нещо, което са сложили под строга охрана. Не разбирам много, но все пак е ясно, че ако се опитаме да духнем със страниците и ни заловят, отмъщението ще бъде чудовищно.

Ейми се отдалечи от скенера. Нямаше никакво съмнение — представителите на рода Кахил не си поплюваха. Залогът бе господството над света и който рискуваше, можеше да загуби живота си.

Тревожните й мисли бяха прекъснати от прочут глас, който каза от коридора пред залата, посветена на Моцарт:

— Това място е жестоко, човече. Мама не ми е споменавала, че всички тия знаменитости са от рода Кахил…