Гордън Корман
Фалшивата нота (19)

Глава 19

В класацията на най-богатите и най-прочутите представители на рода Кахил Фиделио Рако определено се нареждаше някъде по средата. Дори по-надолу. Гугъл беше чувал за него, но търсенето на презимето му го разположи под „Автомобили Рако“ в Торонто и закусвалня „Рако“ във Флоренция и малко пред ирландската пивница „Рак О’Лам“ в Демойн. През осемнайсети век търговецът мултимилионер сигурно е бил важна клечка, но композиторът, когото той беше докарал до просешка тояга, беше заслужил много по-почетно място в историята.

Макар и да не беше Моцарт, с несметното си богатство Рако беше създал сбирка, носеща неговото име, частна колекция, в която бяха изложени съкровищата и произведенията на изкуството, събрани от търговеца по време на пътешествията му по света. На другия следобед Ейми и Дан решиха да продължат търсенето именно там, след като оставиха Нели в хотела заедно със Саладин и с няколко разновидности на италианската котешка храна. Може би смяната на страната щеше да им донесе по-голям късмет и те щяха да успеят да сложат край на гладната стачка.

Колекцията беше изложена в дома на Рако от осемнайсети век, при което Дан отново изпадна още от самото начало в тих ужас.

— Къщата на Рако, Къщата на Моцарт — не спираше да мърмори той, докато вървяха по калдъръмените улици. — По-добре да я бяха нарекли Скучната къща.

Ейми вече губеше търпение.

— Защо само роптаеш? Това било скучно, онова било скучно! Ако в къщата намерим следващия ключ към загадката, тя ще се окаже най-нескучното място на света.

— Дано — съгласи се Дан. — И колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Вече сме близо — обеща сестра му. — Надушвам го.

— Аз пък надушвам само водата в канала — набръчка нос Дан. — Ужас, едва ли някога ще я махна от носа си.

Ейми си помисли, че Венеция наистина е страхотен град за пешеходците, стига да знаеш къде отиваш. Стигнаха в „Колекцията на Рако“ само за двайсет минути. Това кратко разстояние свързваше занемарения хотел с голяма каменна къща в очевидно много скъп квартал на града.

— Както гледам, добре е спечелил от сделката, с която е ограбил Моцарт — отбеляза Дан.

— Това не са само парите, които е взел от Моцарт — обясни сестра му. — Рако е бил един от най-богатите международни търговци. Имал е цяла флотилия от кораби навсякъде по света.

Брат й кимна.

— Едно време нашите братовчеди са били важни клечки. А какво е станало с всички несретници в рода Кахил? С такива обикновени простосмъртни като нас с теб, които така и не са успели да забогатеят и да се прочуят.

На главния вход двамата бяха посрещнати от статуя на самия Фиделио Рако. Ако тя беше в цял ръст, излизаше, че търговецът милионер е бил много нисък — само четири-пет сантиметра по-висок от Дан. Но най-изненадващото беше, че Рако дрънкаше на мандолина и ако се съди от отворената му уста, явно и пееше.

Дан присви очи.

— Поредният представител на клана Джанъс?

— Това обяснява защо Моцарт се е обърнал именно към него да внесе специалната стомана — вметна сестра му. — Решил е, че човек от неговия клан няма да го измами.

— Погрешен ход, Волфганг — заяви мъдро Дан. — Никога не се доверявай на човек от рода Кахил.

Те влязоха в къщата и платиха солената цена на билета — двайсет евро. Дори сега, векове след смъртта си, Фиделио Рако взимаше прекалено скъпо на хората.

Ейми и Дан тръгнаха да обикалят различните зали, където бяха изложени повечето богатства на света от осемнайсети век: коприна, тежък брокат, порцеланови изделия от Ориента, сребро и злато от Южна и Северна Америка, диаманти, слонова кост, невероятни дърворезби от Африка и красиви арабски и персийски килими.

— Изумително — прошепна Ейми на брат си. — Само човек от клана Джанъс може да се похвали с такъв изтънчен вкус!

Произведенията на приложното изкуство бяха наистина възхитителни, но от информационните табла се разбираше, че Рако дължи голямото си богатство на не дотам красиви стоки: чай, подправки и рядка японска сплав от стомана и волфрам, метала с най-висока точка на топене.

— Рако със сигурност е продавал на Моцарт именно тази стомана — отсече убедено Ейми.

— Волфрам — повтори Дан замислен, с отнесен поглед. — Чувал съм някъде за него.

Ейми не му повярва.

— Сигурен ли си, че не става дума за Волфганг?

— Не, за волфрам. Грейс ми е разказвала за този метал. — Той се извърна към сестра си. — Тя разказваше разни неща не само на теб, ясно ли е?

— Добре де — въздъхна Ейми, — какво ти е разказала?

Той се обърка.

— Не я слушах внимателно.

— Точно заради това тя разказваше най-често на мен — защото знаеше, че ти ще забравиш всичко.

Те тръгнаха по коридор с красиви мебели с позлата и дърворезба от всички кътчета на света и накрая се озоваха в кръгла зала. В средата имаше полиран махагонов клавесин, окъпан в синя светлина.

— Тук няма да влизам — отсече Дан. — Започва да ми прилича на клавесина на ти знаеш кого.

Ейми го стисна толкова силно за ръката, че едва не му пукна костта.

— Той наистина е на ти знаеш кого! Пише го черно на бяло — това е инструментът, на който Моцарт е свирил по време на гостуването си в къщата на Рако през 1770 година!

— Има само един проблем: това тук е клавесин. И не обяснява какво означава РЕ > ДО ДИЕЗ. И няма нищо общо с пастите на френски и на всеки друг език.

— И все пак всичко, което преживяхме, ни насочва към този инструмент — настоя сестра му. — Именно той ще ни даде следващия ключ към загадката. Сигурна съм.

Дан бръкна в джоба на джинсите си и извади намачкана книжна салфетка.

— Добре че не бях с този панталон, когато паднахме в канала.

— Какво е това? — изгледа го неразбиращо Ейми.

Той разгъна салфетката и върху нея се показа емблемата на железниците.

— Единственото, свързано с клавесина, е музиката. Това тук е музика.

Дан обърна салфетката — от другата страна беше вариантът на KV 617, който той беше възпроизвел във влака.

Ейми едва се сдържа да не изръкопляска.

— Ти си гений, Дан! Взимаме от Бен Франклин музикален ключ към загадката и го свирим на инструмента на Моцарт!

Те се огледаха. Клавесинът беше ограден с плюшени въжета. На вратата стоеше униформен мъж от охраната.

— Е, не можем да го направим сега — отбеляза Дан. — Онзи там ще ни откъсне главите, ако докоснем безценните му клавиши.

— Прав си — съгласи се сестра му.

— Изложбата затваря в пет — каза Дан. — Налага се да се скрием и да изчакаме.

* * *

Тоалетната в стил ар деко беше стара, вероятно от 20-те или 30-те години на двайсети век, с черни и бели плочки и с безупречни порцеланови мивки и тоалетни чинии.

Как изобщо можеш точно сега да обръщаш внимание на плочки и тоалетни, смъмри се Ейми.

Всъщност постъпваше правилно. Ако се притесняваше за онова, заради което бяха тук, щеше да си глътне езика от страх. Ами ако в къщата имаше аларма? Или цяла армия нощни пазачи? Какво означаваше РЕ > ДО ДИЕЗ? Как музиката можеше да се извади от френската дума gateau?

Беше прекалено сложно за ума на едно четиринайсетгодишно момиче.

А сега това беше най-важното. Ама че семейство! Да разбереш, че си потомка на Бен Франклин, на Моцарт и Мария-Антоанета…

Не може да се опише! Имаш чувството, че си се родил с кралска кръв! И си част от историята!

Но великите представители на рода Кахил от миналото не бяха нищо повече от история. Отдавна бяха мъртви и погребани. Кои днес бяха Кахил? Джона. Семейство Холт. Чичо Алистър. Иън и Натали Кабра. Ирина. Измамници, двуличници, мошеници и крадци. Хора, които се усмихваха и те наричаха „братовчедке“, а в същото време се пресягаха да ти забият нож в гърба.

Надпреварата уж беше подчинена на нещо възвишено и благородно — на възможността да предопределиш бъдещето. Но дотук приличаше по-скоро на телевизионно риалити шоу с името „Кой пръв ще забие ножа?“. От час на час ставаше все по-ожесточена. Дали всички от рода Кахил бяха толкова ужасни? Ейми не си представяше Моцарт да участва в гонитба с моторници или да взриви бомба в тунел. Докъде ли се простираше тази безпощадност?

Съобщиха, че пожарът, в който загинаха мама и татко, е възникнал случайно. Чичо Алистър твърди, че знаел „истината“. Значи ли, че къщата е била запалена умишлено?

Само при мисълта Ейми съвсем се обезсърчи. Думи като „надпревара“ и „награда“ превръщаха цялата работа в нещо като игра, но трагедията отпреди седем години не беше игра. Тя я беше лишила от любимите родители. Беше лишила Дан дори от спомена за майка им и баща им. Дори при най-незначителния намек, че става дума за умишлен палеж…

Изведнъж, най-неочаквано Ейми се почувства опустошена. Дали да не се откажем? Дали да не се приберем в Бостън и да освободим Нели от тази отговорност? Дали да не се предадем на Социалната служба и да не проверим иска ли леля Биатрис отново да ни поеме…

Въпреки всичко Ейми знаеше дълбоко в себе си, че последното, което ще направят, е да се откажат. Последното, което можеха да направят. Особено при положение че следващият ключ към загадката беше толкова близо. Те нямаха доказателства, че смъртта на родителите им е свързана по някакъв начин с рода Кахил. Но дори и да беше свързана — особено ако беше свързана — беше петдесет пъти по-важно Ейми и Дан да победят в надпреварата.

Тя се намести върху капака на тоалетната чиния и се опита да се поотпусне. Знаеше, че Дан прави същото в другия край на коридора, в мъжката тоалетна. Или може би той беше прекалено глупав, за да е уплашен.

Не, брат й не беше глупав. Беше умен. Дори блестящ по негов си начин, въпреки че бързо губеше интерес. Именно той беше предложил да се скрият в тоалетните, докато изложбата затвори. Ейми просто го беше следвала, докато бяха обикаляли из крилата на старата къща, за да запомнят къде точно стоят хората от охраната. И когато един от тях беше започнал да ги гледа подозрително, именно надеждният инстинкт на Дан му подсказа да се изнесат в друга зала.

Аз сигурно още щях да бъда там и да пелтеча някакви смешни оправдания.

Дан имаше нужда от нея, но и тя имаше нужда от брат си. И да й харесваше, и да не й харесваше, двамата — побърканият глупчо и пелтечещата му сестра — бяха от един отбор. Рецептата за световно господство едва ли се свеждаше точно до това.

Ейми беше толкова притеснена, че усещаше буца в гърлото. Дан беше талантлив, но рядко се замисляше дали нещо няма да се обърка. Ейми му завиждаше. Понякога тя не мислеше за друго. Когато ставаше въпрос за най-страшните сценарии, Ейми беше същински Алберт Айнщайн.

Тя погледна часовника си, който, макар и навлажнен, работеше. Беше изминал половин час, откакто бяха обявили — на шест езика — че „Колекцията на Рако“ затваря.

Чу се как броячът изщраква и тоалетната внезапно потъна в мрак. О, не! Те не носеха електрическо фенерче. Как сега щяха да стигнат до клавесина?

Ейми излезе предпазливо, пипнешком, от кабинката, като се опитваше да си представи разположението в дамската тоалетна. Трябваше на всяка цена да намери Дан, но първо трябваше да излезе някак оттук!

Чу стъпки и застина. Охраната! Сега щяха да ги заловят, да ги арестуват, да ги върнат в Щатите…

— Ейми!

— Дан, глупчо такъв! За малко да ми се пръсне сърцето заради теб.

— Чисто е. Да вървим.

— Тъмно е като в рог — каза сестра му.

Дан й се изсмя в лицето.

— Тъмно е само в тоалетните. На другите места си е светло.

— О!

Смутена, тя тръгна след гласа му и излезе през тежката врата. Дан беше прав. „Колекцията на Рако“ беше с нощно осветление: прожекторите при експонатите бяха угасени, но иначе светеше всяка четвърта флуоресцентна крушка.

— Забеляза ли някого от нощната охрана? — прошепна Ейми.

— Не видях никого, но къщата е голяма. Може би пазачът охранява златото и диамантите. Лично аз бих постъпил така. Кой ще седне да краде някакъв си клавесин?

Те забързаха през внушителните коридори с мраморни подове, доволни, че са с маратонки и стъпките им почти не се чуват. Синята светлина беше изключена, но дори в полумрака Ейми забеляза проблясващите клавиши от слонова кост, на които през 1770 година е свирил далечният им братовчед — младият Моцарт. Вълнението я плисна, сякаш я удари ток. Следващият ключ към загадката беше наблизо, съвсем наблизо.

Точно тогава студеният връх на арбалета, опрян в тила й, заличи всички други мисли.