Луан Райс
Звездите водят към дома (4)

Четвърта глава

В събота сутринта Даян лепеше тапети във всекидневната на една малка къщичка във викториански стил. Тапетите бяха английски, на малки бели божури на син фон. Тя правеше къщите отвътре навън. Първо изработваше вътрешната част до най-малките детайли, и после сглобяваше къщата.

— Баба ти ще хареса тези тапети — каза на Джулия. — Божурите са любимите й цветя.

Джулия седеше в стола си близо до нея. Всички прозорци бяха отворени, откъм блатото духаше топъл вятър. Стела се беше свила на перваза от вътрешната страна на прозореца и наблюдаваше какво става на двора. Днес Джулия беше много тиха и се наслаждаваше на лекия ветрец. Всеки посвоему преживяваше пролетната умора. Даян чувстваше, че април е към края си и скоро ще дойде май.

Затвори се врата на кола и котката веднага се скри. Стела беше изключително страхлива. Даян погледна навън, но алеята за коли не се виждаше от прозореца. Изми си ръцете от лепилото за тапети и отиде до вратата.

— О, господи! — възкликна тя и стомахът й се сви, щом видя, че Алан слиза от колата. Даян си помисли за резултатите от изследванията на Джулия и се запита дали не идва лично да й съобщи лошите новини. След това видя момичето и малко си отдъхна. Ако беше така, нямаше да доведе друг човек със себе си. Ръцете й трепереха, докато ги бършеше със стар парцал. Те идваха към ателието й.

* * *

Алан засенчи с ръка очите си и се огледа. Цялото блато бе огряно от слънцето, имаше сто нюанса на зеленото. Папурите шумоляха, а червенокрилите дроздове се спускаха към тях и отново излитаха. Отвъд блатото проблясваха светлините на Лонг Айланд. Къщата на семейство Робинс беше последната на Гъл Пойнт и много различна от тази на Ейми.

— Познаваш тези хора? — попита тя, застанала до него с широко отворени очи.

— Да.

— Те са вещици — каза тя. — Всички деца го твърдят.

— Кои деца?

— В моя квартал.

— Какво разправят?

— Че тези жени изричат заклинания и превръщат децата в чудовища и тролове. А след това ги правят свои пленници. — Ейми не откъсваше поглед от къщата. Тя бе хубава като къщите на Кейп Код. Белите шиндели^[1] от кедър бяха потъмнели до сребристо.

На сините капаци на прозорците бяха изрязани фигурки на морски кончета, а белите первази блестяха. Сандъчетата за цветя на прозорците бяха пълни с пурпурни и жълти теменужки.

— Е… — каза Алан.

— Вярно ли е? — Тя беше застанала толкова близо до него, че рамото й докосваше сакото му.

— Ще трябва сама да прецениш — отговори той и усети, че го побиват тръпки, щом видя, че Даян стои на вратата.

Ейми имаше пълно доверие на доктор Макинтош, но не разбираше защо я води в къщата на вещиците. Толкова се зарадва, че ще прекара деня с него. Приготви се, като взе вана, в която сложи соли „Дъждовна магия“, сложи си нови дънки и най-чистата ризка, която можа да намери. Но сега, застанала на алеята за коли, покрита с мидени черупки, тя се страхуваше.

Покрай оградата бяха засадени високи храсти лигуструм, които скриваха всичко откъм улицата. Въпреки че Ейми живееше само на няколко преки оттук, никога не бе виждала тази къща и се изненада, че е толкова хубава. Вещици биха ли живели в къща с капаци, на които има морски кончета? Вместо да тръгне по пътеката към главния вход, доктор Макинтош заобиколи към страничния двор. Той представляваше поляна с остра и зеленикавокафява трева, но имаше и градинка с жълти нарциси, розови азалии и дребен синчец. В дъното на поляната покрай блатото имаше малка бяла къщурка. „Не прилича на къща на вещици!“ — помисли си Ейми. На вратата стоеше златокосата дама, която видя веднъж в кабинета на доктор Макинтош.

— О! — възкликна детето.

— Трябваше да се обадя — каза лекарят на жената.

— Какво се е случило? — уплашено попита тя.

— Нищо. Абсолютно нищо — бързо отговори той. — Минавах наблизо да взема моята приятелка Ейми Брукс и реших да те запозная с нея.

Жената кимна, вече поуспокоена. Беше с бяла риза, напъхана в дънки. Ръкавите й бяха навити. Косата й беше прибрана назад и сплетена на плитка, завързана с тънко стръкче трева. Цветът на очите й напомняше на Ейми за синьо-лилавите цветчета на зимзелена.

— Аз те познавам — каза жената и се усмихна.

Ейми беше застанала зад лекаря.

— Ти беше в къщичката за игра — добави жената.

— Доктор Макинтош ми разрешава — смотолеви Ейми и си помисли, че жената ще й се скара, задето играе в къщичката.

— Много се радвам, че ти харесва — каза дамата.

Момичето свъси вежди. Не разбираше защо тази жена въобще я е грижа кой харесва къщите.

Объркана, тя погледна лекаря, а той сложи ръка на рамото й.

— Госпожица Робинс направи къщичката — обясни й. — Купих я от нея, за да я сложа в чакалнята. Брат ми я закара с камиона си. Така се срещнахме ние тримата.

— Това е много стара история — каза жената. — Бих искала Ейми да ми казва Даян. Заповядайте, влезте.

* * *

Даян се поуспокои от ужаса, който изпита, когато видя колата на Алан и си помисли, че й носи лоши новини. Погледите им се срещнаха. Тя усети искреността му, забеляза бръчиците около очите, когато се засмее, които всички майки в Хоторн обожаваха. Толкова й се искаше да запази дистанция между тях, че забрави да отвори мрежестата врата.

— Как си? — попита той и влезе в ателието й.

— Добре, благодаря. Наред ли е всичко? — попита тя.

— Да — отвърна той и се огледа, сякаш за пръв път вижда ателието й.

Той винаги идваше, когато Джулия се нуждаеше от него, но в повечето случаи го посрещаха в къщата.

— Идвал си тук, нали? — попита тя.

— Обикновено ателието ти е доста добре барикадирано.

Тя го погледна и видя, че се усмихва.

— Вие сте роднини — обади се Ейми. — Той ми каза.

— Далечни — уточни Даян.

— Аз съм чичо на дъщеря й — обясни Алан, а в гласа му се долавяше такава доброта, че дори Даян не можеше да не я усети.

Той беше добър с всички деца. Никой не можеше да отрече факта, че притежава дарба да разговаря с тях. Как може да е толкова различен от Тим, а да й напомня толкова много за него? Алан беше умен, а Тим — нахален и самоуверен. Алан носеше избелели сини ризи, стари дънки и туристически обувки. Очилата се смъкваха на носа му и Даян трябваше да се бори с желанието си да ги намести. Тим беше лошото момче в семейството, а Алан — ученият. Но и двамата бяха високи, слаби, с леки и грациозни движения. Винаги когато видеше Алан, Даян се отдръпваше сякаш от самия Тим.

— Д-и-и — пооживи се Джулия. — Д-и-и-и!

— О! — възкликна Ейми и отстъпи назад, като я видя.

Стомахът на Даян се преобърна. Винаги когато някой видеше Джулия за пръв път, тя се превръщаше в лъвица — майка. Ако изглеждаше разстроен, недружелюбен или отвратен, намираше начин бързо да го разкара. Очакваше, че Алан е предупредил момичето, но явно не беше.

— Това ли е… — понечи да каже Ейми.

— Дъщеря ми — спокойно каза Даян.

— Казва се Джулия — добави Алан. — Онзи ден ме пита за нея.

— Видях медицинския й картон! — каза Ейми.

Очите й бяха широко отворени, пристъпи към Джулия.

Раменете на Даян се напрегнаха. В началото момичето беше доста уплашено, а сега на лицето му личеше, че е впечатлено и очаровано. На Даян й стана неприятно и пристъпи напред, готова да застане между Ейми и Джулия.

— Показвал си й картона на Джулия? — попита Даян.

Алан само поклати отрицателно глава, сякаш не си заслужава да го обсъждат.

— Това е работилницата на Даян — каза той.

— Където правиш къщичките ли? — попита Ейми.

— Да.

— Х-м-м — проточи момичето.

Погледна Джулия, но бързо отмести поглед. Малкото момиче й бе интересно. Искаше й се да я огледа внимателно, но бе достатъчно възпитана, за да не го направи. Алан отиде при Джулия, Даян посочи недовършената къщичка, отклонявайки вниманието на Ейми.

— Лепя тапети в тази част — обясни и се почувства като птица, която защитава пиленцата си, отдалечавайки момичето от гнездото. От друга страна, детето изглеждаше толкова уязвимо. Беше със свободно пуснати кестеняви коси, изгризани нокти и дълбока бръчка между веждите от тревога.

— О, колко са красиви! — възкликна Ейми и докосна белите цветчета по тапетите.

— Най-напред правя стените — обясни Даян. — После ги сглобявам.

— О — отвърна момичето и пак погледна към Джулия.

— След като монтирам къщата, слагам перваза. Тези дървени завъртулки се наричат резба. Ще прикрепя това към корнизите, после ще сложа този малък гълъбарник, капаците на прозорците. Най-накрая ще я боядисам…

— Тя има ли в стаята си?

— Моля? — попита Даян.

— Джулия — внимателно изрече Ейми. Наведе се настрани, защото Даян й пречеше, и погледна в другия край на стаята. — Има ли си собствена къщичка?

— Ами не — отговори Даян. Ейми сляпа ли бе?

Ейми сигурно бе доловила изненадата й, защото се изчерви.

— Просто си помислих, тъй като ти е дъщеря и така нататък…

— Че Даян й е направила къща — каза Алан, намесвайки се, за да помогне.

— Джулия е… — Даян потърси подходящата дума, за да обясни.

Ейми не издържаше повече. Отиде при Джулия, наведе се и я погледна в очите. Излъчваше топлота и доброжелателност.

— Г-а-а-а — каза Джулия.

— Здравей, момиченце — поздрави Ейми и клекна до стола.

Даян пристъпи напред с намерението да ги раздели.

— Остави ги… — прошепна Алан и я хвана за китката.

— Красиво момиченце. Ах, ти красиво момиченце — каза Ейми.

— Г-а-а-а — изчурулика Джулия. Тя изглеждаше щастлива, че вижда Алан, но бе направо очарована от Ейми. Ръцете й танцуваха своя странен танц, като леко се движеха пред лицето на гостенката.

— На колко си години? — попита Ейми.

Даян искаше да отговори вместо Джулия, но установи, че гласът й изневерява.

— На единайсет е — отвърна Алан.

— Почти колкото мен. — Ейми хвана лявата ръка на Джулия, тя не говореше на възрастните, а на Джулия. — Аз съм на дванайсет.

— Д-и-и-и — каза тя. — Д-и-и-и… Г-а-а-а.

— Не е изненадана — тихо каза Даян на Алан. — Повечето хора си мислят, че е много по-малка.

— Ейми е зряла за възрастта си — отвърна той. — Хрумна ми, че би могла да се грижи за Джулия за по няколко часа на ден. Може би не сама, а когато ти или майка ти сте тук. Така ще имаш малко свободно време, а и мисля, че ще е от полза и за Ейми. Споменах за това на майка ти…

— Не си длъжен да се грижиш за нас, Алан…

— Знам — отвърна той.

— Това е часовникът на баща ми каза Ейми и протегна китката си, за да може Джулия да го докосне. Тежи цял тон, но не ми пука. Нося го вече единайсет години и работи безотказно. Часовникарят го поправи в деня, в който татко почина. Той беше герой, потъна с кораба си…

Даян трябваше да извърне глава. Тя отиде до прозореца и се загледа към градината. Високите пурпурночервени перуники се полюшваха от вятъра. Една дива котка ловуваше покрай папурите. Искаше й се да извика. Чувствата напираха в гърдите й и тя трябваше да положи усилия, за да ги сдържи. Алан застана зад нея. Усети присъствието му, преди той да каже и дума.

— Чуваш ли как разговаря с Джулия? — попита тя, а сълзите се стичаха по страните й.

— Да — отговори той.

С гръб към него, тя закри лицето си с ръце и тихо заплака. Тялото й се тресеше. Той леко докосна рамото й. Ръцете му бяха големи и даваха усещането, че са силни и сигурни. Усети топлината на пръстите му през тънката риза. В другия край на стаята Ейми разказваше на Джулия за кученцето в дома си и имитираше лаенето му много добре.

— Джулия никога не е имала приятелка — прошепна Даян.

— Мисля, че и Ейми не е имала — отвърна шепнешком Алан.