Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Follow the Stars Home, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлана Павлова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Луан Райс. Звездите водят към дома
Американска. Първо издание
ИК „Плеяда“, София, 2005
Редактор: Лилия Анастасова
История
- — Добавяне
Тринайсета глава
В много отношения това беше лятото, за което Даян винаги бе мечтала. Дните бяха дълги, приятни, изпълнени със спокойствие, покой и близост. Една сутрин тя разходи с лодката майка си, Ейми и Джулия из заливчето. Издърпаха малката лодка на пясъка, заровиха котвата и минаха пеша през дюната до плажа на фара.
Тук вълните бяха по-големи отколкото откъм залива, където пясъчното хълмче правеше завет. Дойдоха няколко големи вълни, издигнаха се, отдръпнаха се леко и пак тръгнаха към брега. Даян опъна чадъра, а Лусинда постла одеялото и разгъна плажните шезлонги. Ейми се притесняваше, че е дебела и тромава в тъмносиния си бански, но Лусинда я увери, че изглежда стройна и очарователна. Момичето попита какво означават тези думи. Даян занесе Джулия до водата. Пясъкът беше мокър и хладен. Докато мажеше дъщеря си със слънцезащитен крем, Даян усещаше нежната й кожа. Издълба й столче в мокрия пясък. Настани я в него и се залови да строи пясъчен замък.
— Мога ли да ти помогна? — попита Ейми.
— Разбира се отвърна тя.
Захванаха се да строят замъка, като го правеха красив и богато украсен. Даян оформяше с ръце стените и куличките, а Ейми правеше парапетите и отбранителните насипи със синя пластмасова кофичка. Гребяха с ръце мокър пясък и го изсипваха на тънки зигзагообразни струйки по ръбчетата. Даян направи знаменца от изсъхнали и зелени водорасли. Украсиха го със счупени мидени черупки с тъмносинята страна надолу, за да блестят на слънцето. Рамките на прозорците бяха от прозрачни камъчета.
— Колко е красив — възкликна Ейми.
— Това е замъкът на Джулия — каза Даян и помогна на дъщеря си да постави завършващия детайл — парченце излъскан плавей вместо подвижен мост.
— Така ли се чувстваш, когато строиш къщичка за игра? — попита Ейми.
— Ами… — усмихна се тя. — Донякъде.
Обичаше дърводелския занаят, това че децата ще се забавляват в нейните къщи, както и пристигането на чековете. Пясъчните замъци приличаха на летните дни — красиви, приятни, мимолетни, събаряни от морето. Единствената отплата беше удоволствието, което изпитваше, докато ги строеше, а то беше много по-ценно от всякакъв чек.
— Обичаш ли да работиш?
— Обожавам да работя.
— Хм — беше коментарът на Ейми. Даян разбра, че се е замислила за майка си. Престоят на момичето при семейство Робинс беше удължен. Посредством Алан Даян предложи Ейми да остане у тях и след първоначалния протест Тес Брукс се съгласи.
Майката на Амбър се обади да се оплаче, че Ейми е бутнала дъщеря й. Дойде полицай. Марла Арден каза, че децата все отнякъде се учат на насилие и че Социалните служби не са склонни да я върнат в неблагоприятната атмосфера на собствения й дом, без да направят обстойно разследване. Досието на Ейми ставаше все по-дебело и понякога тя имаше чувството, че животът й е безнадежден.
Понякога Даян усещаше, че Ейми я сравнява с майка си. Даян работеше, майка й спеше. Даян беше деен човек, майка й беше мързелива. Момичето се мръщеше, раздирано от тези сравнения.
— Най-много обаче — усмихна се Даян — обичам да се забавлявам. Хайде да поплуваме.
— Не ми се плува.
— Така ли?
Ейми сви рамене. Изглеждаше намусена, сякаш тъмните облаци, които минаваха над плажа, бяха надвиснали само над нея.
— Тук вълните са много големи. Обикновено ходим на плажа „Джети“, където морето е по-спокойно.
— Вълните няма да ти направят нищо, Ейми. Ще ти покажа как да ги яхнеш.
— Не, благодаря.
— Помисли си пак.
Вълните бяха много високи за Джулия, така че Даян я занесе при Лусинда.
— Как е водата? — попита майка й.
— Топла е — отговори Даян.
— Ще влезете ли?
— Аз, да. Ейми се страхува.
— Не я карай насила, скъпа. В началото и ти не беше възхитена от големите вълни. Помниш ли как заби глава в пясъка? Ожули си носа и челото.
— Спомням си — отвърна тя. — Но тогава бях много по-малка — на четири-пет години.
— Първият път е така, независимо от възрастта — каза Лусинда.
— Благодаря ти, мамо.
Лусинда поклати доволно глава и й помогна да настани Джулия. Тя свикваше с факта, че е пенсионерка — имаше плажа, книгата си, семейството си и уверението на дъщеря си, че водата е топла. Предстоеше балът на библиотеката и тя щеше да е почетният гост.
Когато Даян се върна при водата, Ейми беше размислила. Не каза нищо, просто стана и влезе във водата заедно с нея.
— Плуваш добре — отбеляза Даян, когато излязоха на по-плиткото, където нямаше високи вълни.
— Майка ми ме научи — отговори Ейми. — Когато бях малка.
— Добре се е справила. И мен майка ми ме научи да плувам.
Погледна Лусинда, която седеше с Джулия под чадъра на зелени и бели ивици. Със сламена шапка, тъмни очила, зачетена в книгата си в избелелия шезлонг, тя сякаш бе неподвластна на времето, беше си все същата, младата майка на Даян.
— Майка ми се бои от вълните — каза нервно Ейми. — На плажа „Джети“ няма вълни.
— Тайната — Даян хвана ръката й — е да не се боиш от тях. Представи си, че си тюлен и живееш във водата. Там се чувстваш най-добре.
— Като делфин ли?
— По-скоро като тюлен. Трябва да подскачаш.
Морето беше хладно и приятно. Имаше солен вкус и отне напрежението от гърдите на Даян. Щом Ейми се почувства готова, те се отпуснаха и се понесоха към брега. Даян показа на момичето как да поглежда през рамо в очакване на следващата вълна. Отпуснаха се във водата без никакъв страх, опънаха ръцете си над главите и се понесоха към брега, сякаш са родени от пяната на вълните.
— Уха! — извика Ейми и махна косата от очите си.
— Страхотна си!
— Лусинда! — извика момичето. — Видя ли?
— Да, видях — отговори тя.
Даян беше много щастлива заради Ейми. Да яхнеш вълна беше голямо постижение. И след като го направи, не искаше да спира. Наблизо си играеха и други деца, но Ейми стоеше далеч от тях. Чувстваше се по-щастлива, когато плуваше с Даян и Лусинда и когато си играеше с Джулия. През целия ден приливът постепенно се надигаше и Даян видя, че се приближава към пясъчния им замък. На гърлото й застана буца. Първата вълна стигна гладкия пясък. Даян не искаше да гледа как замъкът изчезва.
— О, морето, морето — каза майка й, като излезе от водата и избърса косата си с хавлиената кърпа.
— И Джулия обича морето — обади се Ейми.
— Второто й име е Лий — обясни Лусинда.
— Това означава поляна на брега на морето. Л-и-й.
— Джулия Лий Робинс — произнесе Ейми. — О, толкова е хубаво. Поляна край брега на морето Робинс.
Даян се загледа в пясъчния замък. Вълните приближаваха. Наведе се над Джулия. Детето беше будно, стоеше си кротичко и гледаше майка си право в очите. Тя хвана мъничките й ръчички. Бяха меки, топли от слънцето и й подействаха успокояващо.
— Ще заведа Джулия да поплува — каза тя. — От другата страна на хълма.
Ейми и Лусинда събраха плажните принадлежности. Даян понесе Джулия през дюната. От върха й можеше да види от едната страна плажната ивица във формата на полукръг, а от другата простиращото се мочурище. Белият фар се издигаше на върха. Морето беше отнесло красивия им пясъчен замък, затова се обърна на другата страна.
Джулия мърдаше в ръцете й. Даян я притисна до себе си. Дъщеря й обожаваше лятото. А сега предстоеше любимата й част — плуването. Занесе я от другата страна на малката дюна. Откритото море се простираше от лявата им страна, а блатото — от дясната.
Водата беше спокойна и топла. Взела на ръце дъщеря си, влезе във водата. Пясъчното дъно беше меко и тинесто. Даян не искаше да си мисли, че на дъното има раци и остри миди, така че се обърна, потопи Джулия до брадичката в морето и влезе по-навътре. Солената мекота на водата ги обгърна с топлина.
— Ма-а-а — обади се дъщеря й.
— Точно така, съкровище — каза Даян. — Аз съм майка ти.
Отпуснаха се по гръб във водата и се отдалечиха от брега. Даян беше притисната Джулия към гърдите си и леко риташе с крака. Усещаха топлината на слънцето върху лицата си, почти изпаднали в безтегловност. Късокрили кюкавци прелитаха ниско над тесния плаж, оставяйки след себе си кафеникава мъгла от пясък. Даян си представи, че леш и че Джулия е свободна от това недъгаво тяло.
— Ние плуваме, миличка — каза майката.
Момичето беше сгушило глава във врата й. Понеже не можеше да се хване с ръце за врата на Даян, се остави на майка й да я държи. Даян плуваше вместо двете. Солената вода им помагаше много. Държеше ги на повърхността и ги носеше без особени усилия.
— Лято — каза Даян, а солената вода по лицето й имаше вкус на сълзи. — Ти обичаш лятото, Джулия.
— Ма-а-а — обади се момичето.
— Много го обичаш. Винаги си го обичала. — Джулия се размърда и размаха ръце в обятията й. — Ти си лятно бебе. Много обичаш този сезон, нали, Джулия? Това топло, прекрасно време…
Отвъд заливчето се виждаше къщата им. На слънцето потъмнелите от времето шиндели изглеждаха сребристи, а капаците на прозорците бяха сини като морето. Градинката на Лусинда искреше от различни цветове. Златистозелените тръстики се полюляваха от вятъра, а знамето се вееше. Ателието й изглеждаше мъничко като някоя от нейните къщички. На алеята към къщата нямаше паркирани коли и Даян се запита дали Алан ще намине по-късно. Спомни си как се бяха прегърнали последния път, когато идва у тях, и притисна Джулия още по-силно към себе си.
— Ехо-о-о! — извика Ейми, като махаше с ръце от върха на дюната.
— Чу ли? — попита Даян. — Приятелката ти Ейми те вика.
— Га-а-а — обади се Джулия.
— Здравей — поздрави я и Даян. — Джулия те поздравява.
Джулия беше лека и свободна. Ейми и Лусинда стояха на пясъчното хълмче. Лицата им бяха в сянка, но младата жена беше сигурна, че се усмихват. Това беше един щастлив ден. Рибарче, кацнало на стар стълб, ги наблюдаваше как минават покрай него. Слънцето напичаше, но подухваше свеж ветрец. Беше лято и момичетата бяха заедно.
* * *
На хиляда и петстотин километра север-североизток Малахи Кондон седеше в старото си червено корабче и слушаше любовните песни на делфините. Беше си сложил слушалките. Предната вечер вдигна котва от остров Биг Таикук и пусна хидрофоните. Покрай него префучаха делфини, които преследваха някаква зелена светлина. Езикът им беше сложен и тайнствен. За ирландец, каквато беше Малахи, той бе неустоим като поезията. Вече беше на пристанището в Луненбург и превеждаше снощните записи. Беше на седемдесет и две години, с побеляла коса, но здрав и силен. Беше роден и израснал в Западна Ирландия и любовта му към морето датираше още от детството. Баща му ловеше сьомга с мрежи и едно лято със сестра си направиха дупки в мрежата, за да избяга сьомгата. По природа беше идеалист и любовта му към природата нямаше граници. Предпочиташе да слуша тананикането на делфините пред флейтата на Джеймс Голуей или песните на Павароти.
Отвън всичко беше спокойно, морето беше тихо като тъмнозелено стъкло. Сградите в яркочервено и синьо приличаха на обикновени детски кубчета. В небето кръжаха бели чайки. Един рибарски кораб напусна пристанището и Малахи въздъхна. Слушаше прекрасна музика, гледаше красивия пейзаж на северно пристанище, какво друго му трябваше? Този въпрос му причиняваше болка и той захапа лулата си. Липсваше му неговата съпруга. Бриджит беше починала преди пет години. Животът им беше прекрасен, където и да се намираха — в Ирландия, в Щатите и из океаните по цял свят. Тя бе родена на остров Аран и го бе насърчила да изследва моретата. Работеше като чистачка по къщите и перачка, за да го издържа, докато учи. Малко студенти в Океанографския колеж в Кери имаха млади съпруги, които работеха тежка физическа работа, от която ръцете им се напукваха, а коленете загрубяваха, за да могат те да изучават водораслите и черния дроб на акулите.
— И моят ред ще дойде — казваше тя с тънкото си звънливо гласче, а зелените й очи светваха от щастие. — Ти ще си зает с изучаването на рибите си, а аз ще съм свободна жена. С децата ще си стоим по цял ден вкъщи и ще си играем.
— Обещавам — казваше Малахи. — Ще издържам теб и единайсет деца и ще те направя толкова щастлива, че няма да можеш да го понесеш.
— Възможно ли е човек да е толкова щастлив — попита тя и положи рижата си главица на гърдите му, — че да не може да понесе още щастие?
— Може би след единайсет деца — пошегува се той — ще е толкова щастлива, че ще моли съпруга си да я остави на мира.
— О, Мал — засмя се тя.
Но нямаха единайсет деца, а само едно. Роди им се син. Кръстиха го Гейбриъл, защото беше тяхното ангелче. Бриджит не можа да роди друго дете, но Малахи бе щастлив. Гейбриъл им стигаше. Той беше тяхната луна, тяхното изгряващо слънце. Дребничък, забавен, с къдравата рижа коса на майка си. Той имаше душа на поет.
Не, не публикуваха негови стихове, но щяха да го направят. Малахи беше сигурен в това. Момчето имаше талант. Бе наследило литературния си талант от прадедите си Йейтс, Синг и Джойс. На четиринайсет години беше много мъдър. Стиховете му бяха с ритъма на песни и когато пишеше за луната, която огрява залива, вълните изникваха пред очите ти. Когато пишеше за любовта към момиче, нещо, което все още не беше изживял, стиховете му стигаха направо до сърцето ти.
Неговият жив ум и интелигентност идваха направо от сърцето му. Той беше най-щастливото дете на земята и се беше вкопчил в живота със страст и плам. Всички признаваха, че е страхотен — учителите, приятелите, съседите. Стиховете му печелеха награди. Учителите му по английски го подкрепяха и казваха на семейство Кондон, че някой ден синът им ще бъде известен. Малахи не се интересуваше от славата. Стигаше му да чува думите на сина си.
Но Гейбриъл загина. Беше само на четиринайсет и загина при автомобилна катастрофа на шосе №132 в Хианис, малко преди летище „Ротари“. Родителите му бяха отчаяни. Ако не беше вярата им…
Бриджит ходеше на служба в църквата „Сен Франсис Ксавие“ всяка сутрин и коленичеше да се моли през няколко стола от Роуз Кенеди. Понякога погледите им се засичаха и по-възрастната жена добре разбираше мъката на Бриджит.
Малахи се затвори в лабораторията. Въпреки че много хора в Океанографския институт в Уудс Хол работеха до късно през нощта, лампата в кабинета на Малахи изгасваше последна.
Делфините се превърнаха в негова страст. Слушаше ги с часове.
Имаше налудничави теории, за които никой не искаше и да чуе — а именно, че делфините са романтични същества, че имат сложни ритуали при ухажването и че гласовете им се променят, когато са влюбени.
Прегърбен, със слушалки на уши, той потъна в мъката си. Можеше единствено да слуша. Как може човек да интерпретира любовните песни на делфините, без да позволи музиката му да докосне сърцето му? Едва не загуби субсидиите си през онази година. Не можеше да пише доклади за любовните песни на делфините, понеже не беше способен да ги чуе.
Младият асистент на Малахи му помогна. Месеци след смъртта на Гейбриъл Алан Макинтош му предаде една касетка.
— Записът е от Карибите — каза той. — Записани са делфини в Анегада Пасидж.
— Пак безсмислици — отвърна Малахи.
— Не и доколкото аз го чух — възрази младежът. Не и така, както ти си ме учил да слушам. Звучи ми като поезия. В момента в училище учим Йейтс. Звучи точно така.
— Йейтс — повтори Малахи. Гейбриъл беше неговият Йейтс. Стиховете на сина му грабваха сърцето и издигаха духа. Какво разбира един студент по медицина като Алан Макинтош от Йейтс?
Той с месеци не понасяше Алан да му се мярка пред очите — младеж, който ходеше на лекции всеки ден, който беше жив, за разлика от Гейбриъл. От друга страна, младежът беше загубил брат. Това бе ужасно, истинска трагедия и беше съсипало родителите му. И понеже искаше да му благодари, Малахи нахлузи слушалките и се опита да чуе Йейтс в езика на делфините. Вместо него обаче той чу Гейбриъл.
Алан даде този дар на Малахи. Като спомена Йейтс, той даде на Малахи ключа към Гейбриъл. Малахи все още чуваше сина си. Песента на делфините приличаше на поезията му — красива, ефирна, твърде мелодична за този свят. През всичките тези години Малахи бе срещал много малко хора, които я чуваха и наистина усещаха нейната магия. Повечето чуваха щраквания, вибриращи звуци, тихи напеви, погребални песни. Само емоционално възвишените, духовно израсналите, лудо влюбените истински лудите, пълните глупаци, съкрушените от скръб, виновните, просветлените, хората с души на поети и сърца на деца, само те чуваха любовните песни на делфините. Алан Макинтош беше точно такъв, но не и брал му Тим.
Братята Макинтош му бяха като синове Не бяха негова кръв и плът, но какво значение имаше това? Той ги беше осиновил със сърцето си, както и те него. Според Малахи хората не се избираха един друг. Господ ги събираше, за да бъдат другари по време на пътуването. Братята Макинтош неслучайно бяха нахлули в живота му, независимо дали той го разбираше или не.
— Обадете се на стареца — изрече на глас той.
Беше сам на корабчето си. Непрекъснато слушаше говора на делфините, но там нямаше човешки глас, ако не се смяташе духът на Гейбриъл. Малахи вярваше, че гласовете се носят във въздуха, и въпреки че Тим и Алан не бяха до него, чуваха, че ги вика, колкото и далеч да бяха.
— Обадете ми се — повтори той. — За бога, знаете, че искате да ми позвъните. По дяволите, какво чакате? Да не би да смятате, че човек живее вечно?
Алан му се обади миналия месец. Време беше пак да му се обади, както и Тим. Между братята имаше неизяснени неща, сериозни проблеми и нямаше да могат да продължат всеки по своя път, докато не ги разрешат веднъж завинаги. Малахи имаше да им каже някои мъдри слова, които и двамата трябваше да чуят.
Той притежаваше необичайни способности да предвижда бъдещето. Това беше нещо нормално за ирландците, но не и за останалите хора. Представи си Даян, невероятната й скромна и естествена красота, също като тази на Бриджит — виждаше момиченцето Джулия, изкривено като корен на дърво, обгърнато от светлината и любовта на майка си. Малахи можеше да вдигне телефона и да се обади на момчетата, но нямаше да е същото. Бащите държаха децата да ги търсят.
Добрите хора не забравяха да се обаждат на по-възрастните от тях. Малахи не беше загубил вяра и слушаше делфините, но едната му ръка бе го това да вдигне телефона, когато Тим се обади. Време беше.