Луан Райс
Звездите водят към дома (28)

Двайсет и осма глава

Ейми плуваше и се носеше по водата. Нагълта се с вода докато се опитваше да се задържи на повърхността. Течението я отнесе навътре в морето. Бъди, който стоеше на моста изглеждаше много далеч. Той я гледа известно време, после се качи в колата си и потегли. Тя видя как той просто я помисли за умряла.

Течението я носеше, така че почти не се налагаше да плува. Джинсите и палтото й тежаха и я дърпала надолу — вълните бяха малки, но покриваха главата й. Опита се да извика Орион, но от устата й не излезе никакъв звук. Едва намираше сили да диша.

Чувалът се виждаше от моста. Изглеждаше много лесно — гмурка се, доплува до кучето и спасява и двамата, паникьоса се от това, че няма време. Чувалът потъна, тя видя това, и точно в този момент Орион сигурно се давеше в морето. Протокът, който изглеждаше доста тесен, всъщност беше широк, а заливът, по който се носеше, беше много по-голям, отколкото си мислеше.

„Татко“ — помисли си тя.

Баща й беше под вълните. Очите й пареха от солената вода и сълзите, но тя се бореше, опипваше водата около себе си, за да открие Орион. Искаше й се да изплува и да я побутне — заедно щяха да доплуват до брега. Баща й беше делфин — гладък и силен, той щеше да ги занесе на безопасно място. Приливът се отдръпваше. Донасяше прясна вода от потоците, езерата и реките направо в морето. Ейми се бореше с него, знаеше, че колкото по-навън излиза, толкова по-трудно става. Разплака се, борейки се с мокрите си дрехи. Вълните заливаха главата й. Ставаха по-големи, защото течението я беше отнесло доста навътре.

Вълните я заливаха. Повдигаха я и я връщаха във водата. Тя се бореше с тях. Колкото повече им се съпротивляваше, толкова повече я болеше. Едва успяваше да си поеме въздух. Небето беше стоманеносиво и се сливаше с морето. Носът й се напълни с пяна от вълните. Задави се, докато се бореше с тях. А после си спомни думите на Даян: „Превърни се в тюлен.“ Каза й го миналото лято, когато я учеше да се задържа на вълните.

„Превърни се в тюлен“ — помисли си Ейми. Представи си, че е гладка, и се изпъна. Не в делфин, нито в черно куче. Не разсъждаваше трезво. „Тюлен“ — каза си тя. Напълно свободна, толкова гладка, че се плъзгаше между разбиващите се вълни. Орион и баща й й помагаха, Даян я напътстваше да държи главата си наведена, ръцете изпънати. Сърфиране по вълните, точно така. Какво от това, че е ноември и че хората не плуват?

Ейми си мислеше за хората и кучето, които обичаше толкова много, и държеше главата си наведена, както я беше учила Даян. Представи си, че е гладка като тюлен, задържа дъха си, докато не почувства, че дробовете й ще се пръснат. Ето как Ейми Брукс „яхна“ вълните и се добра до Ландсдаун Шоул, където беше в безопасност. Една-единствена скала се подаваше от водата, и то само за по един час-два пъти на ден. Приливът се беше отдръпнал и скоро нямаше да придойде, така че скалата се беше показала и Ейми можеше да се покатери на нея.

Тя се хвана за назъбената скала, говореше несвързано, плюеше вода и трепереше толкова силно, че не можеше да контролира ръцете и краката си. Едно корабче за омари заобиколи шамандура. Ейми го видя. Опита се да вдигне ръка, но щом я помръдна, се изпусна от скалата, за която се беше хванала и се плъзна надолу.

— Помощ! — извика тя.

Скалата беше покрита с черен морски мъх, който беше хлъзгав като масло. Освен мъх по скалата бяха полепнали и малки ракообразни и миди, които порязаха ръцете й. От скалата се виждаше надалеч. Тя крещеше за помощ, но не спираше да оглежда морето за Орион.

— Помощ! — извика тя. — Спасете ме!

На брега нямате никого. Бъди си беше заминал, ловецът на омари се наведе и извади един от кошовете си. Двигателят на корабчето работеше. Не я ли чуваше? Ейми извика по-силно:

— Татко! — чу се да крещи тя. — Татко!

В този момент беше точно като бебе. Плачеше силно, държеше се здраво за хлъзгавата скала, тъгуваше за кучето, което не успя да спаси. „Татко, татко, татко, татко!“ — кънтеше в ушите й.

Корабчето отплаваше. Видя го да прави голям кръг и да сменя курса, дирята зад него приличаше на редица бели звезди. Водата кипеше и се пенеше, а после се успокояваше и се превръщаше в сребриста река, ярка и широка като Млечния път. Пред насълзените очи на Ейми танцуваха звезди.

— Помощ! — за последен път изкрещя тя, след като видя, че лодката си тръгва и я оставя.

— Помогнете ми!

Излая куче.

Ейми трепереше и не можеше да повярва на ушите си. Хвана се здраво за скалата, по тялото й се стичаше леденостудена вода. Наостри уши и отново го чу — пронизителното, настойчиво скимтене на куче. „О, Орион“ — проплака тя. Сънуваше кучето си.

— Помощ! — извика. — Помогнете ми!

Корабчето зави. Корпусът му беше бял с червена линия, носът му сочеше към Ейми, идваше право към нея. Тя потрепери и се подхлъзна. Звездите, които се появиха пред очите й, станаха по-ярки. Изплю малко вода и се покатери, за да се хване за скалата. Лаят на кучето се чуваше по-ясно. Ейми се давеше, потъваше в морето. Орион я викаше да отиде в дълбините при баща си.

— Дръж се — извика мъжки глас. — Само се дръж здраво.

— Не мога. — Ръцете й бяха наранени и разкървавени, вълните плискаха краката й.

— Ето ни — каза мъжът. — Само секунда…

Той изключи двигателя. Корабчето се приближи. Мъжът беше стар и дребен, с посивели бакенбарди и носеше жълта мушама върху яркооранжев гащеризон. Лицето му беше сбръчкано като ябълките на Ейми, а очите му — сини като лятно небе. Непрекъснато й говореше, обясняваше, че трябвало да внимава в плитчината, защото не искал корабчето му да затъне, преди да я е спасил.

— Дай ми ръка. — Протегна й той своята.

— Не мога. — Ейми се беше залепила на скалата като охлюв.

— Хайде — подкани я той. — Добро момиче. Какво смело момиченце си ти, а! Само ми подай ръка. Хайде…

Тя затвори очи. Не искаше да изглежда страхливка, но имайте чувството, че ако се пусне, ще потъне и никога няма да изплува.

— Давай, скъпа — много търпеливо каза мъжът, като се имаше предвид, че вълните запращаха корабчето му към плитчината. — Просто се пусни. Пусни се от скалата и ми подай ръка. Ще те хвана.

Ейми се разплака. Спомни си пристъпа, който Джулия получи. Зъбите й тракаха точно като нейните в момента, не можеше да спре, но нямаше ловец на омари, който да я спаси. Никой не можеше да й помогне, нито Даян, нито който и да било друг… Щом Джулия успява да е смела всеки ден, през цялото време… Над главата й летяха чайки и пищяха около стръвта и омарите в корабчето на стареца. И Джулия издаваше подобни звуци: „Длии, длии.“ Щом Джулия можеше да го направи…

Прегърна скалата с една ръка и протегна другата към мъжа. Кокалестата му ръка я сграбчи за китката.

„Баща ми беше рибар“ — проплака тя.

Но сигурно не го бе изрекла на глас, защото мъжът не отговори веднага. Самият той се беше запъхтял. Извади одеяло от един сандък и я зави с него. Ейми беше твърде слаба, шокирана и тъжна, за да помръдне. Просто лежеше на палубата и плачеше.

— Няма нищо, мъничката ми — успокои я мъжът. — Няма нищо.

— Татко — извика Ейми.

— Трябва да се измъкнем от плитчината — обясни мъжът, — преди да сме затънали.

— Баща ми потъна — проплака тя.

— Така ли? Съжалявам — каза човекът и даде малко газ. — Но днес това няма да се случи с нас. Не и в такъв щастлив ден като днешния.

— „Щастлив“ — проплака Ейми, като се сети за кученцето си, за това, че бе изгубила Орион.

— Не всеки ден изваждам от студената вода две мъничета — каза той.

— Две ли? — объркана попита тя.

— Две. — Старецът се пресегна да я завие хубаво с одеялото. — Теб и палето.

Ейми примигна. Над нея стоеше Орион. Изглеждаше важен и горд, като че току-що е преплувал Ламанша. Той трепереше, на всеки десет секунди си изтръскваше козината и сякаш щастливо се усмихваше с изплезен език.

— Плуваше в морето — показа с палец човекът. — В първия момент го взех за тюлен, но още е много рано да мигрират чак толкова на юг. После помислих, че е патица.

— Орион! — извика Ейми.

— Плуваше в кръг. Извадих го на борда. Криеше се зад кърмата, но сигурно е чул, че викаш за помощ.

— Кучетата имат най-добрия слух. — Тя целуна Орион по ушите.

— Той ти спаси живота — заяви мъжът. — Ако не се беше разлаял така, нямаше да те видя.

— Орион — въздъхна Ейми.

— А, значи е твой. Тогава всичко е ясно. Не е ли прекрасно? Кученце да спаси живота на малката си господарка по този начин. Почакай да разкажем тази история на всички в дока. Само почакай.

— О, Орион — Ейми го прегърна силно. Мислеше си, че е станало точно обратното, че тя е скочила, за да спаси него. Помисли си за хората, които й се притекоха на помощ, докато беше на онази хлъзгава скала — баща й, Даян, Джулия. Най-вече Джулия. А после и мъжът, непознатият, прекрасен рибар, който бе спасил кученцето й. И Орион, който лаеше, за да спаси живота й.

Минаха покрай червения блатен синигер и шамандурата с камбанка, която посочваше входа за пристанището на Хоторн.

Камбаната заби с плътен звук. Трите бели кули на църквата пронизваха оловносивото небе. Виждаше се и тухлената постройка, в която се намираше кабинетът на доктор Макинтош. Знамена плющяха. Големите бели къщи на морските капитани се издигаха покрай брега. Сега Ейми и Орион разбраха какво е да се завърнеш от опасно пътешествие.

* * *

Даян оправи леглото в стаята на Джулия. Ейми щеше да остане у тях няколко дни. Полицията арестува Бъди за отвличане и въпреки че не вярваха Тес Брукс да има нещо общо с това, искаха да са сигурни. Социалните служби не желаеха да поемат рискове.

— Той ще влезе в затвора, нали? — попита Ейми.

— Вече е там — отвърна Даян.

— Точно като в разказа ми.

— И в него Дики отива в затвора?

Ейми кимна. Тя седеше на пода, прегърнала Джулия в скута си. Откакто дойде в къщата, искаше да държи приятелката си или да е близо до нея — не желаеше да я изпуска от поглед. Даян чу, че Ейми целува Джулия по бузата.

— Гли-и-и — прошепна Джулия.

— Ти си ми приятелка — изрече другото момиче.

— Гли-и-и — обади се пак Джулия.

Даян слушаше разговора на децата. Радваше се, че Ейми влияе така добре на дъщеря й. Когато беше с Ейми, се опитваше да бъде по-жизнена. Не се свиваше в ембрионална поза. Гласът й ставаше по-силен. Заудря въздуха с ръка. Орион и Стела лежаха до тях. Котката се побърка от радост, като видя кучето, скочи на главата му, облиза ушите му. Всички искаха да са близо един до друг.

— Добре ли сте тук, момичета? — подаде глава от вратата Лусинда.

— Живи и здрави сме — отвърна Ейми.

Гърлото на Даян се сви. Оптимизмът на това дете беше невероятен. Току-що беше преживяло нещо ужасно и въпреки това се опитваше да бъде весело. Когато Алан го доведе, беше направо сломено.

Той разказа, че раздялата с майката е била много тежка.

— Привършвам пълнежа — каза Лусинда — за пуйката. Някой иска ли да ми помогне?

— Разбира се — отзова се Ейми, но не пусна Джулия.

— Последният пай се пече — докладва Лусинда.

— Мирише страхотно — каза Даян.

— Какъв е? — колебливо попита Ейми.

— Ябълков, разбира се — отговори възрастната жена. За моите момичета — ябълки.

— Без щрудел — разтрепери се момичето. — Само не и щрудел…

— Обещавам — заяви Лусинда.

— В разказа ми — разплака се Ейми — Катрин се чувства много добре, след като Дики влиза в затвора. Мислех си, че и аз ще се почувствам по-добре. Но лицето му непрекъснато е пред очите ми, празният му, безизразен поглед, когато хвърли Орион от моста. Все едно изхвърля боклук на пътя!

— Забрави за това — каза Лусинда. — Не затормозявай хубавата си главица с този ужасен човек.

— Не мога, по-силно е от мен — заплака тя, люлеейки Джулия.

Даян отиде при момичетата. Наведе се и прегърна и двете.

— О, Ейми — прошепна.

— Даян, — Ейми се вкопчи в пуловера й.

Даян разбра как начинът на мислене, съзнанието на един добър човек може да бъде променено до най-лошото у хората, до най-грозната човешка природа. Как при толкова много доброта на света обръщаме внимание на лошота. И с нея беше така през всичките тези години — бе превърнала обичта си към Алан в омраза към Тим.

Нито летният бриз, нито песента на птиците, нито падащите звезди бяха в състояние да прогонят тези чувства. Години наред чуваше последните думи на Тим, тряскането на вратата, отдалечаващите се стъпки. Искаше й се Ейми да успее да превъзмогне страховете си, но се опасяваше, че тя ще вижда празния поглед на Бъди до края на живота си.

— Защо? — попита момичето. — Даян, как е възможно човек да направи такова нещо?

— Не знам — отвърна тя.

— Ма-а-а. — Миглите на Джулия потрепваха.

— Опитвам се да го проумея — проплака Ейми. — Как може да е толкова ядосан на едно малко кученце? Как може да изпитва такъв гняв, а да изглежда абсолютно безразличен?

Даян тихичко въздъхна. Държеше момичетата в прегръдките си и ги люлееше. Искаше да им даде утеха с топлината си, с ударите на сърцето си. Някои неща в живота не можеха да се обяснят или да се разберат. Години наред се опитваше да намери някакво обяснение, някаква логика за абсурдните, безсмислените неща в живота. Как може една майка да намери разумно обяснение за заболяването на Джулия? Защо се роди с увреждания? Защо баща й си отиде, а майка й остана?

— Той е в затвора — каза Лусинда. — Това е най-важното. Точно както в „Пясъчни замъци“ — справедливостта възтържествува.

— Няма да спечеля конкурса избърса сълзите си Ейми. — Така и не предадох разказа си.

— Още не е късно — каза Лусинда. — Моята дума се слуша в библиотеката, нали знаеш?

Момичето само поклати глава, от което сърцето на Даян се сви. Ейми потрепери така, сякаш си спомни нещо толкова болезнено, че не можеше да го изрази с думи.

— Ейми — притисна я Даян.

— Разказът не е хубав — каза тя. — Нарани чувствата на майка ми. Не искам да го предавам, Лусинда. Благодаря ти за помощта, но искам да го забравя.

— Хъм — промърмори само възрастната жена. Беше застанала на вратата. От кухнята миришеше на ябълков пай. Даян разбра, че майка й иска да оправи тази работа с разказа, но се въздържа да се намеси. — Щом така искаш. Но облогът си е облог. Обещах, че независимо дали ще спечелиш или не, отивате да гледате „Лешникотрошачката“.

— Въпреки всичко? — Очите на Ейми светнаха.

— Разбира се — каза Даян и си помисли, че никак не се притеснява да оставя Джулия на Алан. Щяха да останат тук при Лусинда, докато той пренася багажа в новата къща.

— „Лешникотрошачката“ — преглътна от вълнение Ейми. — Нещо, което да чакам с нетърпение.

— Приказно е — изрече Лусинда, — когато балерините танцуват на фона на падащия сняг…

— Остават само още няколко дни — каза Даян.

* * *

Алан ги закара до гарата. Хванал кормилото с двете си ръце, той се беше съсредоточил върху шофирането по заснежения път. Валеше силен сняг и пътят беше хлъзгав. В другата посока мина снегорин, който представляваше оранжево петно сред снежната пелена. Искаше му се Даян и Ейми да не тръгват. Времето беше лошо, а и прогнозата не обещаваше подобрение в близките няколко дни. Всъщност въобще не ставаше дума за лошото време. Просто не му се искаше Даян да заминава. Искаше по време на снежната буря да са заедно в тяхната къща. Щяха да си запалят камината и да гледат пристанището през прозореца. Щяха да наблюдават как водата прелива в петстотин нюанса на сивото. Щяха да лежат на одеяло, постлано на дъбовия под, и да се взират в тавана. Толкова много я обичаше, че не желаеше да се разделят нито за миг.

— Значи се прибирате в неделя — каза той.

— Неделя вечерта — уточни Даян. — С влака в седем и трийсет и две.

— За пръв път ще пътувам с влак — обади се Ейми. — Първото ми пътуване до Ню Йорк, първия ми балет…

— Ще си прекараме страхотно — обеща Даян.

— Не се тревожи за Джулия — успокои я Алан.

Тя го погледна и той я хвана за ръката. Здраво стисна неговата и той усети връзката помежду им. Погледът й беше топъл и спокоен, с което му казваше, че му има доверие.

— Ти си й баща — прошепна Даян. Това бе най-големият подарък за него. Бяха задвижили документите по осиновяването. Сърцето му бе изпълнено с нежност и любов. Беше готов да повярва, че това чувство ще трае вечно.

— Точно така се чувствам, като неин баща — каза той.

— Никога не съм я оставяла за толкова дълго — каза Даян.

— Аз ще съм до нея. Лусинда също.

— Не се тревожа, скъпи — отвърна тя, — щом като я оставям на теб. А и знам, че мама ще е щастлива да й гостуваш.

Той кимна. Но защо му се искаше да изпуснат влака? Можеше да кара по-бавно. Тя го стисна за ръката. Той постави дланта й на лицето си и я притисна. Чистачките на предното стъкло се движеха наляво-надясно. Покрай тях мина камион с пясък.

— Мислиш ли, че роклята ми е хубава? — попита Ейми. — Става ли за балет?

— Идеална е — отговори Даян.

— Взела си е хубавите обици, доктор Макинтош. — Ейми наистина беше развълнувана.

— Обиците на Доротея ли? — погледна той Даян.

— Да — отвърна тя.

— Взе си и страхотна сатенена чантичка, и великолепна кашмирена пелерина — продължи момичето. — Ще изглежда като филмова звезда.

— Де да можех и аз да дойда! — възкликна той.

— И на мен много ми се иска да можеше да дойдеш — усмихна му се Даян. — Какво ще кажете да забравим за влака? — попита. — Ще ни закараш ти. Обзалагам се, че ще намерим билет за „Лешникотрошачката“ и за теб…

Самият факт, че го каза, беше достатъчен, въпреки че Алан се блазнеше от идеята да отиде в Ню Йорк с Даян. Или където и да е другаде. Но беше обещал да се грижи за Джулия, а и знаеше колко добре щеше да й се отрази да се откъсне за малко от проблемите си.

— Само момичета — напомни им Ейми.

Той пусна радиото, за да чуе прогнозата за времето. Казаха, че се очаква още сняг, като през нощта щяло да натрупа до двайсет сантиметра.

— Може би наистина е по-добре да не тръгваме — каза Даян.

— О, не говори така! — изпъшка момичето.

— Ти какво мислиш? — Даян попита Алан. Той я погледна и видя, че страните й поруменяват. Тя прехапа долната си устна и се усмихна.

— Не искаш да знаеш за какво мисля — каза той, защото всъщност си мислеше за предишната вечер.

— Какво мислиш за това дали да заминаваме за Ню Йорк или не? — уточни Ейми. — Кажи й да заминем.

— Ами — измънка Алан.

Стигнаха до гарата. Валеше сняг, на перона имаше хора, които гледаха на изток. Влакът от Бостън за Ню Йорк трябваше да пристигне всеки момент.

— Да отидем ли в Ню Йорк или не — стисна ръката му Даян.

— Ще ти кажа — отвърна Алан. — Ще има снежна буря. Ако децата имаха учебни занимания, вероятно щяха да ги пуснат във ваканция.

— Но бурята няма да ни спре да заминем за Ню Йорк — обади се Ейми.

— В Ню Йорк — каза той — няма да шофираш. Ще пътувате удобно с влак, а после ще вземете такси до хотел „Плаза“. Там ще намерите някой хубав ресторант или пък може да слезете да вечеряте в „Едуард Рум“.

— А утре ще гледаме „Лешникотрошачката“. Не мога да си представя по-подходящо време от снежна буря човек да гледа този балет.

— Ще бъде като някакво вълшебство. — Ейми погледна нагоре към небето.

— Добре, де. Отиваме в Ню Йорк. — Даян не сваляше поглед от Алан, държеше го за ръка, като по този начин искаше да му покаже колко много го обича и че всичко ще бъде наред. — А после се прибираме.

— С Джулия ще ви чакаме — отвърна той.

Влакът изсвири. Ейми скочи от колата, понесе сака си и направи жест към Даян, като че ли бързаше да се качат на влака, преди възрастните да са размислили.

Даян отново докосна Алан по бузата. Той винаги се бе възхищават на дълбочината на чувствата й. Дълго време смяташе, че любовта й е насочена към дъщеря й, че е само за Джулия. Знаеше, че тя винаги ще е на първо място, но в този момент любовта й беше насочена към него и той я почувства със сърцето си. В нея имаше и обещание, а той знаеше, че Даян изпълнява обещанията си. Такава си беше тя.

— Любов — прошепна тя.

Алан взе ръцете й в своите.

— Нали Джулия ще е добре? — попита тя.

— Разбира се — увери я той.

— Влакът — посочи Даян.

Алан слезе от колата. Грабна сака на Даян, взе и този на Ейми. Момиченцето почти подскачаше, докато вървеше по заснежения паркинг. Хората бяха в празнично настроение. Старата гара вече беше украсена с коледни лампички. На стрехите бяха закачени гирлянди. Алан придърпа Даян към себе си и гърлото му се сви.

— Всички пътници да се качват! — извикаха.

— За нас е — щастливо извика Ейми.

Алан и Даян се прегърнаха. Той усещаше ударите на сърцето й през палтото. Толкова щеше да е хубаво да си лежат до камината в тяхната къща и да гледат как вали снегът. Не искаше да я пуска.

— Сигурен ли си — тя се отдръпна, а очите й блестяха, — че това е добра идея?

— Както каза Ейми — целуна я за последен път той и й помогна да се качи на влака, — ще бъде вълшебство.

Тя му махаше с ръка, той — също. После дойде кондукторът, любезно я накара да влезе в купето и затвори стоманената врата. Така Алан Макинтош качи жената, която обичаше, на влака, който щеше да я отведе в Ню Йорк да се срещне със съдбата си и да застане на пътя на едно такси.