Луан Райс
Звездите водят към дома (16)

Шестнайсета глава

Тръгнаха на следващия ден преди изгрев-слънце. В началото всички бяха много развълнувани, но след около петдесет километра Ейми и Лусинда заспаха. Стела си намери място на един рафт в малката кухничка на караваната, а Орион се сви на едно от леглата. Даян си припомняше отново предишната вечер и си мислеше за Алан. Те се целуваха и се държаха за ръце и отново се целуваха. Знаеше, че е добре, че заминава. Имаше нужда от време, за да осмисли всичко. На мечтите и действителността им е нужно време, за да се слеят.

— Само ти и аз, Джулия — каза Даян.

— Га-а-а — обади се дъщеря й и размаха ръце.

— Ще ми бъдеш навигатор, а? Ейми и баба не знаят какво изпускат.

— Гли-и-и — каза Джулия, а на нея й се стори, че я е разбрала.

Караваната беше огромна, просторна и луксозна. Всеки си имаше легло, имаше много място за багажа и една малка сгъваема маса за хранене. Даян беше заредила шкафовете с хляб, фъстъчено масло, желе, стафиди и плодови сладкишчета.

Когато беше малка, баща й помоли Бил Пътнам, който работеше в склада за дървен материал, да й даде да покара някой от големите камиони. Беше карала багер, боклукчийски камион, а веднъж и камион с осемнайсет колела. Камионът — каравана с автоматична предавка се шофираше по-лесно. Най-трудното беше да свикне с огледалата за обратно виждане.

Тръгнаха на север по шосе №395. Движението не беше натоварено. Проблясваха последните звезди, тъмносиньото небе се спускаше над хълмовете на Кънектикът като кадифена пелена. Тя се замисли за желанието си. Беше необичайно, нямаше форма и граници. Кой би си пожелал подобно нещо — готовност да се предаде? Да се предаде пред какво? Пред твърдостта си, предполагаше. Пред това, че не прощава лесно, че е толкова неотстъпчива пред любовта.

Но понякога животът е доста труден. Грижите за Джулия изцеждаха всичките й сили и тя ставаше сприхава и готова да обвинява. Няма място за любов, когато живееш под постоянно напрежение. В някои дни гръбнакът й съвсем се сковаваше. Сега, докато пътуваше на север, Даян осъзна, че не иска нищо кой знае какво, единствено възможността да стане по-отстъпчива. Да позволи и друг човек да влезе в живота й. Слънцето изгря над Устър, Масачузетс и обагри старите тухлени фабрики в оранжево-червено. Закусиха, докато пътуваха.

При площада с кръгово движение в Портсмут, Ню Хемпшир Даян отби на паркинга „Хауард Джонсън“, за да разходи Орион. После се отправиха по крайбрежното шосе. Оставаха им десет часа до ферибота, който тръгва в девет часа вечерта от Портланд, Мейн за Ярмът, Нова Скотия. Ейми искаше да изпраща картичка на майка си от всеки красив град, през който минаваха.

— Тук наистина има много омари — каза тя, тъй като забеляза, че на покрива на почти всички ресторанти са закачени плувки за раци, мрежи за раци и щипки от раци.

— По време на пътуването ще хапваме доста омари — поясни Лусинда. — Ще се превърнем в ракообразни.

— Би ли го казала буква по буква? — помоли момичето и извади тетрадката си. Записваше си новите думи, понеже искаше да обогати речника си. Лусинда й беше дала списък с книги, които да прочете, и сега беше минала от Ан на Джо. Беше стигнала до средата на „Малки жени“.

— Ракообразен — повтори възрастната жена. — Опитай се да го произнесеш.

— Р-а-к-о — започна Ейми — убразен.

— Не е съвсем вярно, но има напредък.

Минаха през полуострови и се любуваха на живописните междуселски пътища и красиви къщи. Рибарските селища блещукаха на слънцето, а белите планински върхове украсяваха хълмовете в далечината. Прекосиха Йорк, минаха през песъчливия бряг на Огункит, кривнаха през село Кенебънкпорт.

— Чувствам се съвсем като турист — обади се Даян. Двете й ръце бяха на кормилото, понеже се опитваше да вкара караваната в тясна уличка, пълна с бутици и магазини за свещи.

— Ами ти си туристка — каза майка й.

— Трябва да признаеш, че се справяме чудесно като туристи — отбеляза младата жена. — Имаме си каравана и всичко останало. Малко ми е мъчно, че нашите прозорци не са облепени със стикери от всички места, които сме посетили, както на някои каравани.

Бяха застанали на опашка от ремаркета и каравани, които се опитваха да се придвижат по крайбрежната улица, за да зърнат дома на Джордж Буш.

— Караваната не е наша, скъпа — каза Лусинда.

— Някой ден и това ще стане, мамо — отвърна тя. — Можем да си помечтаем, нали?

Майка й се засмя. Бяха с къси панталони и спортни ризи, а морският бриз влизаше през отворените прозорци, докато те си пиеха диетична кола от кутийки.

Ейми и Джулия седяха отзад и си играеха на техен си вариант на дама и гледаха през прозореца. Стела изглеждаше доволна, а Орион беше щастлив, щом го разхождаха през няколко часа.

— Тъй като сме в туристическо настроение — каза Даян — и тъй като фериботът ни тръгва едва в девет часа вечерта, да се отбием до „Л. Л. Бийн“.

— Какво е това? — попита Ейми.

— Какво е това ли? — едновременно възкликнаха майката и дъщерята.

— Ейми, всеки истински жител на Ню Ингланд трябва да си купи поне две неща от „Л. Л. Бийни“ — обясни Даян. — Гумени ботуши и пижама с лосове.

Пристигнаха във Фрийпорт и намериха специален паркинг за извънгабаритни автомобили. Беше пълен с каравани и нямаше как да не забележат, че тяхната беше най-голямата и най-елегантната от всички. Изпратиха картички на Гуен и на всички останали в библиотеката, в които им благодаряха за това пътуване. Даян изпрати една и на Алан, без да я показва на останалите. След това пазаруваха.

Като влязоха в „Л. Л. Бийн“, Ейми се шашна от толкова канута, снегоходи и ски. Лусинда обясни, че едно време е бил най-преуспяващият, най-добрият магазин за дрехи. Намериха пижамите с усмихнати лосове, щамповани на плътния зелен вълнен плат. Лусинда им купи пижами, топло бельо за студените канадски нощи, джобни ножчета и няколко пакета замразено сушено говеждо.

— Нещата за оцеляване са много важни — поясни тя — при пътуване като нашето. Взе ли книгата за птиците?

— Забравих я — отвърна Даян.

Позволиха на Ейми да избере кой пътеводител да купят.

— Вие мислите за всичко — възкликна тя с блеснали очи. Буташе количката на Джулия из магазина на път за касата.

В шест и половина се бяха наредили на опашка, за да се качат на борда на „Скотия Принс“. Местата за високи превозни средства във ферибота бяха ограничени, така че искаха да са там по-рано. Преди да се качат на ферибота, трябваше да покажат билетите и документи, с които да докажат, че са американски граждани. Само Лусинда имаше паспорт. Даян, Джулия и Ейми пътуваха с актовете си за раждане. Докато събираше документите, за да ги подаде на митничаря, на Даян й домъчня. Улисана в грижите си за Джулия, тя никога не бе пътувала в чужбина. Не си беше правила труда да си вади паспорт. Беше се лишила от толкова много неща.

— Какво има, скъпа — попита майка й, щом забеляза тъжния й поглед.

— Нищо, мамо — отговори тя и я хвана за ръката. — Мислех си колко е прекрасно, че предприехме това пътуване.

— Толкова съм ти благодарна — каза Лусинда, — че го направи заради мен.

— Така си мислех и аз. — Даян се загледа в залязващото слънце над Портландското пристанище, в розовите и топли тухлени къщи по брега. — Мислех, че го правя заради теб и Джулия, и за Ейми до известна степен. Но сега си давам сметка, че го правя заради самата себе си. Ти се пенсионираш, а и исках Джулия да види малка част от света…

— Но ти също го виждаш — каза Лусинда, защото разбра, че дъщеря й е доста развълнувана. — Ти виждаш света заедно с нея.

Даян кимна в знак на съгласие и се усмихна на майка си. Момичетата си играеха отзад, опитваха се да покажат на Орион пудела в караваната зад тях.

— Това е едно от най-големите предимства да имаш дъщеря. — Лусинда се протегна да хване ръката на Даян. — Води те на места, където никога не би отишла сама.

— Благодаря ти, мамо — Даян я прегърна. Все мислеше за това, което каза Алан — че ще я чака, когато се върне. В продължение на единайсет години не смееше да се влюби в нито един мъж, но докато пътуваха на север, усети, че това се променя.

* * *

Щяха да пътуват с ферибота през нощта! Беше тайнствено и божествено. Ейми наистина беше на кораб, на „Скотия Принс“. Той побираше хиляда и петстотин пътници, беше наполовина ферибот, наполовина пътнически кораб. На борда имаше казино, кабаретна програма, кино и бинго зала. Бяха в самостоятелна каюта. Животните си имаха отделни помещения. И ако на това не му се казва живот, Ейми не знаеше на какво друго.

— Прилича ли на „Куин Елизабет“? — попита тя Даян.

— Може би е малко по-малък — отвърна тя.

Стояха на палубата и гледаха как Портланд се отдалечава. Морето беше спокойно, а въздухът прохладен. Ейми помаха с ръка на хората, застанали на кея. Съжали, че няма кърпичка, за да е съвсем както си му е редът. Единственият недостатък беше, че майка й и доктор Макинтош не бяха с тях.

Вечеряха в ресторанта и слушаха певицата, която изпълняваше песни от мюзикъли. След това стана време за лягане. В каютата имаше четири легла, разположени едно над друго. Даян поиска с Джулия да спят на долните две легла, затова Ейми и Лусинда легнаха на горните две. Облякоха си пижамите с лосове.

— Лека нощ — пожелаха си те.

— Сладки сънища.

— Приятни сънища. — Лусинда се пресегна да докосне пръстите на Ейми. На долното легло Даян пееше приспивна песен на Джулия, а тя дишаше спокойно, сякаш никога не се е чувствала по-удобно. Корабът беше като огромна люлка, която ги приспиваше на път за Канада.

Ейми се чувстваше много близо до баща си. За пръв път пътуваше по море и си представи, че това е животът, който той е обичал.

Вълните се удряха в корпуса и кънтяха из целия кораб като църковни камбани. Усещаше как корабът се надига и снишава, движеше се в ритъм с дишането и сърцето й. Сега баща й живееше в морето, костите и корабът му бяха тук, но духът му винаги щеше да живее в Ейми.

— Лека нощ, татко — прошепна тя и силно притисна ръце към раменете си.

* * *

Слязоха с караваната от ферибота и влязоха в Канада. Небето над Ярмът, Нова Скотия, беше ясно, с бели пухкави облачета. На кея вече имаше хора, а градът се пробуждаше.

Бяха прекосили залива Фънди, където бяха най-високите приливи на земята, но най-удивителното бе, че видяха кит и няколко делфина.

— Видяхте ли ги? — попита Ейми. — Искам да кажа, това сбъдната мечта ли е или какво?

— Толкова грациозни същества — каза Лусинда.

— Първия кит, който виждаш, Джулия — развълнувано изрече Даян.

Всъщност Джулия си беше обърнала главата на другата страна, когато китът се показа на повърхността и лъскавият му гръб, приличащ на плот на маса, се показа над водата и пръсна вода като фонтан, когато той шумно си пое въздух.

— Гли-и-и — обади се Джулия.

— И делфините, Джулия. — Ейми я прегърна от радост. — Трябва веднага да пишем на доктор Макинтош. Или да му се обадим!

— Алан сигурно ще знае какъв вид са — отбеляза Лусинда.

— Кой е пътят за остров Принц Едуард? — попита Даян, понеже стигнаха до разклонение на пътя. Ако завиеше надясно, щеше да тръгне към Луненбург, където приятелят на Алан, Малахи, държеше корабчето си. Хрумна й, че могат да се отклонят да видят стария човек. Той със сигурност щеше да им разкаже много неща за морските бозайници. От друга страна, вечерта, която прекара с Алан, означаваше много за нея. Имаше много причини, поради които бе хубаво, че замина, и не искаше толкова далеч от Хоторн нещо да я връща назад към лошия Макинтош, да й напомня за Тим.

— Насам, скъпа. — Лусинда погледна картата и посочи пътя. — Завий наляво.

— Тук е толкова красиво! — извика Ейми. — Ние се намираме в чужда страна.

— Наляво ли? — попита Даян и погледна пътя, който водеше към Луненбург.

— Да, наляво — повтори майка й.

— Добре тогава — отвърна Даян. Завъртя кормилото на голямата каравана и тръгнаха по шосе №1 — евангелския път, който щеше да ги отведе на север до ферибота от Пиктоу до остров Принц Едуард, оставяйки далеч Луненбург и ръководителя на братята Макинтош.

* * *

Тим Макинтош нямаше разрешително за ловене на омари в Канада, но не му пукаше. Имаше нужда от почивка. Възползва се от прилива на изток и акостира в пристанището на Луненбург преди почти една седмица. От кораба на Малахи нямаше и следа.

— Мислех, че живее тук — каза Тим на един старец, който се мотаеше из кея.

— Това е то да живееш на кораб, млади момко — отвърна рибарят. — Където е корабът ти, там живееш. А корабът на Малахи не е тук.

— Разбрах — отвърна той.

Имаше намерение вече да се връща в Мейн, когато сутринта на седмия ден от престоя си се събуди и откри, че корабът на Малахи е закотвен на обичайното му място.

— Тим, момчето ми! — зарадва се Малахи и го потупа по гърба, щом се качи на борда.

— Къде беше, по дяволите? — попита Тим.

— В залива Сейнт Лорънс — отвърна той. — Исках да проверя дали тамошните делфини пеят по-хубаво от тези тук.

— За бога, Малахи! Те не пеят, а ломотят нещо. Оплитат се в мрежите за ловене на риба тон и влудяват лодкарите по крайбрежието. Всички смятат, че делфините са адски романтични същества, но всъщност са страшно досадни. Всеки рибар, който има пушка, знае точно къде да се цели…

— Всъщност е точно така. — Малахи запали лулата си.

— Какво е точно така?

— На север пеят по-хубаво, отколкото тук.

— Сигурно правят нещо интересно — засмя се Тим, — щом отсъстваше толкова време. Тъкмо мислех да потеглям.

— Е, радвам се, че не си го направил. Брат ти щеше да е много огорчен — каза Малахи. — Търси те, за да говори с теб.

— Алан ли? — Сърцето му се разтуптя. — Алан ме търси?

— Е, доколкото е възможно да те „търси“ чак от онзи град Хоторн в тропиците. Обади се тук. — Ученият пушеше лулата си, загледан отвъд спокойните води на пристанището. Денят щеше да е хубав, слънцето току-що беше изгряло над сушата отвъд морето и разпръскваше ясна, златиста светлина. — Хубаво е да си си вкъщи, нали? Слез да ти направя чаша чай.

— Боже господи! — сърдито каза Тим. — Аз съм американец и обичам черно кафе.

— Тогава черно кафе, синко — усмихна се Малахи. — Както кажеш. Знаеш, че трябва само да поискаш.

— Какво иска той?

— Знаеш, че не се меся — строго изрече приятелят му. — Ако искаш да разбереш, ще трябва лично да го попиташ.

Тим наведе глава пред стария ирландец с уважение и за да му се извини. Новината, че Алан се е обаждал, го накара да е нащрек, намираше се на хиляди километра, в друга държава, а миналото се връщаше семейството му, миналото му, вината му. Подобни дни никак не бяха добри. До довечера вече щеше да си търси белята. Може би жена, може би сбиване или пък и двете. Малахи го гледаше с любов, сякаш можеше да прочете мислите му, сякаш знаеше, че има цял ден на разположение, за да го разубеди да не върши глупости.

* * *

Остров Принц Едуард беше точно такъв, какъвто Лусинда си го бе представяла. Място с полянки и реки, брулено от вятъра и заобиколено от морето. Навсякъде имаше плажове, някои с червен пясък, други с толкова бял и ситен, че приличаше на стрити на прах перли. Все едно прекрачваше в страниците на любимата си книга.

Даян шофираше бавно, за да може Лусинда да се наслади на всеки сантиметър от острова. Видяха Акадианската енория в Тигниш, столицата Шарлотмаун и готическите кули на базиликата „Сейнт Дънстан“, спокойния район на Съмърсайд, където видяха двойка сребърни лисици, и най-накрая тръгнаха по Блу Херън Драйв, който минава покрай брегове с червени пясъчници. Той ги отведе в „царството“ на „Ан от имението Грийн Гейбълс“.

— Синя чапла — прочете Ейми в книгата за птици. — Голяма водна птица, която всяка пролет мигрира в крайбрежните райони, за да гнезди в плитките заливи и блата. По време на пътуването ще видим ли такива птици?

— Виждаме ги в блатата на Хоторн — отвърна Даян. — Непрекъснато. Нали се сещаш, онази голяма птица, която все се крие в сенките…

— С възлести крака — каза Ейми.

— Тази, за която говориш, е сивата чапла — поправи дъщеря си Лусинда.

— Все тая. — Даян зави по дълъг и живописен хълм.

— Все тая ли е, Ейми? — попита Лусинда. — Синята чапла и сивата чапла една и съща птица ли е?

— Различни са! — отвърна момичето и размаха пътеводителя. — От един и същи вид са, но са различни птици!

— Грешката е моя — засмя се Даян, учудена, че на Ейми е започнало да й доставя удоволствие да учи. С майка си се подсмихнаха лекичко. Джулия спеше в столчето си, а коленете й бяха свити чак до гърдите.

Посетиха Кавендиш. Тук ентусиазмът на Лусинда малко се охлади. „Ан от имението Грийн Гейбълс“, изглежда, се бе превърнала в индустрия. Имаше водни пързалки, картове, увеселителен парк и природен парк. Тя нямаше търпение да продължат, да се почувства част от малкото сираче Ан, което й бе донесло толкова много утеха, когато беше дете, но Орион имаше нужда от разходка.

Докато разхождаше кучето, Даян и момичетата отидоха на въртележките. Носеха къси панталони и тениски, защото лятното слънце напичаше точно както в Хоторн. Имаше въртележки, виенско колело, картове и улей за скоростно влакче.

— Гли-и-и — вдигна глава Джулия.

— Какво видя? — попита Ейми и клекна до нея.

— Може би синя чапла — пошегува се Даян. — В полет.

— Не — отвърна Ейми и проследи погледа на приятелката си. Даян вдигна глава и видя виенското колело. То се издигаше над увеселителния парк, а сребристият цветен метал, от който беше направено, блестеше на слънцето. Въртеше се бавно и приличаше на огромна детска книжна въртележка, от онези, дето Даян беше вдигала високо срещу вятъра, когато Джулия беше малка.

— Иска да се повози на виенското колело — каза Ейми.

— Не може — отвърна Даян.

— Защо? — Очите на момичето блеснаха и то сграбчи ръката й. — Позволи ми да я кача на него.

— Не — категорично заяви Даян и усети, че се паникьосва.

— Децата обичат въртележките — увещаваше я Ейми. — Наистина ги обичаме. Доведе я чак дотук, на пътешествието на живота й… Не може ли да се повози на виенското колело?

Джулия гледаше нагоре. Очите й бяха изпълнени с радост и светлина. Чуваше се музика и гърлото на Даян се сви както винаги, когато гледаше на Джулия като на нормално момиче. Какво може да й стане? И по-малки деца от нея се возят…

— Добре — съгласи се. — Може да се повози.

— Ура! — заподскача Ейми, сочейки небето. — И ние ще се качим там, Джулия. Там горе, високо!

Даян купи два билета. Напрегна се, защото се уплаши, че мъжът ще каже нещо, ще погледне Джулия странно и няма да й позволи да се качи на колелото. Но той взе парите, махна им с ръка да се отдръпнат и да направят място на следващия. Даян настоя лично да закопчае коланите на момичетата. Служителят нямаше нищо против.

— Седалките безопасни ли са? — попита тя с разтуптяно сърце.

— Разбира се — отвърна той.

— Някога имало ли е проблем?

— Все още не сме губили дете — пошегува се той.

— Даян… — Ейми се почувства неудобно.

— Ма-а-а — обади се Джулия и докосна носа и косата на майка си.

— Добре, следващия! — каза служителя, виенското колело се завъртя бавно, за да се качат следващите двама души, и Даян вече не можеше да достигне момичетата. С всяко завъртане Джулия се отдалечаваше от нея. Тя стоеше на земята, вдигнала глава, и й се искаше да си вземе детето обратно.

— Скъпа, къде са момичетата? — попита Лусинда, щом се приближи до нея.

— Аз съм луда, мамо — каза Даян. — Позволих им да се качат на виенското колело.

Лусинда заслони с ръка очите си и се загледа нагоре. Усмихна се и размаха ръце като луда. Джулия и Ейми бяха чак на върха. Останаха там няколко минути, докато и последните „пътници“ се качат, и колелото започна да се движи.

— Погледни ги. — Лусинда все още махаше с ръка.

— Не мога — отвърна Даян.

— Юху-у-у! — чуваше се гласът на Ейми. — Ние летим!

— О, мамо! — възкликна Даян. Усети, че паниката стяга гърдите й. Беше изпратила детето си, нейната малка, безпомощна Джулия, на непознато място. Беше я оставяла на грижите на детегледачка, беше я оставяла да пренощува сама в болницата, но за пръв път имаше чувството, че губи контрол над ситуацията. Ами ако Джулия се уплаши? Ами ако се пъхне под преградата и падне?

— Юху-у-у! — отново извика Ейми. — Юху-у-у! Юху-у-у!

— О, боже господи! — Лусинда хвана дъщеря си за ръка. — Чуваш ли това?

— Да — отговори тя и закри лицето си с ръце. — Ейми е невероятна.

— Това е Джулия, скъпа — каза Лусинда. — Това е дъщеря ти.

Даян откри лицето си. Виенското колело весело се въртеше, музиката се носеше в топлия летен ден. Вагончетата бяха пълни. Даян намери дъщеря си и видя, че устата й е широко отворена. Момичето се смееше и викаше от радост.

— Юху-у-у! — викаше Джулия. — Юху-у-у!

Даян държеше майка си за ръка и гледаше как нейното малко момиченце се забавлява високо в небето. Когато колелото спря и тя изтича към тях, чу Ейми да казва:

— Уха! О, господи! Може ли пак да се повозим?

— Може би по-късно — намеси се Лусинда.

Даян очакваше да завари Джулия да плаче. Готова да я прегърне в обятията си, тя се отдръпна назад. Дъщеря й се усмихваше, главата й се клатеше насам-натам от щастие.

— Юху-у-у! — прошепна Джулия и се втренчи в очите на майка си. На Даян й се искаше и Алан да е тук, за да я види и да я чуе.