Луан Райс
Звездите водят към дома (11)

Единайсета глава

Налагаше се Ейми да остане при семейство Робинс за няколко дни. Даян оправи ъгловото легло в стаята на Джулия. През първата нощ Ейми изобщо не можа да заспи. Става и ляга, разхожда се из стаята, коленичи пред прозореца и гледа навън, като че се надяваше майка й да дойде. Даян също не спа. Искаше й се да се обади на Алан и да го помоли да дойде и да бъде с тях. Като видя, че Ейми плаче, влезе в стаята при нея.

— Ще си отидеш у дома — обеща й Даян.

— Тя не може без мен — каза Ейми.

— Сигурна съм, че й е мъчно за теб.

— Забравя да си пие витамините — проплака момичето. — Ако не съм там, Бъди ще я нарани. Когато съм у дома, се въздържа.

На Даян й се искаше да каже, че не децата трябва да защитават родителите си, а точно обратното. Джулия спеше неспокойно, а дишането й приличаше на далечен гръм. Ейми, клекнала до прозореца, беше вперила поглед в посока на дома си. Откъм блатата се обаждаха американски козодои. Нощта беше толкова тъмна, че се виждаха всички съзвездия — Дракон, Цефей, Касиопея. Млечният път приличаше на широка звездна река.

— Тя би искала да поспиш малко. — Даян сложи ръка на рамото на Ейми.

— Притеснявам се да не се случи нещо лошо.

— Знам.

— Не искам да се случи нищо лошо.

— И това ми е ясно — отговори Даян. Алан познаваше ситуацията по-добре от нея. Само ако можеше да дойде сега, щеше да прегърне Ейми и да я успокои, да каже точно това, което трябва. Както винаги се опитваше да успокои и Даян…

Виждаше ателието си в другия край на двора. Стела седеше на прозореца и гледаше звездите. Беше вдигнала глава към небето и дори от стаята си Даян видя в очите й копнеж.

— Виж. — Даян се наведе и доближи лицето си до това на Ейми.

Бузките на детето бяха мокри и тя усети леките потрепвания от продължителния плач.

— Приятелчето ти.

— Приятелчето ми ли?

— Стела — поясни Даян. — Както винаги търси Орион.

— Всяка нощ ли?

— Всяка нощ. Дори когато е облачно, се опитва да открие това съзвездие. Независимо от всичко. Без значение дали го вижда или не, тя знае, че го е там.

— Тя вярва, че е там.

— Да. Има вяра. Никога няма да забравя как като малка живееше в онзи дувар и гледаше към небето. Обзалагам се, че си е мислела, че Орион е нейният баща. Той е ловец, но я защитава.

— Като моя баща… — Ейми отново вдигна очи към небето. Даян я погледна, а после Стела, която се намираше в другия край на тъмния двор. Ето на, и младото момиче, и странната котка бяха вперили поглед в съзвездието Орион и си мислеха за бащите си, тя се замисли за Емет. Замисли се и за още един мъж, който никога не е имал деца, но знаеше как да бъде добър баща — Алан.

* * *

Четири дни по-късно кученцето все още се криеше под кушетката в ателието на Даян и не искаше да излезе. Там тя държеше учебници по архитектура, фотоалбуми и интересни парчета дърво и то се беше промъкнало зад тях.

Даян беше оставила купички с храна и вода до бюрото си, но то не излизаше. Втората вечер, когато стана ясно, че няма да се осмели да се покаже, тя сложи купичките под кушетката. За пръв път виждаше толкова уплашено и ужасено същество и това много я разстрои.

Стана й още по-мъчно, като си представи какво е видяла и преживяла Ейми. Тя виждаше как детето ту седи до прозореца, ту вперва поглед в телефона. Майка му му липсваше все повече и повече. На всеки седемдесет и два часа случаят търпеше развитие — първо бе издадена заповед за попечителство, след която Ейми не можеше да се прибере у дома. След това имаше изслушване, на което Алан беше посочен като неин временен попечител. И най-накрая бе взето решение — Ейми да остане при Даян като приемен дом за период, който съдът щеше да определи.

Синините на Ейми станаха черни. Личаха си под тънката й памучна ризка. Даян гледаше Ейми и Джулия и я обземаше ярост.

Ейми беше мечта за всяка майка — здрава, красива, жизнена, умна, мила. Как е възможно да имаш дете и да не го обичаш от все сърце? Как може една майка да пропилява живота си, като проспива свободното си време, вместо да го прекарва с дъщеря си? Как може Тес Брукс да позволява на приятеля си да тормози така и двете, особено Ейми? Сърцето й се свиваше, като виждаше голямата любов на Ейми към майка й. Далеч от нея, тя сякаш загуби част от душата си. Почти не говореше. Не се хранеше. Когато я попита според нея какъв цвят да боядиса вратата на най-новата къщичка, тя само сви рамене. Дори Джулия не успяваше да привлече вниманието й. Ейми се взираше в една точка.

Докато Стела не слезе от кошницата си на шкафа.

Котката обикаляше около леглото. Не изглеждаше особено уплашена или любопитна, просто обикаляше и си търсеше най-подходящото място. Под леглото имаше куче. Странно куче. Нищо не убягваше от вниманието на Стела, но от начина, по който се движеше, Даян разбра, че котката знае, че там има куче, и е намислила нещо.

— Ейми — извика Даян. — Виж.

Момичето погледна и вдигна неразбиращ поглед към Даян.

— Какво прави тя? — попита.

Стела лежеше свита на пода. Размърда се леко, после се намести, сякаш смяташе да остане там известно време. Даян предположи, че почти се е изравнила с мястото, където се беше скрило кученцето. Тюркоазните очи на котката бяха вперени в малката пролука между кушетката и пода.

— Чака.

— Защо не се страхува? — попита Ейми и любопитното пламъче се върна в погледа й. — Той е много по-голям от нея.

— Ами… — понечи да каже Даян, но тя сама се досети.

— Иска да бъде негова приятелка?

— Така мисля и аз. Казва му, че е безопасно.

— Но Стела никога не е смятала, че е безопасно. — Момичето погледна към полицата на шкафа. — По цял ден си стои в кошницата! Никога не слиза долу заради нас!

— Може би като му показва, че е безопасно, това ще й помогне самата тя да го разбере.

— Дали ще му покаже Орион тази вечер? — попита Ейми. — Когато изгреят звездите?

— Не бих се изненадала — отвърна Даян.

— Така ще го кръстим — внезапно заяви Ейми. — Орион.

— Кученцето Орион! — възкликна Даян.

— Стела и Орион…

Ейми отиде при Джулия. Тя цял ден беше сънлива, но когато приятелката й се приближи, се ободри. Вдигна глава и погледна с широко отворени очи. Ейми клекна до нея, също както котката направи с кучето.

— Имаме си домашни любимци — прошепна Ейми. За пръв път кръщавам куче. Казва се Орион. Моряците могат да го видят от корабите си, Джулия. Нашите бащи също. Когото следват звездите, за да се приберат у дома, Орион ще им показва пътя.

Джулия леко се залюля. Изглежда, гласът на момичето я приспиваше. На лицето й се четеше преданост и привързаност. Слабичкото й телце се приближи към приятелката й.

Очите на Ейми блестяха от сълзи и от пълната лудост да обичаш хора, които не са до теб. Даян много добре знаеше какво е да копнееш по някого и гърлото й се сви от мъка. Джулия си имаше баща и той не беше Алан. Това беше ясно като бял ден.

* * *

В края на седмицата Алан се отби до дома на Ейми, за да й вземе някои необходими неща. Щом чу колата му, Даян изтича навън. Погледът му бе помръкнал, лицето — изпито.

— Изглеждаш така, сякаш си видял призрак — каза тя.

— Видях се с Тес Брукс. Прилича на лейди Макбет — отвърна той. — С празен поглед, обсебена от онзи, с когото живее. Кълне се наляво и надясно, че Бъди не е искал да го направи. Кучето се втурнало да ухапе Ейми и той просто я избутал настрани. Наистина ли хапе?

— Все още е под леглото, не се е показвало, откакто се пъхна там. Ейми твърди, че не хапе, и аз й вярвам.

— Аз също.

— Майка й те е излъгала?

— За да защити Бъди. Тес Брукс е в депресия, а той й е втълпил, че не може да се грижи за себе си. Той е грубиян, който й втълпява, че трябва да е благодарна, задето е до нея.

— Ще ми се да изпитвам съжаление към нея — каза Даян. — Но като си помисля за Ейми! Тази жена лъже, вместо да защити дъщеря си!

— Лъже, защото е отчаяна и се страхува — обясни Алан. Сякаш говореше за своята майка. Тим беше разказвал на Даян няколко случки — как след смъртта на Нийл майка му започнала да си купува водка. Пиела, без да се крие, и казвала на момчетата, че е вода. По-късно, когато те вече не се връзвали на тези приказки, тя криела бутилките и твърдяла, че е престанала да пие. Когато катастрофирала с колата, казала, че излязла от пътя, за да не удари някакво куче. Когато ударила отстрани една каравана и тя се завъртяла на кръстовището, заявила на полицая, че след смъртта на сина си страда от мигрена и дори не е видяла караваната.

— Какво друго каза? — попита Даян. При мисълта за Тес Брукс направо й призля. Беше бясна, кръвното й се вдигна.

— Иска си Ейми.

— Така ли?

— Разбира се. Обеща да потърси помощ, да изгони Бъди, да направи каквото е необходимо. Нервите й са съсипани.

— Да позволи да наранят така Ейми… — прошепна Даян. Стоеше права и трепереше, а ръцете й бяха скръстени пред гърдите. Сети се за синините на момичето.

— Искрено се разкайва.

— Малко късно.

— Всеки заслужава втори шанс — възрази Алан.

Тя го погледна шокирана. Как можа да изрече такова нещо просто ей така? След всичко, което майка му бе причинила на него и на Тим? Даян поклати глава, изпълнена с ярост.

— Не мога да се примиря — каза. — С това, което тази жена е позволила да преживее Ейми, само като си помисля колко много обичам Джулия…

— Ти си съвсем различна.

— Знам, не спя по цяла нощ!

— Тя не е лош човек — отбеляза Алан. — Болна е.

— Не разбирам как можеш да кажеш такова нещо — попита Даян, забила поглед в пода, за да не види Алан сълзите й. — Като се има предвид от какво семейство произхождаш.

— Смяташ, че Тим нямаше да си отиде, ако майка ни не пиеше?

Тя рязко вдигна глава.

— Вече не искам това — каза, а сълзите й се стичаха по страните й. — Но нещо в детството го е наранило и го е превърнало в това, което е. Да, хрумвало ми е. Мисля за първопричината. Ако не е обърнала гръб на децата си, за да се отдаде на алкохола… Да, мисля, че животът на Тим щеше да е различен. Щеше да съумее да остане с мен и с Джулия…

— Стига, Даян, иска ти се да беше останал.

— Той е баща на Джулия — отвърна тя.

— Само й е дал името си — каза Алан.

Беше готова да го изгони. Реалността се стоварваше върху й. Какво значеха думите „само й е дал името си“, когато се отнасяше за родители? Кръвта е най-силната връзка между хората. Джулия беше дъщеря на Тим. Чуваше дишането на Алан, усещаше го върху бузата си. Чувстваше се напълно съкрушена и й се искаше да избяга.

— Не мога да говоря за Тим — каза тя.

— Искам да го домъкна тук, за да се изправи пред това, което е изоставил.

— Той не може да се справи със собствения си живот. Не е способен да го направи.

— Аз се справям с моя — изрече Алан. — Всеки ден, всяка минута. Понякога не е лесно…

— Ти си различен.

— Ние с теб си приличаме.

— В известен смисъл — прошепна тя. Стоеше толкова близо до него, че й се зави свят.

— Ти си най-нежната и любяща жена, която познавам — каза той.

— С Джулия съм точно такава — отвърна тя.

— С Ейми също. Прие я от първия ден.

— Алан, искам тя да остане у нас колкото е необходимо.

— При условие, че осъзнаеш, че майка й иска тя да се прибере у дома. И че Ейми иска да си отиде.

— О, знам, че Ейми иска да си отиде. — Даян беше вперила поглед в ателието си. Момичетата седяха до инвалидната количка на Джулия и гледаха животните.

— Не бих понесъл да те видя отново наранена — каза Алан — от това, че някой, когото обичаш, си тръгва.

Даян наведе глава. Беше се сковала от тъпата болка, която усещаше, но нежността в гласа му я накара да се просълзи. Той се приближи към нея. Тя чуваше дишането му и виждаше сянката му на тревата пред себе си.

— Даян — помоли я той, — погледни ме.

Тя поклати отрицателно глава. Ръцете му бяха заети с кашони с дрехите на Ейми, но той ги остави на земята. Сложи ръка на бузата й и тя вдигна глава. По лицето й се стичаха сълзи, които не можеше да спре. Алан бръкна в джоба си да й даде кърпичка, но не можа да намери и избърса сълзите с ръка. Те обаче не спираха да текат.

Той задържа ръката си на бузата й. Даян го погледна. Преглътна, понеже искаше да му каже, че е добре, но не можа да продума. Сърцето й биеше твърде бързо. Усети вятъра в косите си. Коленете й се подкосиха. Когато Алан я придърпа към себе си, за да я прегърне, тя така се вкопчи в него, като че ли и двамата щяха да умрат там. Алан промърмори нещо, заровил лице в косите й.

— Какво? — попита тя.

Би се заклела, че го чу да казва нещо, и беше сигурна, че каза „това е то“. Но той просто поклати глава. Усети устните му по бузата и по ухото си. Той се освободи от прегръдката й, хвана я за двете ръце, сякаш се страхуваше да не падне.

— Каза ли нещо? — повтори тя.

Очакваше отговор, но той просто вдигна ръце към небето. Жестът беше красноречив. Беше едновременно и въпрос, и молитва. Небето беше ясно, като тук-там се виждаха облачета. Над тях прелетя орел — рибар, а в ноктите му се мяташе сребриста риба. В заливчето плуваха двойка лебеди.

Даян видя, че Алан се е загледал в небето, и отправи поглед към двете момичета в ателието. Замисли се за любовта, дъщерите, майките и бащите. Помисли си за хората, които са предопределени да бъдат заедно. Лицето й беше мокро от сълзи, а краката все още не я държаха. Хората се молеха по различен начин, но тя смяташе, че молитвите им са за едно и също нещо.

* * *

Настъпи денят на пенсионирането на Лусинда. В петък, петнайсети юли, както винаги от четирийсет години насам часовникът й иззвъня в шест часа сутринта. Слезе долу и очакваше Даян да е седнала на масата в кухнята, готова да отбележи събитието. Но там нямаше никого. Предишната вечер Джулия имаше проблем със стомаха и Даян си легна късно. Лусинда излезе да си пие кафето на верандата, която гледаше към заливчето. Старата синя чапла стоеше в тръстиката. Лусинда се загледа в голямата птица, а на гърлото й беше застанала буца. Опита се да се помоли, но едва успяваше да се съсредоточи. Чувстваше се така, сякаш стои на пристанище и маха за сбогом на голям кораб, пълен с хора, които обича. Искаше да заминат, надяваше се да прекарат страхотно, но щяха ужасно да й липсват. Докато се обличаше, все още се чувстваше така. Облече най-хубавия си син костюм, закачи камеята на майка си на яката на бялата блуза и си сложи червило. Обикновено не се обличаше толкова официално, но си помисли, че сътрудниците й може да й организират специален обяд за последния работен ден. Застана пред огледалото и се упражни да се престори на изненадана.

Даян все още спеше и Лусинда се измъкна тихичко от къщи. Откакто Ейми живееше у тях, дъщеря й имаше повече работа от обикновено. Лусинда не искаше да си признае, че е малко разочарована, задето никой не я изпрати на работа през последния й работен ден.

Както винаги рано сутрин в библиотеката беше хладно. Тя много обичаше това време на деня. Разхождаше се между рафтовете, подреждаше книгите, слагаше на мястото им книгите от количката. През високите прозорци влизаше светлина, а във въздуха блестяха сребристи прашинки. Лусинда знаеше, че ще й липсва всяка книга, всеки прозорец, всяка прашинка.

— Късмет, госпожо Робинс!

— Ще ни липсваш, Лусинда!

— Библиотеката няма да е същата без теб…

През целия ден сътрудниците й и читателите повтаряха едно и също. Тя отговори на всички. Сигурно доста ясно беше казала какво мисли за празненствата — изненади, защото нямаше никакъв специален обяд. Две от по-младите жени бързаха за обедните си занимания по аеробика, а библиотекарката консултант отиде да обядва със съпруга си в кафенето на пристана.

Лусинда си вършеше работата със свито гърло. Знаеше, че едва ли би могла да има по-добра кариера. Завърши специалността английски език в колежа „Уитън“, получи магистърска степен по библиография от университета в Кънектикът и започна работа в библиотеката преди четирийсет години. Беше свидетелка на много промени, беше и мъчно, когато изнесоха старите дървени шкафове с картотеката и въведоха компютрите.

Собственоръчно издаде първата читателска карта на дъщеря си. Стоеше точно тук, до бюрото, и гледаше как петгодишната Даян се подписва на картата. Наблюдаваше я как се опитва да събере всичките букви на определения ред. Спомняше си, че „Н“-то на Робинс излезе от реда, но Лусинда никога не се бе чувствала толкова горда.

Емет направи дървените рафтове в новата пристройка. Изработи пейчици до прозореца в детската библиотека, сложи еркерен прозорец в читалнята. Щом получеха новите романи на Робърт Лъдлъм, Лусинда ги взимаше веднага, като ги записваше на името на съпруга си. Усмихваше се, когато, минавайки покрай библиотеката с колата, той натискаше клаксона, въпреки че многократно му повтаряше, че трябва да се пази тишина.

— Наистина ли си прочела всички книги в библиотеката?

Вдигна поглед и видя, че Алан стои пред нея. Държеше букет от червени рози и някакъв пакет.

— Чул си го, а? — попита тя.

— В Хоторн това се разказва като легенда.

— Също като тази за призрака във фара — пошегува се тя. — И за пиратското съкровище, заровено някъде на плажа „Джета“. Аз съм известна личност тук!

— Така си е — потвърди той.

Лусинда поклати глава. Неочаквано очите й се насълзиха. От месеци с нетърпение очакваше този ден. Щеше да гледа филми, да учи езици, да посещава различни места. Беше обслужвала читателите на Хоторн в продължение на четири десетилетия, беше работила здраво. Каза си, че няма значение, че градът не е наел оркестър да я изпрати в пенсия, но все пак беше разочарована.

— Ще организирам бал — каза тя и се постара гласът й да звучи бодро. — Направила съм много дълъг списък с нещата, които искам да направя.

— Чудесно — отвърна той.

— Ще ми липсват нашите срещи. Не са много библиотекарките, при които се отбива млад, красив лекар, докато си прави джогинга, и потен преглежда списанията.

Алан кимна и й подаде розите и подаръка. Лусинда правеше всичко възможно да изглежда весела, да се усмихва, но зад очилата с метални рамки очите на Алан бяха сериозни. Той като че ли усещаше как се чувства тя, колко е тъжна, че си тръгва от библиотеката, която толкова обичаше. Алан понасяше собствената си мъка, без да се оплаква, и Лусинда можеше да се поучи от него.

— Късмет — пожела й той.

— Е, не че няма да те виждам у дома! След като две твои пациентки живеят под покрива ми…

— Няма да е същото — отвърна той.

Лусинда си помисли, че посещението му има нещо общо с начина, по който гледаше Даян предишната вечер, но в гласа му имаше искрено съжаление.

— Благодаря — каза Лусинда. Гърлото й се сви, когато той я целуна и се отдръпна. Младият мъж се опита да го прикрие, но очите му се насълзиха.

Останалата част от деня мина бързо. Вършеше обичайните си задължения. Всички бяха много мили с нея. Щом слънцето пое на запад, в стаите стана горещо и вентилаторите забръмчаха. Бяха предвидили пари за климатик в бюджета за идната година. В пет часа камбаните на Уайт Чаръл Скуеър забиха.

Време беше да се прибира у дома.

Трите по-млади библиотекарки я целунаха за довиждане. И трите й казаха колко ще им липсва. Лусинда ги познаваше от години. Беше ги изслушвала, беше ги съветвала за любовния им живот, беше държала новородените им деца. Шерил, Рамона и Чуен.

Докато слизаше по широкото стълбище на библиотеката, слушаше как потракват обувките й. Наведе глава и помириса розите на Алан, за да не би някой да я види, че плаче. Ароматът им беше силен и сладък. В колата с треперещи пръсти отвори пакетчето. Беше й подарил нова хавлиена кърпа. Тя я доближи до лицето си и се разплака.

Докато шофираше към къщи, Лусинда си свали сакото. Вятърът развяваше късата й коса. Тя пусна радиото. По радио НПР рекламираха екскурзия до Тоскана с възможност да се наеме къща в маслинова горичка. Ето една възможност да научи италиански. Когато стигна Гъл Пойнт, вече не й се плачеше.

Момичетата бяха на двора. Така се бяха заиграли, че въобще не вдигнаха поглед. Лусинда паркира колата и натисна клаксона. Ами, ако Даян беше забравила, че днес се пенсионира? Заради всички проблеми можеше да й се прости моментната изневяра на паметта. Лусинда си пое дъх, за да се съвземе. Но щом слезе от колата, се засмя.

Беше цяла манифестация. Ейми маршируваше най-отпред. Усмивката й се бе върнала и носеше плакат, на който пишеше:

„Честито на най-прекрасната библиотекарка!“ Даян буташе инвалидната количка на Джулия, украсена с червени, бели и сини хартиени лентички и с плакат с надпис „Чудесата на Вселената са пред теб“.

Лусинда държеше розите и хавлиената кърпа и се смееше. Даян и Ейми размениха местата си. Ейми продължи да бута количката на Джулия, а младата жена се скри зад живия плет. Появи се с количката си за дървен материал, покрита със син копринен плат и възглавнички. Бяха направили две арки от тел и ги бяха украсили с лилии, див морков и пясъчни рози.

— Вашата платформа, госпожо — каза Даян.

— Моята какво?

— Ти си звездата на шествието. — Даян я целуна по бузата.

— Ти ли го направи? — попита Лусинда и докосна отрупаните с цветя арки.

— Да — усмихна се тя и й помогна да се качи в покритата с възглавнички количка. Лусинда се настани, като все още държеше ролите си, и се остави да я возят през двора. Ейми пееше, а Джулия издаваше обичайните си звуци, които приличаха на езика на делфините. Лусинда се държеше здраво, докато дъщеря й буташе количката по неравната пътека към заливчето.

Лястовици летяха ниско над земята и ловяха насекоми. Две видри се плъзнаха по брега и се шмугнаха във водата. Вятърът шумолеше във високите златисти треви, а едно синьо рибарче се гмурна да си хване дребни рибки. Ейми спря да бута количката на Джулия, но продължи да пее. Погледна Даян право в очите.

— Сега ли? — смеейки се попита Ейми.

— Сега — отвърна Даян и коленичи в краката на Лусинда.

— Нали не смятате да ме топнете във водата? — попита тя.

— Не — успокои я дъщеря й и внимателно свали едната обувка от крака на Лусинда. Ейми развърза и малко по-грубо свали другата. Двете момичета държаха старите, здрави половинки с връзки на Лусинда, които я бяха убивали през всичките тези години. Бяха тежки и твърди и вече не си спомняше колко пъти ги бе давала да им сменят подметките.

— Това, което си мисля ли, ще правим? — попита Лусинда.

— Каза, че много пъти ги се е искало да го направиш — каза Даян.

— Щом се пенсионирам…

— Това е церемонията по хвърлянето на обувките във водата — тържествено заяви дъщеря й. — Подобно шествие не може да мине без тази церемония.

— Гли-и-и — обади се Джулия, поклащайки се в инвалидната си количка.

— Свобода! — извика Лусинда, като мърдаше пръстите на краката си.— Вятърът разхлаждаше уморените й крака. Даян и Ейми държаха в ръка по една обувка.

— Огън! — извика Ейми и хвърли обувката толкова силно, че разгони лебедите, видрите, дребните рибки и сините омари.

— Мамо? — усмихна се Даян, пристъпи напред, като държеше другата обувка, сякаш е тиара на копринена възглавничка.

— Но, разбира се — възкликна Лусинда и остави Ейми да й помогне да слезе от количката. Лусинда взе обувката, хвана Даян за ръка и отиде до водата. Земята беше мека и влажна и краката й потънаха в топлата кал. Хвана се здраво за дъщеря си, протегна се към брега и сложи обувката върху водата.

Обувката за момент се задържа на водата и Лусинда си помисли, че ще отплува в морето. Кожената обувка лъщеше на късното следобедно слънце. Поклати се на повърхността. Ейми коленичи до Джулия. Даян стисна ръката на майка си, а Лусинда стисна нейната. Четирите гледаха как тези стари обувки потъват в блатото и Лусинда осъзна, че наистина се е пенсионирала.