Луан Райс
Звездите водят към дома (22)

Двайсет и втора глава

Бъди Слейн не обичаше да му се отказва. „Не“ беше най-омразната му дума. Всъщност тя го изпълваше със злоба струваше му се много несправедлива пречка по пътя му към щастието. Когато някоя жена му я кажеше, злобата се превръщаше в отрова.

Докато шофираше из града, думата „не“ кънтеше в ушите му, които бяха заглъхнали от оглушителния рок, музиката, която гърмеше от колоните на уредбата и която свиреше с групата си всяка вечер. Свиреха в един бар на крайбрежието, в който той открай време си пиеше питието. Много се ядоса, като не видя Тес сред публиката.

Тя не беше красавица. Не беше богата и умна, не беше нещо особено, но си беше негова. Хареса я на една съботна вечеринка преди четири години, почерпи я с питие и я измъкна от депресията, в която бе изпаднала. Всички знаеха, че Тес Брукс е вдовица. Беше домошарка с дете без баща, депресирана жена, която нямаше за какво толкова да живее. Докато в живота й не се появи Бъди.

Колко бързо забрави това!

Само защото властите и няколко префърцунени съседи решиха да се намесят в живота им, Тес го нахвърли от къщи. Наложи се да се изнесе от там, за да може тя пак да вижда детето си. Ейми щеше да й създава проблеми и тогава щеше да се моли на Бъди да е до нея и да й помогне да се справи с тях. Момичето беше склонно към пълнеене, личеше си по кръглото му лице. Тес беше много мекушава и не можеше да й се наложи. Трябва да следиш детето, особено ако е момиче, и да внимаваш да не напълнее. За негово добро е.

Като те изритат от собствения ти дом, определено означава „не“. Нямаше значение, че къщата е на Тес, че е платила ипотеката с парите, които е получила след смъртта на съпруга си. Важното бе, че като го погледна в очите и бе казала:

„Отивай си“

Засега живееше в апартамента на Ранди Бенсън. Хубаво местенце, което се намирате до плажа „Джети“. Ако Бъди имаше пари да си купи апартаментче като това на Ранди, нямаше да си губи времето с Тес. От друга страна, тя имаше нужда от него. Беше неспособна да се оправя сама в живота, а дъщеря й беше невъзпитана. Малката кучка избяга с палето му, още една голяма несправедливост.

Бъди се разходи с колата из Хоторн, изпи една бира, което още повече засили злоба му. Най-напред отиде в центъра и огледа медицинската служба, където бе кабинетът на Свети Алан. Проклетият Свети Алан Макинтош, човекът, който и на мравката път прави. Не знаеше къде живее този негодник — надутите доктори като него не си даваха телефона в указателя и пазеха в тайна адреса си. Обичаха да дърпат конците. Доктори! Карат хората да зависят от тях, а после потъват в пълна анонимност, за да не могат простосмъртните да ги открият и да ги безпокоят. Бъди обикаля улиците на града с надежда да се натъкне на добрия доктор.

След време се отказа и се запъти към Гъл Пойнт. Мина бавно по глухата улица и хвърли поглед на къщата, в която живееха вещиците, които бяха в основата на неприятностите му. Жените Робинс — майката, дъщерята и изродчето. Трите високомерни кучки, които обичаха да се месят в живота на другите семейства, защото бяха лишени от женственост и бяха незадоволени. Такива жени бяха щастливи само тогава, когато всички около тях са посърнали, самотни и мразят мъжете също като тях.

Бъди форсира колата и се отдалечи от Гъл Пойнт.

И най-накрая мина по своята улица. Бившата му улица, помисли си той и се сети за най-категоричното „не“, което беше чувал досега: „Махай се.“ Ето я къщата. Приличаше на барака в сравнение с апартамента, в който живееше в момента. „Царска“ барака. Но Бъди беше готов да се жертва. Щеше да се откаже от ергенския си лукс — хладилник, пълен с „Молсон“, кабелна телевизия, списание „Пентхаус“ в банята и да се върне там, където му бе мястото, само ако тя мило го помоли.

„Мило“ — помисли си той, минавайки покрай къщата. Трябва да го помоли мило. Завесите не бяха спуснати и той присви очи с надеждата да зърне Тес. Тя го обичаше, без значение дали искаше да си го признае или не. Бяха прекарали много приятни моменти заедно, сексът им бе невероятен, знаеше как да се отнася с нея като с кралица. Е, понякога лошият му нрав надделяваше, но по този начин изразяваше чувствата и страстта си.

Мижитурките не успяват в рокендрола. Кажете го на доктор Свети Алан. Бъди беше изтъкан от огън и страст. Онази ирландска група, В2, с нищо не го превъзхождаше. Бъди свиреше метъл, крещеше от мъка и умираше от любов. „Умира“ от любов. Кажете го на доктор „Фиксирано-работно-време-от-де-вет-до-пет“, доктор Великолепен, доктор Съвършенство.

Бъди пак мина по улицата, но в другата посока и намали още повече. А, ето я. Тес излизаше в задния двор. Денят беше слънчев и тя носеше кош с пране за простиране. Държеше щипките в устата си, докато простираше. Ризите на Ейми, нейните дънки, бикините й. Нощницата на Тес, сутиена й, късите панталони. И прането на Бъди трябваше да е там. Дрехите му бяха за пране.

Паркира от другата страна на улицата и се ядоса, като видя, че Тес не простира негови дрехи. Сякаш това беше още едно „не“, още един начин да го изоставят. Но любовта надделяваше над гнева. Малко хора разбираха това — Бъди беше влюбен до уши. Би дал живота си за тази жена, без да задава въпроси. Тихо запали мотора на колата. Тя не го чу.

— Обичам те — изрече на глас.

Тес придърпа въжето и простря още една риза. От слънцето косата й беше станала кестенява.

— Обичам те — повтори Бъди тихичко. Нямаше нужда да крещи. Достатъчно бе, че той знае. Ако връзката им беше наполовина това, което той смяташе, че е, едва ли трябваше да шепти.

— Хей — прошепна, вперил поглед в тила на Тес.

Покрай него минаваха коли. Бъди се сниши. Не искаше оная кучка от социалните да го спипа тук. Погледна часовника си. Беше два и половина. Ейми щеше да се прибере от училище. До автобуса й оставаха още двайсет минути, но той не искаше да поема излишен риск.

— Хей! — повтори. — Обичам те. До скоро, скъпа.

Тес махна с ръка покрай ухото си, сякаш искаше да прогони муха. Може би долавяше излъчването на Бъди, но не знаеше какво точно е това. Беше добре. Не беше красива, нито умна, не беше най-страхотната жена, която някога е имал, но за него си беше добра. Беше негова.

* * *

В края на октомври внезапно заваля сняг. За един ден температурите паднаха с двайсет и пет градуса. Ейми отиде на училище по тениска и гащеризон, но като слезе от автобуса в Гъл Пойнт умираше от студ, валеше сняг. Тя бързо притича до ателието. Втурна се вътре и извика „Здрасти“. Орион заскача по нея и облиза лицето й.

— Ей, момче — потупа го тя. — Добро куче.

Само Стела и Орион бяха там. Тя смръщи вежди. Дали не се беше объркала? Обикновено ходеше на гости на Даян и Джулия всеки четвъртък следобед. Искаше й се да идва по-често, но се страхуваше майка й да не си помисли, че предпочита това семейство пред своето

Вдигна поглед и видя, че Лусинда минава през двора и идва към ателието. В ръцете си носеше голяма купа. Белите снежинки танцуваха на вятъра, който галеше блатните треви и духаше ниско по земята.

— Къде са Даян и Джулия? — попита Ейми. — Станало ли е нещо?

— Вътре са — отвърна Лусинда. — Джулия е настинала.

— Типично за зимно време. — Момичето погледна през прозореца.

— Направих пуканки. — Лусинда предложи на Ейми да си вземе. — Това е традиция, която с Даян измислихме, когато беше малка — всяка година, когато завали първият сняг, правим пуканки.

— Защото са бели и пухкави ли? — попита момичето с пълна уста.

— Предполагам — отвърна Лусинда. — Защото придават тържественост.

— Мога ли да видя Джулия? — Ейми погледна към къщата, която се намираше в другия край на двора.

— Ъ-ъ-ъ — измънка Лусинда. Ейми разбра, че отговорът е „не“, и сякаш нож се заби в сърцето й. Почувства се ужасно, а не знаеше защо. Толкова болна ли беше Джулия? Или се почувства зле, защото я отхвърляха от живота на семейство Робинс?

— Как така? — тихо попита тя. — Даян сърдита ли ми е за нещо?

— Не. В никакъв случай. Просто Джулия лежи горе и майка й иска тя да си почива. Като те види, много се вълнува.

— Аз съм най-добрата й приятелка.

— Да, така е — потвърди Лусинда. Настаниха се на миндерчето до прозореца, сложиха купата с пуканки между тях и момичето се поотпусна. Компанията на възрастната жена и беше много приятна. В Канада се бяха сближили и на връщане Ейми си представи, че тя й е баба.

— Разкажи ми нещо за училището — каза Лусинда. Какво научи днес?

— Написах поема в час по английски.

— Наистина ли? Разкажи ми.

— В рими е каза Ейми. Беше й малко неудобно. Всички останали деца писаха бели стихове. Писаха за голямата любов, за разходки по плажа, за мисли за самоубийство — неща, които обикновено се пишат по дневниците.

— Шекспир е писал в рими — отбеляза Лусинда. — Кийтс, Една Сейнт Винсент Милей и Елизабет Бишоп също.

— Амбър ми се подигра.

— Е, Амбър…

— Посветена е на ябълковата градина — заразказва Ейми, — която видяхме на остров Принц Едуард.

— Така ли? — развълнувана попита Лусинда.

Да Ейми бръкна в джоба си. Листчето с поемата беше там. Искаше й се да я извади и да я покаже, но се спря.

— Много бих искала да я прочета — каза старата библиотекарка.

— Тъпа е.

— Понякога да напишеш поема или разказ е по-лесно, отколкото да я покажеш на хората — обясни Лусинда. — Необходима е голяма смелост да позволиш на някого да прочете произведението ти. Все едно му позволяваш да надникне в душата ти.

Ейми кимна в знак на съгласие и напипа листа с поемата, Не искаше да обиди Лусинда, като не й я покаже, но беше толкова уплашена, че не можеше да помръдне ръката си, Лусинда беше много права, че е необходима смелост, а тя не беше чак толкова смела.

— Исках да говоря с теб за нещо — каза Лусинда. — Става въпрос за един конкурс.

— Ъ-ъ-ъ — смути се Ейми. Не беше от хората, които печелят. В трети клас Амбър спечели конкурса за костюми на Хелоуин, а Дейвид Багуел спечели наградата за хвърляне на стъклени топчета на Оушън Бийч. Тя никога не бе печелила нищо.

— Конкурс по литература — обясни Лусинда. — Организира се в библиотеката. Той е за разказ и всеки, който има желание да се запише в него, може да участва. Записванията са до Деня на благодарността; темата е свободна, може да се пише за всичко, не повече от петнайсет страници, написани на пишеща машина.

— Нямам машина — каза Ейми. — Нито пък компютър.

— Ние имаме. — Лусинда посочи бюрото на Даян.

— Всъщност аз не съм писателка. Момичето си представяше, че писателите са богати, умни хора начело на обществото. — Просто написах тази поема.

— Точно това правят писателите. Това се изисква от тях за да са писатели — да пишат.

— Ъхъ — измънка Ейми и отново опипа поемата си.

— Ябълкови градини — тихо каза Лусинда.

— Като онези, в който ходихме. Ейми огледа ателието на Даян и вдигна поглед към рафта на Стела. Котката беше горе в кошницата си. Точно под нея имаше рафт, където Даян държеше много интересни неща — птиче гнездо с яйца вътре, няколко камъчета от плажа с черния пясък и четирите спаружени ябълки.

Ейми си спомни, че ги вдигна от земята. Сега изглеждаха по-малки. Сякаш бяха ходили в Канада много отдавна. Животът у дома започна толкова обещаващо, но напоследък, когато се прибереше, заварваше майка си да подремва. Дойде тук с желанието да види Даян и Джулия, а нямаше да й позволят да го направи.

— Не съм чела поемата ти — обади се Лусинда, — но се обзалагам, че е страхотна.

— Казваш го — очите на Ейми се насълзиха, — за да не ме обидиш.

— Не бих те излъгала, когато става дума за поема. Аз съм библиотекарка и да си кажа мнението за някоя поема е правило, което никога не бих нарушила.

— Тогава защо мислиш, че…

— Че поемата ти е чудесна ли? — попита Лусинда. — Ще ти кажа защо. Защото очите ти са широко отворени. Ейми Брукс. Виждаш света такъв, какъвто е и гледаш на хората с добро. Щом си написала поема за ябълкова градина, сигурно е излязла от душата и сърцето ти. Сигурна съм.

Сълзите на Ейми потекоха.

— И всички разкази, които ще напишеш, ще дойдат от същото място.

— Разказите трябва да са вълнуващи — каза момичето. — За сирачета и острови или пък, де да знам, например за семейства, които живеят в прериите.

— Или пък за самотни момиченца, бити кученца и разходки сред ябълкова градина.

— Това съм аз.

— Със сигурност заслужаваш да се напише разказ за теб.

Лусинда подаде купата на Ейми и момиченцето си взе още една шепа пуканки. Навън вече не валеше сняг. Блатата бяха кафяви и спокойни. Ейми се запита кога ли ще връхлетят зимните бури. Помисли си за Джулия, която лежеше горе, и се зачуди дали пясъчният й замък все още е на мястото си.

— Лусинда… — започна Ейми.

— Какво, скъпа?

Тя се поколеба. Не знаеше как да й каже, че й се иска да отиде да види Джулия, че иска пак да е част от тяхното семейство, както през отминалото лято. Защо трябваше всичко да се променя? Гърлото й се сви. Четирите ябълки изглеждаха толкова малки там горе на рафта. Трябваше да си затвори очите, за да долови аромата им, за да преживее отново онзи ден в градината.

Бръкна в джоба си и извади листа с поемата. Подаде я на Лусинда и хукна към къщи, без дори да каже „Довиждане“.

* * *

Джулия дишаше тежко. Очите й бяха затворени, а клепачите й бяха залепнали от жълтеникави гурели. Даян внимателно ги избърса с влажен памук. Алан беше казал, че сигурно Джулия е понастинала. Въпреки това майката се притесняваше. Знаеше, че Ейми ще дойде, и нямаше търпение да я види, но искаше да държи Джулия по-далеч от нея.

— Как е гърбът ти? — попита майка й.

— Моля? — попита Даян. — О, добре е.

— Не изглежда добре — констатира Лусинда.

Даян почувства силна болка в кръста, докато носеше Джулия нагоре по стълбите. През последните няколко дни чувстваше някакво напрежение, но не я болеше, докато нещо не изпука в долната част на кръста й. Остана в странна поза, изкривена малко надясно.

— Добре е, мамо — увери я тя.

Лусинда седеше в люлеещия се стол. Беше си сложила очилата и четеше нещо — може би писмо. Даян отново се обърна към Джулия и продължи да почиства очите й с памучето.

— Какво четеш? — попита, без да се обръща към майка си.

— Поема — отвърна тя. — Написана от Ейми.

— Така ли? — усмихна се Даян. — Ще я прочетеш ли на глас?

— М-м-м — измънка Лусинда, съсредоточена в поемата.

— Мамо! — обади се Даян и опипа челото на Джулия да провери дали има температура. — Би ли ни прочела поемата на Ейми?

— Не мога, скъпа. Ейми не ми е разрешила. Съжалявам, но първо трябва да я попитам.

Даян усети някакво бодване в сърцето. През последните няколко седмици Ейми не идваше често и много й липсваше. Съзнаваше, че тя си има майка, собствен дом, но това момиченце направи толкова много за тях. Върна Джулия към живота. Разсмиваше я, разбираше езика й, отнасяше се с нея като с най-добрата си приятелка. Ако Джулия не беше настинала, сега Ейми щеше да е при тях.

— Хубава ли е? — Даян се възхити на уважението, с което майка й отнасяше към литературните опити на Ейми.

— Прекрасна е — отвърна Лусинда, без да откъсва очи от карирания лист хартия.

* * *

Алан отиде в къщата на Даян късно вечерта. Идваше винаги, когато можеше, и прекарваше всяка свободна минута с нея. Влизайки в алеята за коли, забеляза, че в края на глухата улица е паркирана стара кола. Излезе на улицата, за да види кой е, но колата изчезна. Той стоеше и гледаше стоповете на отдалечаващата се кола. Беше неспокоен, защото мярна шофьора, който му заприлича на Бъди Слейн.

Лусинда беше в кухнята и чистеше. Усмихна се, когато той влезе, и го целуна по бузата. Това беше нещо като традиция. Той не живееше тук, но спеше с дъщеря й и Лусинда изглежда приемаше това положение. Даже се радваше.

— Оставих ти малко от задушените миди със сланина и зеленчуци. Ей сега ще ги претопля. Салата, хляб, чаша сайдер… — каза тя.

— Благодаря, Лусинда. Забелязала ли си напоследък някой да паркира колата си на улицата?

— Не. Тийнейджърите понякога го правят. Понякога улицата се превръща в любовна алея. Нали се сещаш, глуха улица и прочее…

— Сигурно е бил някой хлапак — съгласи се той и отново погледна пред прозореца. Старата кола приличаше на тийнейджърска. На прозорците бяха залепени рокерски стикери, а заглушителят висеше на един кабел. Опитваше се да се сети каква е колата на Бъди, по никога не й бе обръщал достатъчно внимание, за да я запомни. — Даян при Джулия ли е? — попита.

— Да. По-добре се качи.

Алан потупа Лусинда по рамото. Качи се по стълбите. Светлината беше слаба, което означаваше, че Джулия е заспала. Докато минаваше по коридора, чу дишането й. Тя дишаше тежко и шумно, сякаш настинката беше на път да се превърне в пневмония.

Даян се бе настанила на люлеещия се стол до леглото на Джулия и не смееше да мръдне. Цялата засия, като го видя. Наблюдаваше го, докато прослушваше сърцето и белите дробове на Джулия със стетоскопа си. Но когато се изправи, за да го целуне, извика.

— Какво ти е? — попита той.

— Гърбът ме боли — срамежливо отвърна тя.

— Какво е станало? — Опипа гърба й.

— О, просто ме заболя.

— Докато носеше Джулия по стълбите ли?

— Да.

Алан й помогна да седне на ъгловото легло, на което спеше Ейми през лятото. При сядането я заболя толкова много, че лицето й се изкриви. Алан я сложи да легне на една страна, а после по корем. Махна възглавницата, за да легне на равно.

— Как е дишането й? — глухо попита тя.

— Малко се задъхва. Донесох й антибиотици. Не мърдай.

— Добре — съгласи се тя.

Вдигна ризата й нагоре. Беше облечена с избеляла синя памучна риза с дълги ръкави. Много мека и поизносена. Като я вдигна нагоре към раменете, ръцете му се плъзнаха по гърба й и усети меката й и топла кожа. Разтри раменете й и продължи надолу по гърба. Тя рязко се отдръпна.

— Тук ли? — попита той.

— Боли — каза тя.

Алан не натискаше много силно. Възбуди се от голия й гръб, от допира до тялото й. Наведе се и целуна врата й.

Тя тихичко изстена. Протегна се и хвана ръката му. Доближи я до устните си и я целуна. Той нежно прибра ръцете й покрай тялото. Тя си пое дълбоко въздух и го остави да си върши работата.

Той се наведе и целуна ухото й. На някои места натисна по-силно, а на друг и — по-лекичко. Разтри всеки прешлен поотделно от горе надолу чак до кръста. Тя въздъхна от удоволствие. В другия край на стаята Джулия дишаше тежко, но равномерно.

— Така по-добре ли е? — прошепна той в ухото й.

— Много — тихо отговори тя.

Алан поклати одобрително глава. Лампата хвърляше топла и приглушена светлина. Той беше със семейството си, с момичетата, които обичаше. Искаше му се да е спокоен, да помогне на Даян да се отпусне. Тя беше много напрегната. Алан обаче също беше притеснен. Знаеше, че и става все по-трудно. Джулия вече беше голяма и не беше лесно да я носи нагоре-надолу по стълбите. Трябваше им стая на първия етаж. Тази есен настъпи промяна, която щеше да продължи и занапред. Даян усещаше това, което лекарите все още не можеха да кажат със сигурност — прекарваше почти цялото си време с Джулия в къщата, далеч от ателието и от работата си. Състоянието на Джулия се влошаваше. Алан не знаеше какво ги чака в бъдеще, но усещаше, че краят е близо. Погледна към Джулия. Тя лежеше на една страна, очите й бяха затворени, а тялото й беше свито. Чувстваше я като свое дете, сякаш беше негова родна дъщеря, а не племенница. Гърлото му се сви от желанието да й бъде баща, да я осинови, преди да почине.

— О, толкова е приятно — промърмори Даян.

— Радвам се, че ти е приятно — прошепна той.

— М-м-м — измънка Даян. Беше обърнала лице към стената и затворила очи. Алан разтриваше гърба й. Искаше му се да я занесе в стаята й и да я люби. Но не и тази вечер. Очите му се напълниха със сълзи, които изтри в рамото си.

— Благодаря — каза Даян.

— За какво?

— За всичко. Толкова съм щастлива с теб. Не съм си представяла, че мога да съм толкова щастлива.

— Аз също, скъпа.

— Сякаш сме едно семейство.

— Винаги съм искал това — каза Алан и се наведе да я целуне по бузата.