Луан Райс
Звездите водят към дома (29)

Двайсет и девета глава

Даян лежеше в интензивното отделение на болница „Сейнт Бернадет“. Сънищата й бяха реални и мъчителни: как таксито поднася в снежната буря, как се врязва в хората, които стоят до хотел „Плаза“. Видя се как се опитва да предпази Ейми, но не успява да реагира навреме, как момичето изхвърча във въздуха и падна на тротоара. Даян лежеше неподвижно, идваше на себе си и пак изпадаше в безсъзнание. Бяха я включили към апарати, около нея имаше лекари. Беше толкова упоена — или може би бе пострадала толкова сериозно, че нямаше представа дали ще оживее или не.

Бяха обръснали главата й. Раната беше доста дълбока. Наложи се да я шият и сега главата й беше бинтована. Виждаше и чуваше, но бе изгубила много кръв и й костваше много усилия дори да диша.

Бяха повикани най-добрите лекари. Най-способният невролог в болницата се бе заел с нейния случай. Доктор Джерард Белависта беше свикнал с тежки автомобилни катастрофи, инциденти в метрото, сблъсквания между мотоциклети. Съсредоточаваше вниманието си върху онази час гот мозъка, гръбначния стълб и нервната система, която изискваше неговата намеса. Но като погледна Даян Робинс, забеляза, че е красива жена.

— Къде са близките й? — попита той сестрата.

— Във фоайето чака един мъж — отвърна сестрата.

Лекарят поклати глава и отиде да поговори с него. Той отдавна живееше в Ню Йорк и вече рядко се изненадваше от човешката природа. Но като видя човека, който чакаше, зяпна от изненада. Мъжът не беше гражданин. Висок, с широки рамене, той се беше свил, сякаш очакваше да го застрелят. Русата му коса беше разрошена, лицето му — набръчкано и почерняло от това, че прекарваше много време на открито.

Кафявото му яке от груб плат беше изцапано с нещо мазно. Сините му очи гледаха напрегнато и подозрително. По черните му гумени ботуши бяха полепнали люспи от риба, които проблясваха на светлината.

— Аз съм доктор Белависта — представи се лекарят.

— Тим Макинтош — отвърна мъжът.

— Това съпругата ви ли е?

Макинтош се прокашля:

— Беше. Беше ми съпруга. Казва се Даян Робинс.

— Тогава знаете на кого трябва да се обадим — каза доктор Белависта.

— Близките й са в Кънектикът — отговори Тим.

— По-добре им се обадете.

— Какво е състоянието й?

— Получила е травма в главата. Трябва да я следим поне двайсет и четири часа.

— Мога ли да я видя?

Лекарят се подвоуми. Искаше при нея да влязат най-близките й. Животът й висеше на косъм и лекарят искаше семейството й да дойде колкото се може по-бързо. От друга страна, този човек вече беше тук. Той познаваше жената по-добре от когото и да било в болницата.

— Елате след час, дотогава ще сме приключили с изследванията и ще ви пуснем да я видите за пет минути — каза лекарят. — Не повече.

* * *

Ейми се чувстваше все по-добре и по-добре. Питаше всеки, който влезе в стаята й, как е Даян.

— Почива си. Лекарят е при нея. Правим всичко възможно, не се тревожи — бяха отговорите, които получаваше.

— Да не се тревожа ли? — плачеше тя.

Разбира се, че се тревожеше. Даян я доведе чак в Ню Йорк да гледат „Лешникотрошачката“ като награда за разказа, който тя така й не предаде. Вместо да използва това време, за да бъде с Джулия, тя го пожертва заради нея. Отнасяше се с Ейми като с принцеса в хотел „Плаза“, позволи й да сложи шампоан в огромната вана и да се изкъпе в нея, позволи й да си поръча следобедна закуска от румсървис.

— Някой обадил ли се е на доктор Макинтош? — попита тя.

— На кого? — попита сестрата.

Ейми обясни. Този, който вече беше тук, който миришеше на океан и ръсеше навсякъде люспи от риба, не беше мъжът, който трябва да е тук. Това бе Тим Макинтош, човек, на когото не може да се разчита за нищо, човек, който бе избягал от проблемите. Беше взел Ейми за Джулия. Тъй като никога не бе виждал дъщеря си, помисли, че тя е Ейми.

Тъкмо продиктува на сестрата телефонния номер на доктор Макинтош, и в стаята влезе брат му.

— Ъ-ъ, идвам от интензивното — лицето му бе пламнало, а кожата около очите му беше кафява.

— Как е тя? — извика момичето.

— Зле е — отвърна той. — Но ще ми позволят да я видя.

Сестрата го погледна сърдито, сякаш й се иска да му каже: „Не знаеш ли как се говори е дете?“ Ейми обаче искаше да знае. По-добре да знае истината, отколкото да лежи тук в неведение.

— Как така зле? Може ли да ходи? Ще се качи ли да ни види? Или пък аз да отида да я видя? Не е в кома, нали?

— Не знам. Не съм лекар — отвърна Тим. — Виж, съжалявам, че преди малко те взех за дъщеря си. На същата възраст си, Даян е с теб, просто си помислих… — дрезгавият му глас заглъхна. Изглеждаше объркан.

— Няма нищо — каза тя. Беше свикнала да се справя и е неголеми негодници от него.

— Знаеш ли къде е брат ми? Изглежда, го познаваш доста добре. Звънях у тях, но никой не се обади. Мисля, че е най-добре да му съобщя…

Ейми погледна сестрата, която подаде на Тим телефонния номер, който Ейми току-що й продиктува. Той излезе от стаята, за да се обади по телефона. Ейми се отпусна на възглавниците. Беше шокирана от това, което се случи току-що. Този човек беше бащата на Джулия? Изглеждаше много особен и тъжен, като човек — ябълка, забравен на земята. Нямаше сили дори да е мил с малко дете, блъснато от кола.

— Късмет — прошепна тя. — Поне доктор Макинтош ще дойде.

Казаха й, че има сериозно счупване на ръката, че се е прекъснала артерия и е загубила много кръв. Бяха й прелели кръв — бяха закачили яркочервените банки на стойката и ги бяха включили е тръбичка към вената в ръката й. Това беше чужда кръв, от хора, които не познаваше. Изглеждаше й невероятна тази висша степен на доброта.

Във вените й течеше чужда кръв, която й вля сила и надежда. Сякаш й каза, че е важна, че има значение точно толкова, колкото и всеки друг човек. Тя беше просто едно момиче — ябълка, но хората мислеха за нея. Искаше й се и Джулия да е тук, да легне до нея. Наистина й се искаше да поговори с Джулия.

* * *

Когато телефонът иззвъня, Алан сменяше памперса на Джулия. Беше на горния етаж в къщата на Лусинда, но се хвана, че се надява обаждането да е за него. Така че щом Лусинда го извика, бързо привърши със смяната на памперса, вдигна Джулия и отиде до деривата.

Лусинда бързо се качи горе.

— Брат ти е — каза. — Не пожела да ми каже какво иска, но си помислих, че трябва да те предупредя, че е той.

— Благодаря — отвърна Алан.

Вдигна слушалката и каза:

— Здравей, Тим.

— Алан — отвърна Тим.

— Опитвах се да се свържа с теб.

— Малахи ми каза, като се видяхме. Слушай какво, Алан. Знам, че между нас има разногласия. Винаги си бил почтен с мен. Опитвам се да постъпя правилно.

— Говори по-бавно — каза Алан. Беше насъбрал много гняв към Тим, но усещаше тревога в гласа на брат си. Беше прегърнал дъщеря му и я гледаше в очите. — Успокой се, Тим. Какво се е случило?

— Обадиха ми се, Алан. Бях в открито море и ми позвъниха. Казвам ти, направо е чудо, че ме намериха, но щом разбрах, веднага дойдох. Аз…

— Къде си отишъл?

— В болницата, в Ню Йорк.

— В Ню Йорк ли? — бавно попита Алан и веднага се сети, че Даян е в Ню Йорк, че е невероятно съвпадение.

— В болница „Сейнт Бернадет“ — отвърна Тим. — Взех я за мое дете. Бог ми е свидетел, че казвам истината. Влязох в стаята й и си помислих, че ще ме нарече „татко“.

— Къде е Даян? — попита Алан и целия и целия изтръпна.

— Точно затова ти се обаждам — продължи брат му. — Ето как е станало. В чантата й е имало моя стара визитка тя и детето, онова, което взех за Джулия, казва се Ейми са били блъснати от такси. От болницата ми се обадиха. Наистина исках да постъпя правилно.

— Блъснало ги е такси ли? — потресен попита Алан.

— Затова дойдох, щом ми се обадиха. Знаех, че трябва да ти се обадя. Когато Лусинда вдигна телефона, едва не умрях. Говори ли с мен, гласът й е студен като лед. Би ли й предал какво се е случило? А ти какво правиш там?

— Как е Даян? — попита Алан.

— Мисля, че е зле — отвърна Тим. — Споменаха, че е получила травма на главата. След малко ще ме пуснат да я видя. Ти си свикнал с тези работи, непрекъснато се занимаваш с ранени хора. Детето е добре, само ръката му е счупена, но Даян…

Алан вече не го слушаше. Беше захвърлил слушалката и притискаше Джулия към гърдите си. Тя спеше, но щом долови колко е разстроен, се размърда. Той усети, че мускулите й потрепериха. Тя разбра, беше сигурен в това. Това дете имаше шесто чувство, когато ставаше въпрос за майка му.

Лусинда стоеше в коридора. И тя разбра, че нещо не е наред. Лицето й беше посърнало. Алан я въведе в стаята, настани я да седне на края на леглото. Сигурно на лицето му е било изписано всичко, защото изведнъж очите й се напълниха със сълзи.

— Станало е нещо с Даян, нали? — попита тя.

— В болница е. — Той я гледаше право в очите и говореше като лекар, колкото е възможно по-спокойно и утешително. — Блъснала я е кола. И нея, и Ейми.

— Не… — извика Лусинда.

— Заминавам за Ню Йорк — заяви Алан. — Тим каза, че Ейми е добре, но Даян май не е.

— Нека и аз да дойда.

Той поклати отрицателно глава. Опитваше се да запази самообладание. Целуна Джулия по главата, притисна устни до хладното й чело. Тя беше плът и кръв от Даян. Единственото дете на неговата любима. Когато дойде на бял свят, той държеше ръката на Даян, попиваше потта от челото й. Присъстваше на раждането й.

— Остани при Джулия. — Повери детето в ръцете на баба му. — Тя има нужда от теб.

— О, Алан.

— Щом науча нещо, ще ти се обадя — обеща той. Изправи се, ключовете от колата бяха в ръката му. Ню Йорк се намираше само на два часа път с кола по магистрала 1–95. Беше лекар, бяха го учили в подобни моменти да запази спокойствие. Но щом погледна в очите на майката на Даян, това се оказа огромно предизвикателство.

* * *

Тим трябваше да чака повече от час, докато правят ядрено-магнитен резонанс на Даян, а после още час, за да я прегледат пластичните хирурзи.

Когато дойдоха да му кажат, че може да влезе в интензивното, той вече се готвеше да си тръгва. Потеше се непрекъснато. Болниците много го изнервяха. Можеше да се закълне, че е попаднал в кошер с пчели, щом влезе в болницата. Напомни му за времето, когато Нийл беше болен, когато на Тим и Алан им бе забранено да влизат в стаята му у дома. Казаха им, че в болниците хората умират. А интензивното отделение беше най-страшното място в болницата.

Той преглътна, за да скрие страха си. Обадиха му се и той пропътува толкова километри по вода и суша, за да дойде.

Този път постъпи правилно — сега всички щяха да забравят Нюпорт и Нова Скотия. Тим дойде. Имаха ли представа какво му костваше да отиде в болница, да влезе в интензивното?

Имаше чувството, че всички го гледат. Сигурно беше по-зеленял. Сестрата се усмихна, докато минаваха покрай многото преградени кабинки. Сърцето му се беше качило в гърлото. Сякаш минаваше през ураган и трябваше да се бори с деветметрови вълни.

Даян лежеше в едно от тези легла. Тим щеше да види жената, която някога бе обичал.

— Тук е — прошепна сестрата.

Той беше като онемял.

Даян лежеше, завита с бели чаршафи. По лицето й имаше порезни рани, синини и охлузвания, но въпреки това изглеждаше като ангел.

Тя беше момичето, за което се ожени. За момент се върна години назад и я видя, застанала в работилницата си с къщичката, която той трябваше да закара на Алан. Сега я погледна, искаше да й вдъхне кураж. Точно затова дойде.

Но тя не помръдваше.

Тим придърпа единствения стол в стаята. Седна и се загледа в нея. Нямаше я дългата й руса коса. Светлите мигли се допираха до посинената й буза. И двете й ръце бяха над чаршафа и нещо накара Тим да докосне безименния й пръст, където някога носеше халката си.

Даян отвори очи.

Тим зяпна от изненада. Видя шока, изписан на лицето й. Сякаш виждаше призрак, сякаш очакваше някой друг. Сети се за момиченцето, което каза: „Доктор Макинтош.“ Не искаше да преживява отново унижението да го помисли за друг човек, понеже е получила травма в главата.

Той поклати глава и изрече:

— Здравей, Даян.

Тя го гледаше с широко отворени очи.

— Нямах време да отида на бръснар — каза той. — Знам, че изглеждам ужасно.

Тя отвори и затвори уста, опитвайки се да каже нещо, но не можеше.

— От болницата ми се обадиха по погрешка — поясни той. — Бях на път за Флорида. В чантата ти е имало стара визитка, на която пише „Афродита“. Беше чиста случайност, че ме намериха. Видях детето и го взех за Джулия. Бог да ми е на помощ, Даян. Дойдох с намерението да помогна. Помислих си, че тя е моята дъщеря.

В очите й блеснаха сълзи. Тим Макинтош накара чувствата, които бе потискала в себе си толкова години, да изригнат. Тим положи глава на възглавницата до нея и се разплака.

Тя се прокашля.

Тим плачеше. Чуваше я, че се опитва да каже нещо, но думите и едва се долавяха. Вероятно му благодареше, показваше му, че разбира болката, която изпитва, разбира колко му е било трудно. Най-накрая той вдигна глава и избърса сълзите от лицето си. Тя го гледаше право в очите. Беше прав — опитваше се да му каже нещо.

— Какво? — Приближи се малко и докосна лицето й. — Не те чувам, скъпа.

— Казах да си махнеш мръсната глава от възглавницата ми.

Той се изправи рязко и отдръпна ръката си, сякаш го беше опарила. Хриптящият й глас едва се чуваше. Устната й беше порязана, имаше няколко шева над окото, на скулата и на челюстта. Дали не бълнуваше?

— Дойдох да ти помогна — шокиран изрече той.

Тя го гледаше, примигваше, все едно всяко движение на клепачите й костваше огромни усилия.

— Не мога — каза — да те гледам. Тръгвам си. — Тим предчувстваше неприятности и беше готов да си отиде.

— След като се отрече от дъщеря ни. Не само когато ни напусна — гласът й беше слаб, но се чуваше малко по-добре.

— Ей, Даян…

— Но и в Нова Скотия.

— Хей, дойдох да се сдобрим. — Тим не можеше да разбере защо всички говореха с него по този начин. Миналото лято Малахи, а сега и Даян. Правеше каквото можеше — винаги е било така. Намеренията му бяха добри.

— Тя се казва Джулия — изрече Даян.

— Хей, по-тихо — притесни се той и се огледа.

Даян се въртеше в леглото, опитваше се да се хване за нещо, за да се надигне.

— Тя е красиво, невероятно дете. Толкова е добра, понесе толкова страдания, Тим, а ти дори не си я виждал.

Сестрата дотича. Опита се да сложи пациентката да си легне, но тя не искаше. Трябваше да приключи с това още тук и сега.

— Виж какво! Пострадала си — каза Тим. — Не знаеш…

— Напротив, много добре знам. — Погледът й беше ясен и съсредоточен.

— Аз мисля за нея. Знам как се казва. Държиш се така, сякаш не…

— За мен ти си един мръсник, Тим Макинтош — заяви Даян.

— Дойдох чак дотук…

Тя се облегна на възглавницата. Личеше си, че е изтощена. Последните думи на Тим я довършиха. Той ги изрече и видя, че тя се отпуска. Кожата й беше бледа, клатеше глава. Когато се опита да каже нещо, гласът й почти не се чуваше.

— Ти пропусна целия й живот.

— Сър, време е да си вървите… — обади се сестрата.

— Даян, сигурно няма да ми повярваш. — Тим изведнъж осъзна, че ще излезе от тази стая и вероятно никога вече няма да я види. Устата му беше пресъхнала, коленете му трепереха. — Никога не съм искал да нараня нито теб, нито нея. Никога. Това е истината.

Даян лежеше по гръб. От затворените й очи се стичаха сълзи, влизаха в ушите й и попиваха в бинтовете около главата й. Друго е, когато е на корабчето. В морето му беше по-лесно да оправдае живота, който водеше. Но когато гледаше Даян в това състояние, си спомни всичко, което бе захвърлил.

— Майка ми казва, че трябва да ти простя — прошепна тя.

— Просто ме разбери.

Тя рязко завъртя глава. Беше стиснала здраво очи, за да не го гледа.

— Ще ти простя. Но не мога да те разбера. Дори не искам да се опитвам да те разбера. А сега ни остави на мира. Тим понечи да отговори, но сестрата забеляза промяна в кръвното налягане на Даян. Нагласи апарата и извика един от лекарите. Кръвното й падаше и Тим чу, че лекарите се притесняват, да не би да има вътрешен кръвоизлив. Лампата над главата й светеше, веднага дойдоха няколко сестри. Избутаха го настрана. Той обърна гръб на сестрите и излезе от интензивното отделение.