Луан Райс
Звездите водят към дома (24)

Двайсет и четвърта глава

— Наистина е невероятно, че ми се обади — каза Нина Мейнард и се ръкува с Алан. Стояха на завоя на алеята за коли на бялата къща, а колите им бяха паркирани до гаража.

— Не очаквах, че тази къща е обявена за продан. — Забеляза прясната боя, добре поддържаните и подредени градини, дискретните стикери на охранителната система. — Лампите винаги светят нощем. Изглежда обитаема.

— Собственичката я наследила от родителите си — отбеляза Нина, поглеждайки в папката си. — Живеят в Лос Анджелис, съпругът й е във филмовия бизнес и се надявали да идват тук през почивните дни и лятната ваканция. Чакали цели пет години, но така и не успели да я използват пълноценно. Струва ми се, че споменаха, че са идвали само две лета и шест уикенда.

— Но я поддържат. — Алан заобиколи един тисов храст, за да види дали по дъските, с които е облицована къщата отвън, няма термити или плесен.

— Не им липсват средства. Във филмовите среди сигурно се печели добре. Както и да е, чакай да намеря ключовете… Собствениците са много предпазливи, не искаха да пускаме обяви или да слагаме табели… Непрекъснато ни се обаждат хора, които питат за къщите на морските капитани, но тази току-що излезе на пазара.

— На първия етаж има ли спални? — попита Алан.

— Сега ще видиш — размаха ключовете тя. — Влизай.

Влязоха през главния вход. Широките дъски на пода бяха излъскани с восък и блестяха. От високите прозорци нахлуваше ярка светлина. Във фоайето имаше месингов полилей, а на белите стени — автентични свещници. Имаше двойна всекидневна, обзаведена със старинни мебели, а в двата края се виждаха камини. Картините бяха абстрактни, твърде модернистични за вкуса на Алан. От френски прозорци се излизаше на каменна тераса, обвита с бръшлян.

— Тази къща е на истински капитан на китоловен кораб — обясни Нина. — Построена е през 1842 година от капитан Елихиу Хюбърд. Видя ли прозорците? Направени са от истинско оловно стъкло, с отделни крила…

На Алан му хареса начинът, по който стъклата задържаха светлината. Стъклото изглеждаше по-дебело от обикновеното, приличаше на сребърно и хвърляше малки дъги по стените и пода. Имаше еркерни прозорци с място за сядане в нишата. Нина се наведе да му покаже нещо: на стъклото бяха издълбани букви.

— Пише Е-Л-Х — каза тя. — Носи се легенда, че съпругата на Елихиу ги е издълбала в стъклото с диаманта, който той й донесъл от едно от пътуванията си. Не знам какво значат тези букви, но…

— Да разгледаме и останалата част от първия етаж — прекъсна я той. Не му се слушаха легенди за мъже, които пътуват по морето, и за жени, затворени вкъщи. Това, че къщата е построена от капитан на кораб, бе едно от нещата, които го спираха да я купи. Напомняше му твърде много за Тим.

Ако можеше да скрие този факт от Даян, щеше да го направи.

— Това е кухнята — посочи Нина. — Има фризер, печка, италиански теракот… Виж този барплот в центъра, грилът е с вентилатор…

— Хубав е — усмихна се Алан.

Не си спомняше да е виждал Даян да готви. Нина посочи мазето, в което се влизаше от кухнята. Алан слезе долу и щом видя работилницата, тезгяха, прозорците и вратата, от която се излизаше направо на двора, разбра, че на Даян много ще й хареса.

— Попита за спалните — каза посредничката, а Алан се качи тичешком.

— След малко ще се качим на втория етаж. Просто ще се влюбиш в апартамента горе, но нека първо ти покажа това. Нарекох го крилото за тъщата и тъста или свекъра и свекървата…

Заобиколиха камина в кухнята и тръгнаха по къс коридор.

Щом влезе в първата стая, той разбра, че къщата ще им свърши работа.

— Доста е просторна, както виждаш — заяви Нина. — Прекрасни дървени подове, камина, която работи, стъклена врата, от която се излиза на самостоятелна тераса… баня ето там…

Минаха през банята и влязоха в кабинет. Беше обзаведен като работна стая, с бюро, библиотека, стъклени витрини, пълни с награди и снимки на собствениците с известни личности, като Лорън Бакол, Грегъри Пек, Харисън Форд и Том Ханкс.

— Всички обожават тези снимки — частица от Холивуд тук в сивата стара провинция Ню Ингланд — засмя се Нина. — Страхотно апартаментче, а? Спалня, баня и кабинет? Местенце, където можеш да дойдеш, ако си се скарал е жена си… или където да настаниш родителите си, когато ти дойдат на гости. Те живи ли са?

— Не, не са — отговори той, докато обмисляше къде да сложат леглото на Джулия, бюрото, люлеещия се стол. Двамата с Даян щяха да се настанят в другата стая на първия етаж, за да чуват, когато Джулия се разплаче и има нужда от тях. Имаше и баня и на Даян няма да й се налага да носи Джулия до втория етаж.

— Съжалявам — изрече Нина. — Е, продължаваме. На втория етаж…

— Няма нужда — каза Алан. Погледна през прозореца и се зачуди дали на Даян ще й е мъчно за блатото. Изгледът към пристанището беше по-различен — лодки, които пристигат и заминават, вятърът прави вълни, над всички пристани за лодки се веят знамена.

— Не е ли това, което ти трябва? Да ти покажа ли някоя друга къща? Току-що получихме чудесен каталог на една страхотна нова къща до каменоломните…

— Напротив, точно това ми трябва — отвърна той. — Готов съм да преговаряме.

— Да преговаряме ли? — попита Нина. Личеше си, че е изненадана, но умело го прикриваше. Все още не му бе казала цената, той не бе разгледал горните етажи и задния двор, но не му пукаше.

— Веднага — отвърна той. — Искам да се нанеса до Коледа.

— До Коледа ли? — усмихна се тя и поклати одобрително глава. — Дадено!

Ръкуваха се. Този следобед Алан имаше много работа и трябваше да се връща при пациентите си. Докато Нина говореше по мобилния си телефон с колегите си в офиса, да им каже да подготвят документите, той хвърли още един поглед на къщата на Даян.

На тяхната къща.

* * *

Тази нощ Даян сънува Тим. Тя стоеше на палубата на корабче, което се люшкаше от вълните. Имаше буря, ужасна буря със силен вятър, а океанът бе тъмен и бурен. Приличаше повече на плаващи пясъци, които хващат в капана си всичко и всеки, който стъпи на повърхността. Беше ужасена, защото някой, когото обичаше, се намираше във водата. Въпреки че бе на сигурно място на корабчето, викаше за помощ.

— Моля ви! — крещеше. — Помогнете ми, помогнете ми!

Къде бяха всички, които обичаше? Управлението на кораба отнемаше толкова усилия и концентрация, че не смееше да отмести поглед от щурвала.

Трябваше да вярва, че са в кабината зад нея. „Те“ беше вълшебно обобщително местоимение и се надяваше, без да е напълно сигурна, че го включва Джулия, Лусинда, Ейми и Алан.

Някой беше паднал зад борда. От морето се показваше само една ръка. Даян много се уплаши, защото от ръката течеше мръсотия и водорасли. Ще успее ли да спаси този човек? Или човекът ще повлече и нея в морето? Тя плачеше и се потеше, беше почти готова да отплава. Но един спокоен вътрешен глас й каза да остане, да има смелостта да последва сърцето си. Тя си пое дълбоко въздух и всичките й страхове и съмнения изчезнаха. Пресегна се през борда, сграбчи кошмарната ръка и усети, че Тим я тегли надолу към тинята.

После се събуди.

Джулия плачеше. Даян стана от леглото, беше съвсем будна и цялата трепереше. Дъщеря й се беше подмокрила и носът й беше запушен. Даян се зае със задълженията си; извършваше движенията, които правеше всяка нощ.

— Ма-а-а! — изплака Джулия, сякаш и тя бе сънувала кошмар.

— Добре сме, любов моя — прошепна Даян. — В безопасност сме, на сушата сме, заедно сме.

Джулия мърдаше неспокойно. Беше бледа и Даян взе ръцете й в своите, за да ги стопли. Бяха студени, все едно бе плувала в морето.

— Добре ли е? — чу се гласът на Лусинда от коридора.

— Мисля, че да. Сънували сме кошмари и се събудихме.

— Искаш ли да ми разкажеш твоя кошмар?

— Сънувах Тим — потрепери Даян и се обърна към майка си. — Опита се да ме дръпне зад борда.

— Ти си била на кораб, а той — в морето?

— Да. Трябва да го съжалявам ли? Това ли е посланието на съня?

— Да съжаляваш Тим?

Даян се сви. И на нея й беше студено. Ръцете й бяха студени също като на Джулия, като на човек, който току-що е преживял буря. От радиатора идваше топлина, но тя не можеше да се стопли. Затвори очи и си помисли за Алан. Знаеше, че той би я спасил, никога нямаше да я изостави. Щеше да направи всичко възможно да я спаси. Все още не можеше да се стопли от студа, преживян по време на кошмара.

Даваше си сметка, че това корабокрушение е от миналото, част от чувствата, които не можеше да назове. За да обича Алан толкова много, трябваше да се пребори с угризенията и мъката си. Разплака се, защото съжаляваше, че е сънувала Тим. Беше й много мъчно, че целият й живот беше белязан от такава болезнена първа любов.

* * *

Ейми беше в училищния автобус. Беше дописала разказа си и отиваше при Даян, за да използва нейния компютър. Амбър пътуваше със същия автобус, от което Ейми се чувстваше страшно неловко. Но Лусинда й беше дала много полезен съвет — винаги имай книга със себе си и когато се чувстваш неудобно, съсредоточи се в нея.

Амбър и Дейвид й се присмиваха. Шушукаха си и я сочеха с пръст, чу, че я ругаят. Ядоса се, но се опита да не го показва. Беше с нова училищна униформа и с нови обувки, подарък от Даян и Лусинда. Доктор Макинтош й купи тетрадки, моливи и химикалки.

В джобчето на училищната си чанта си беше сложила шепа мидички и прозрачни камъчета от някои от замъците, които бяха построили през лятото с Джулия.

Наскоро попадна на една писателка на име Маделин Л’Ингъл и вече беше преполовила книгата й „Всяка бръчка с времето си“. Амбър и Дейвид хвърляха хартийки по нея, а тя се преструваше, че чете, но всъщност си мислеше за конкурса за разказ.

Ейми преработи разказа: майката на Катрин се възстановяваше от депресията, което бе един вид надежда за всички. И последната сцена Дики си отива завинаги. Изпрати го в Калифорния, където да започне нова работа, но после скъса тези страници.

Дики щеше да влезе в затвора заради това, което бе сторил. Биеше кученцето си, майката на Катрин и самата Катрин. Той беше лош човек и в разказа й щеше да си плати за това. Мона, сестричката на Катрин, която имаше увреждания по рождение, щеше да се научи да ходи.

В края на разказа Катрин, Мона и майка им, която се казва Бет, са коленичили на плажа и строят пясъчен замък. Пясъкът е бял и фин като този в Хоторн. В морето пеят делфини и човек чува тяхната музика. Морето сигурно щеше да отмие пясъчните замъци, но любовта между хората оставаше. Майката имаше румени бузи, а косата й падаше на златисти къдрици.

Така значи, в разказа майката на Катрин имаше косата на Даян.

— Боже! — засмя се Ейми. — Та това е просто измислица!

— Моля? — попита Амбър.

— А, нищо — смути се тя.

— Говориш си сама, блъскаш на земята невинни хора — каза съученичката й, рисувайки с химикалка върху китката си. — Това се казва зрял човек.

— Казах, че съжалявам… — сви се Ейми.

— От това, че все се разкарва с идиотчето, и тя е станала идиотка — обади се Дейвид. — Само дето каза „със“ вместо „с“.

Ейми го погледна възможно най-равнодушно, като че ли любимият му червей току-що е умрял и тя му съчувства от все сърце.

Нямаше търпение да спечели конкурса. След това щеше да й е по-лесно да си мечтае, че публикуват поемите и разказите й в списания. Амбър отваря списание „Седемнайсет“ и открива разказа на Ейми за най-добрата й приятелка, която е станала развратница. Дейвид отваря глупавите списания за хевиметъл, от онези дето и Бъди си купуваше, и вижда снимката на „Аеросмит“, които благодарят на Ейми за това, че им е позволила да направят най-новата си песен по нейно стихотворение.

Ейми скочи от автобуса на Гъл Пойнт и не погледна назад. Втурна се направо към студиото и си отдъхна едва когато видя, че Даян и Джулия са вътре. Толкова й олекна, че й се искаше да извика от радост.

— Здрасти — поздрави тя на влизане, а Орион радостно и близна по лицето. Тя отиде направо при Джулия и малко потанцува с ръце заедно с нея.

— Как мина училището? — извика Даян от тезгяха.

— Добре — отвърна Ейми. — Получих пет на теста по биология. Но всъщност беше малко повече от пет.

— Май ще получиш награда за добър успех.

— Надявам се — засмя се момичето.

— Вдигам доста шум — предупреди я Даян и продължи да реже с триончето.

Ейми си поигра малко с Джулия, но тя изглеждаше уморена. Не искаше да си мърда ръцете много-много и главата и все клюмваше. И този път, както и при последните няколко посещения при Джулия, Ейми се разтревожи за приятелката си. Погледна Даян, сякаш искаше да я попита какво не е наред, но тя си беше сложила предпазните очила и се беше съсредоточила в рязането на една дъска.

Беше много шумно. Ейми избута стола на Джулия до бюрото и извади тетрадката от раницата си. Тя погледна Даян, търсейки нейното одобрение. Даян вдигна палец, че всичко е наред, и момичето се приготви. В училище имаха компютри. Можеше да работи на компютър, но никога преди не беше правила такова нещо. Никога не беше набирала на компютъра разказ, който сама е написала. Стомахът й се беше свил. Започна със заглавието: „Пясъчни замъци“.

* * *

— Мислиш ли, че ще спечеля? — попита Ейми една седмица по-късно.

Разказът вече беше написан на компютъра, редактиран и готов да бъде предаден на госпожа Хънтър и госпожа Маккомър в библиотеката.

— Разказът е страхотен — отвърна Лусинда.

— Но ще спечеля ли?

— Ако аз бях в комисията, щеше да спечелиш — добави Даян. — Написа прекрасен разказ и отлична поема. Бих ти дала първа награда.

— Момичета, момичета — престори се на ядосана Лусинда. — Колко пъти трябва да ви повтарям? Не е важно дали печелиш или губиш, а как възприемаш света!

— Никога не си го казвала — намръщи се Ейми.

— Напротив, все това повтаря — потвърди Даян, която люлееше Джулия в скута си. — Просто го казва с различни думи.

— Например?

— Обичайте се — каза Даян. — Прощавайте на хората, които не са ви приятни.

— На Бъди? Никога — отсече Ейми.

— Тогава той ще те държи като затворничка завинаги — отвърна Лусинда.

— У-у-у — изтръпна тя. — Бъди да ме държи като затворничка… По-скоро бих яла буболечки. Но дори и така да е, не разчитай, че ще му простя.

— Майка ти хареса ли разказа? — попита Даян.

— Не го е чела — смутено изрече Ейми.

— Дли-и-и — обади се Джулия.

Даян се протегна и хвана ръката на дъщеря си. Лусинда видя как поставя пръстите на Джулия около показалеца си и се опитва да ги задържи там. Джулия отпусна ръката си, а Даян опита пак. „Понякога Даян е толкова упорита“ — помисли си възрастната жена.

Дали си даваше сметка, като заговориха за прошка, че все още е обзета от лоши чувства към Тим? Този сън…

— Все още имам надежда, че ще спечеля — обади се Ейми. — Дори и да не го заслужавам.

— Га-а-а — каза Джулия.

— Даян, разказът наистина ли ти хареса?

— Даже много ми хареса.

— Радвам се — изрече момичето.

Лусинда преглътна. Запита се дали Даян е забелязала, че майката в разказа на Ейми прилича на нея.

— Гли-и-и — изписка Джулия.

— Виждаш ли? Джулия смята, че ще спечеля.

— Знаете ли какво. — Лусинда се загледа в двете момиченца и си спомни времето, когато и дъщеря й беше на тяхната възраст. — Няма значение дали ще спечелиш или не, ще ви взема билети за балета „Лешникотрошачката“.

— За балета „Лешникотрошачката“? — попита Ейми. — Този, който дават по телевизията всяка година по Коледа ли? За същия ли говориш?

— Мама ме заведе да го гледам — каза Даян.

Тя изглеждаше уморена, като че ли ежедневният страх й дойде множко днес.

— Това е едно от любимите ми неща, които някога сме правили заедно — призна Даян.

— А сега е твой ред да заведеш Ейми — заяви Лусинда.