Питър Лерангис
Змийско гнездо (27)

Глава 27

— Дан!… — каза Ейми, докато влачеше брат си по тревясалата пътека, наподобяваща тунел от лиани и корени. — Дан, остани буден!

Той стенеше. Ставаше му все по-зле.

Ейми едва забеляза входа. „Африканската къща“ на Грейс беше съвсем малка и приличаше по-скоро на купчина камъни и пръст, на пещера с красива резбована дървена врата.

— Няма да влизаме в ателието й — обясни професор Бардсли. — Отзад има малка къщичка, където тя живееше, когато идваше тук. Имам… ключ, по-скоро карта…

Професорът трепереше. Беше приземил самолета благополучно, но докато минаваше по пистата, беше закачил с крилото един ъгъл. Ейми виждаше, че той едва се държи на крака.

Не се предавай, помисли си тя. Не позволявай брат ми да умре.

Дан вече не можеше да ходи и се беше увесил на Нели и Ейми.

— Щ-щ-ще се о-о-оправиш — увери го сестра му.

Сама. Думата успя да се загнезди в мислите й. Откакто се помнеше, тя живееше с чувството, че е част от нещо, негова половинка. Винаги беше с Дан. Дан и Ейми. Като една дума.

ДаниЕйми.

ЕймииДан.

— Пристигнахме! — каза момичето и спря пред покрита с шинди малка къща със затворени капаци по прозорците, а професорът се зае да отключва.

Дан отново трепереше. Ръцете му бяха омотани в накиснати с умхлаба бели превръзки, но от червено лицето му ставаше жълто.

Нели го беше прегърнала през раменете.

— Изпада в токсичен шок — каза тя. — Побързайте!

Професорът отвори входната врата, която изщрака силно.

— Сложете го да седне! — нареди той. — Аз ще отида до аптечката.

Нели и Ейми вкараха Дан през вратата.

Ейми потрепери, толкова познато й се стори всичко. За стотна от секундата тя забеляза подробности, врязали се в паметта й: дантелени покривчици върху малки маси от тъмно дърво, чашки, наслагани така, сякаш Грейс щеше да се появи всеки момент от кухнята с кана чай, портрет на баба й, който Ейми й беше нарисувала в трети клас.

Двете с Нели сложиха Дан да седне на тапицираното с дамаска канапе.

— Ох… ох, ох, ох! — стенеше той.

Професор Бардсли дотича със спринцовка в едната ръка.

— Наистина ли се налага да му биете инжекция? — извика Ейми.

— Това е единственият начин да вкарам противоотровата в кръвта му — обясни мъжът.

Ейми се извърна, като държеше здраво брат си за ръката. Усети как той се вцепенява за миг, от устата му излезе тих стон — приличаше по-скоро на въздишка, отколкото на звук.

Накрая Дан се отпусна. Сърцето на Ейми се сви.

— Какво става? Да не би той…

Професор Бардсли избърса чело. То беше прорязано от дълбоки бръчки.

— Сега можем само да се молим.

— Благодаря за всичко — каза Нели.

Мъжът се усмихна уморено.

— Не ти, а аз трябва да ти благодаря. Ако трябваше аз да сменям курса…

Главата на Дан се търкулна на една страна. Устата му се раздвижи, но от нея не излезе и звук.

Професор Бардсли го пипна по челото.

— Трябва да се върна за малко при „Летящия лемур“. Както го оставих, пречи на другите самолети. Няма да се бавя. Веднага щом Дан се почувства добре, трябва да се махнем. Не можем да останем тук.

* * *

Професор Бардсли се забави повече, отколкото беше очаквала Ейми. Нели продължи да слага свежи компреси с умхлаба върху ръката на Дан, но той все не се възстановяваше. Кожата му беше изгорена лошо.

— Е-ейми — простена по едно време.

Тя изтича при него.

— Дан! Вече говориш!

— Хм — отвърна брат й. — Бележката на Чърчил… онази, която ни даде госпожа Тембека. Къде е?

— Май в задния ти джоб — отвърна сестра му.

— Искаш ли да ти я дам? — предложи Нели.

Дан изпъшка.

— Може ли… да ми сложиш още един компрес? Много те моля.

Нели отиде в банята, а Ейми продължи да оглежда стаята. Едва се сдържаше да не заплаче. Заради нея за малко Дан да умре. С гнева си тя беше разярила Изабел. И Иън беше изтикал Дан при витлото. После в „Летящия лемур“ се беше заяла с брат си и той беше забравил да внимава с отровата…

— Дан! — промълви тя. — Извинявай, че бях толкова припряна.

Момчето се усмихна едва-едва.

— Спаси ми живота — промълви то. — Вече ти простих. Ей, я провери онова пиано там.

В ъгъла беше сложен спинет с нотни листове отгоре — едва беше сместен. Ейми отиде и изсвири няколко акорда, но за съжаление малкото пиано не беше акордирано.

Ейми си спомни часовете в голямата къща в Масачузетс, където Грейс беше свирила на много по-хубаво пиано и беше учила Дан и Ейми текста на любимите й бродуейски мелодии.

— Е, кажи сега, че айподът може да се сравнява с това тук — беше повтаряла Грейс.

Наблизо имаше резбовано писалище, което с богатата си украса изобщо не си пасваше с изчистените линии на пианото. Ейми отвори едно чекмедже и подскочи — отвътре изпълзя космат паяк. Тя погледна през рамо, за да провери как е Дан. Брат й пишеше немощно нещо върху лист хартия.

Докато затваряше чекмеджето, Ейми забеляза бележниче, пъхнато много навътре. Извади го и прокара длани по меката кожена подвързия.

Бележникът беше запълнен със съвършения ситен почерк на Грейс, сякаш Ейми беше разгърнала писмо, писано преди ден. Всяка страница беше изпъстрена с бележки, главно пътни, между страниците бяха пъхнати пощенски картички от различни държави.

Ейми се зачете в страница с бележки от пътуване до Китай. Грейс изобщо не им беше споменавала, че е ходила там…

А и Х — сърцето на Ейми подскочи. Това със сигурност бяха Артър и Хоуп!

— Дан! — извика тя.

— Ейми… виж, виж — отвърна брат й.

Влачейки крака, той отиде при нея, стиснал в треперещата си ръка лист хартия.

— По-кротко, Херкулес — предупреди го Нели.

Дан сложи бележката на Чърчил върху писалището.

— Писмото… виж какво е написал в долния край.

— „Непрекъснатата черта ще изпълни желанието ти в писмото, ако вървиш надолу стъпка по стъпка“ — прочете на глас Ейми.

— Помниш ли какво казахме за непрекъснатата черта? — попита прегракнало брат й. — Погледни… Кръгчето, което е направил Чърчил — оградил е една буква, „К“. Горе, вляво! И така. „Ако вървиш надолу стъпка по стъпка“, ето тази част не ми беше ясна. — Дан трепна, когато Нели прихвана с лепенка компреса. — Ами ако тръгнем надолу… от първата буква? Стъпка по стъпка? Гледай сега!

— „Назованото тук… откритие“ — каза Дан. — Откритието, Ейми, всъщност е ключът към загадката. Бил е в писмото!

— „Ключът на Томас е умхлаба“ — прочете Ейми. — Изумително!

— Леле! — викна Нели. — Пък аз си мислех, че ключът са диамантите! Кабра също казаха, че са те. Не можете току-така да го отхвърлите. Ами съобщението, че ключът е „в земята при Шака“!

— Какво имаше в кутията, Нели? — попита Ейми. — Какво се наложи да вадим с нож? Какво расте навсякъде тук?

— Ключът, който търсехме, ми спаси живота! — възкликна Дан и пипна леко компреса с алое.

— Алое… — промълви Ейми. — През цялото време е било пред очите ни. Кабра явно не са разчели писмото на Чърчил. Ние може би сме първите, които успяхме.

Нели прихна.

— Браво, Госпожице Дракон!

Дан се отпусна уморено на канапето.

— Много сме добри, а — отбеляза той и върху лицето му грейна ведра усмивка. — Сега остава само да се досетим къде да отидем оттук.

Къщата потъна в мълчание.

Ейми обаче се беше взряла в написаното в бележника на Грейс.

— Хм, Дан… — започна тя. — Какво според теб означава това? „Писах на Дън Сяопин, който се съгласи да уреди посещение на А и Х, щом разбра, че и те като него са М.“

— Дън — този не беше ли лидер на Китай? — каза Нели.

— Ами А и Х… — повтори Дан. — Артър и Хоуп, мама и татко. Срещали са се с китайския лидер! Жестоко! Трябва да отидем там.

— Може би — отвърна Ейми. — Нека прочетем отново бележката. Дън се е съгласил да се срещне с тях, защото е разбрал, че и те като него са…

— „М“ — довърши Нели. — Какво означава „М“? Мандарин ли? О, чакайте…

Дан стана от канапето и закуцука към задния прозорец.

— Къде е професор Бардсли?

Препъна се в крака на пианото и залитна. Нели се спусна към него точно когато той се подпря на клавишите.

— Ох — извика момчето, а стаята се огласи от грозен звук.

Ейми изтича при него, още държеше бележника на Грейс.

— Толкова ли не можеш да седиш мирно?

— Бележникът… — намръщи се брат й. — Прочети още малко.

Ейми го разлисти чак до края, където имаше десетина празни страници, страници, които Грейс е щяла да запълни, ако не беше умряла.

Ейми зачете на глас последната страница, където беше написано нещо:

— Слушайте: „Днес съм натъжена, мисля си за скъпите ми А и Х, липсват ми много. Тежко ми е да слушам дори любимия Ди Ласо, защото ми напомня…“.

— Напомня ли? — повтори Нели. — Какво й напомня?

Дан гледаше с пепеляво лице пианото.

— О, не — пророни той.

Ейми изпадна в паника.

— Седни, Дан! Ти си много, много болен.

— Орландо ди Ласо… — прошепна момчето. — Човекът, по когото професор Бардсли е специалист. Защото харесва музиката му и така нататък. Виж.

Той взе от пианото няколко нотни листа и ги показа на Ейми и Нели.

Сестра му се взря в заглавието — сложно име на френски.

— Точно това изпяха хората на професора, след като разгромихме онези от клана Томас, нали?

— Той спомена, че Грейс го е обичала — отбеляза Нели.

— Грейс е написала, че тази музика й напомня нещо тъжно — каза Дан.

— Хм… не разбирам нищо — призна сестра му.

— Искаш да знаеш от кой клан сме, нали, Ейми? — попита Дан. — Би трябвало да е същият, от който са били мама и татко, нали?

— Да…

— А те, Ейми, са били М! Успели са да се срещнат с този китайски ръководител, защото са били М. И Грейс не е могла да гледа музиката, защото тя й е напомняла за тях. — Дан беше поруменял, пресипналият му глас беше станал по-силен. — Прочете ли нотния лист най-отгоре? Ама хубаво? Искаш ли да знаеш кои сме? Погледни третия ред!

Той доближи нотния лист до лицето й:

Mon Coeur se recommande a vous

от Орландо ди Ласо

Мадригал в четири части

Мадригал.

Ейми примига, окопити се и затвори бележника на Грейс.

Остави го на обратната страна върху масата и забеляза, че на задната корица е прикрепена снимка.

Артър и Хоуп, които изглеждаха млади и щастливи и бяха прегърнали изпит сериозен мъж.

Той беше облечен от глава до пети в черно.