Питър Лерангис
Змийско гнездо (23)

Глава 23

— Ейми, Нели, бягайте! — извика Дан.

Господин Малуси тичаше към него. Дан хукна към асегая, взе го и го запрати към една от стъклените стени. Копието прониза плетеницата от пълзящи растения и пръсна с оглушителен взрив стъклото.

Дан се втурна с бясна скорост към стената, като прескачаше растенията. Изхвърча през дупката и излезе от помещението.

В просторната зала в средата с лъкатушещите пътеки между залите цареше суматоха.

— Спрете го! — ревна господин Малуси.

Отляво.

Дан се огледа и хукна надясно, като стискаше здраво раницата. Сега вече Ейми и Нели тичаха към него.

— След мен! — викна момчето.

Всичко наоколо се огласи от силен трясък. Някъде горе замигаха ярки прожектори като при обявена тревога, които обкръжиха залите със стълбове ослепителна светлина. Дан чу от всички посоки звук от затварящи се врати.

— Асансьорът! — извика Нели.

Дан погледна нагоре. Вратата над асансьора се беше отворила и от другата сграда прииждаше поток от мъже в бели костюми.

— Не там — отсече момчето. — Елате. Ще отидем при външната стена и ще вървим покрай нея.

Заради гъстата плетеница от застъпващи се помещения стената беше най-доброто място, където да се скрият. Те се запромъкваха бавно покрай нея. В шумотевицата Дан чу отгоре пронизителен писък.

— Наведете се!

Те се снишиха, момчето обаче видя, че това е птица. Явно беше влязла през вратата на градинаря.

Вратата.

Къде ли беше? Дан се огледа трескаво. Ето я. Беше плътно затворена и беше много нависоко. До нея имаше клетка с метална решетка. Асансьор.

— След мен! — кресна Дан и се втурна към долния край на клетката.

Асансьорът беше спрял с отворена врата. Вътре имаше две счупени саксии и парчета маркуч за поливане.

— Качвайте се!

След като Нели и Ейми влязоха, Дан затвори вратата, завъртя ръчката и пусна асансьора. Той започна да се изкачва бавно над хаоса. Тримата се свиха до пода с пръст по него, за да не ги забележат онези от клана Томас, които пищяха долу и прииждаха на пълчища.

— Спрете ги! — чу се рев.

Ето че някой все пак ги беше видял. Най-неочаквано асансьорът спря.

— Дан! — изпищя Ейми.

В горния край вратата на асансьора се беше изкачила до изхода за стария склад. Пролуката беше достатъчно голяма, за да се промуши човек през нея. Дан отвори рязко вратата, после сви на фуния дланите си до устата.

— Ще се справим. Ти си първа, Ейми.

— Не мога да те оставя! — възрази сестра му.

— Побързай, докато не са свалили това нещо! — отсече момчето.

Повдигна я и тя се промуши през отвора.

— Ти си наред, малкият — рече Нели. — И не смей да спориш.

Тя го изтласка нагоре. Дан хвърли раницата, наведе се през пролуката и се пресегна да хване Нели. Двамата с Ейми я сграбчиха за ръцете и я затеглиха.

Асансьорът изскърца и потрепери. Заспуска се бавно надолу.

— Дърпайте! — изписка Нели.

Тя вече се беше промушила до кръста, но пространството се стесняваше.

Зад тях се появи мъж, който се пресегна към отвора. Подпря се с лакът на земята и притисна длан в тавана на асансьора.

Асансьорът простена, после спря. Непознатият сграбчи с другата си ръка Нели.

Дан се вцепени. Нямаше време да умува. Нямаше време да гледа.

— Хайде, дърпайте! — викна мъжът.

— Ооооо! — писна Нели и се свлече върху тревата.

Дан и Ейми залитнаха заедно с нея, а асансьорът се скри бързо.

— Ти ли си изпуснал това? — попита гърлен глас.

Дан се извърна към мъжа, който беше спасил Нели. Беше господин Бекисиса, който държеше кутията на Шака. Не се усмихваше.

* * *

— Къде я намери? — попита господин Бекисиса.

— Не съм искал да я открадна. Ще я върна — обеща Дан. — Можем… можем да се споразумеем.

— Тръгвайте всички с мен — рече мъжът. — Веднага.

Той затича надолу по хълма, по-далеч от входната врата на „Убулалу“.

Ейми нямаше намерение да тръгва след този мъж и да ходи… къде?

— Къде отива той? — попита момичето.

— Покана ли чакате? — каза господин Бекисиса.

— Хайде, идвайте — подкани Дан. — Кутията е у него.

След като тримата затичаха след господин Бекисиса, той извика:

— Никой досега не е преодолявал като вас охраната. Извадихте късмет. Казах им, че сте открили тайния подземен лабиринт. Това ще ги забави доста.

— Ама как така… значи вие… — подхвана Дан.

„Вътре имаме наш човек, но за да победиш тези хора, ти трябва цяла войска“… Ето какво им беше казал господин Мондли.

— Вие сте шпионин! — изстреля Дан.

Господин Бекисиса се движеше бързо.

— Бях… от клана Томас — обясни той задъхано. — А сега съм… какъвто съм се родил. Южноафриканец. Побързайте. Чакат ни още от нашите.

— Още от нашите ли? — учуди се Нели. — Как са разбрали?

— Побързайте! — подкани мъжът и се отправи надолу по склона, към гората.

Там към тях вървяха неколцина мъже и жени.

Дан забърза след него, Ейми и Нели направиха същото. Беше вперил очи в мъжа най-отпред. Позна веднага лицето, набраздено от бръчки и прорязано от дълъг белег, и сивкавозелените очи. С панталона в цвят каки и ризата с копченца на яката той изглеждаше много по-спретнат от предния път, когато се беше облякъл като амбулантен търговец.

„Трябва ли ви кола? Или такива смели младежи като вас могат да се оправят и сами в Южна Африка?“

— Ха! — възкликна Дан. — Вие сте мъжът от летището… онзи, който ни даде картичката!

Човекът бършеше потта по челото си.

— Какво се случи там горе, Бекисиса? — попита той припряно.

Господин Бекисиса вдигна кутията с широка усмивка.

— Децата са много умни.

Другият мъж го зяпна изумен.

— Мили боже, наистина ли сте намерили ключа към загадката, оставен от Чърчил?

— Благодарение на следата, която ни дадохте… — обясни Ейми. — Конституционният хълм…

— Да, и хълмът Чърч — отвърна отсечено и бързо мъжът. — Извинете, че подходих творчески към правописа — за поетична симетрия. Аз съм Робърт Бардсли, преподавател по музика. Това тук са моите студенти.

Той показа хората отзад, без да сваля очи от кутията.

Ейми ахна. Дан отметна глава и проследи погледа й към края на групата, където с грейнала усмивка стоеше високо кестеняво момче.

— Кърт! — възкликна с разширени очи Ейми. — Какво правиш тук?

— Понякога пея с класа на професор Бардсли. Той каза, че ще имаме занятие на открито. — Кърт излезе напред и премести поглед към господин Бекисиса, който стискаше задъхан кутията. Развълнуваната усмивка на момчето помръкна и върху лицето му се изписа угриженост, когато то се извърна отново към Ейми. — Добре ли си?

Професор Бардсли стовари ръка върху рамото му.

— Значи, деца, познавате Кърт? Добър певец… жалко само, че идва доста рядко от Емалалени. — Той се усмихна на ученика си и отново се извърна. — Ключът към загадката. Там вътре ли е?

Господин Бекисиса подаде кутията на Дан.

— Ще предоставя честта на брата и на сестрата. Но трябва да се скрием.

— Идвайте — подкани професор Бардсли. — Бързо.

Той се отправи към дърветата. Кърт стисна ръката на Ейми и тръгна в същата посока, следван по петите от Нели.

Но Дан стоеше като попарен. „Правете каквото правите, но не се приближавайте до дърветата.“

— Чакайте… не бива да ходим там! — кресна той. — Не помните ли какво ни предупреди господин Мондли?

— Сега не ни е до това — извика в отговор сестра му. — Тези хора сигурно познават района!

Дан се втурна надолу по хълма и настигна Нели, Ейми и Кърт, които тичаха с професор Бардсли.

— Кой ви гони? — попита Кърт, докато помагаше на Ейми да прескочи един паднал клон.

— Ще ти обясни после — отвърна запъхтяна Нели. — Значи Бекисиса не е истински Томас. А вие сте с него. Дошли сте да ни спасите. Знаете за трийсет и деветте ключа към загадката. И сте професор, който по една случайност се е залутал с хората си из гората.

Бардсли заговори бързо, като току поглеждаше през рамо.

— Повечето от нас са били навремето от клана Томас. Познаваме тренировъчните зали. Познаваме и хората от градчето, знаем и как кланът Томас ги експлоатира. Аз съм южноафриканец. Отдавна ми е дотегнало от експлоатация. — Той се усмихна. — Музиката е моя професия. Затова, и да не ви харесва, който се присъедини към съпротивата, трябва да се съгласи и да пее.

— Значи се казвате… Робърт — намеси се Ейми, след като заслизаха по един склон. — Госпожа Тембека от музея ни попита дали ни е пратил Робърт.

— С Уинифред сме стари приятели — поясни Робърт.

Зад тях екнаха викове. Дан се обърна. От сградата изхвърчаха хора от клана Томас, които се пръсваха на ветрило надолу по хълма.

Ейми изпадна в паника.

— Скрийте кутията! — извика тя.

— Вървете! — изкрещя господин Бекисиса.

Всички тръгнаха плътно един до друг: прескачаха храстите и газеха в калта. Дан стискаше кутията. Нямаше време да я скрие. Нямаше време да мисли.

Противниците им имаха огромно числено превъзходство.

— Дан — каза Ейми, докато тичаше до него. — Трябва да им върнем кутията!

— Ти да не си полудяла? — отвърна брат й.

— Тяхна е, Дан — настоя момичето. — Ние я откраднахме! Този ключ не е като другите. Откраднахме им го. Така ставаме точно толкова лоши, колкото и те.

— Бягайте, деца! — извика професор Бардсли.

Ейми и Кърт хукнаха между дърветата. Дан затича след тях, като се оглеждаше наляво-надясно.

Мондли беше предупредил, че има ловни капани. Но какво ли представляваха те? Метални челюсти? Окачени на дърветата клетки? И къде ли всъщност бяха?

Картата.

Дан спря рязко и отвори раницата. Извади навит на руло лист.

* * *

— Ей, хора! Спрете!

Дочули гласа на Дан, Ейми и Кърт се обърнаха. Той тичаше зачервен към тях.

— Изплъзнахме ли им се? — попита професор Бардсли.

— Кажете на хората си да спрат! — настоя момчето.

Професор Бардсли извика на другите, които започнаха да се обръщат учудено.

— В никакъв случай не бива да излизаме на поляната — настоя пак Дан и след като ги подмина тичешком, спря при последните дървета.

Другите се събраха зад него и загледаха окъпаното от слънце овално поле.

— Може и да звучи налудничаво — допълни момчето, — но ми се доверете. Трябва да заобиколим и да излезем от другата страна.

Студентите, въпреки че гледаха с недоверие, заобиколиха поляната и отидоха на отсрещната страна. Струпаха се зад храсталака, а короните на дърветата ги покриваха.

— Какво става? — попита Ейми.

Лицето на Дан беше съсредоточено и напрегнато — в нормалния живот това означаваше: „Чакам да видя дали Минди Блудорн ще забележи, че съм й лепнал на косата дъвка“, сега обаче такова изражение можеше да е породено от какво ли не.

— Слушайте всички! — викна момчето. — Онези от клана Томас настъпват към нас през гората отляво, от север. Започнете да вдигате шум… хайде!

— Това някаква стратегия ли е? — попита професор Бардсли.

— Просто го направете… моля ви! — отвърна Дан.

Ейми погледна Нели, лицето й беше пепеляво на цвят.

Един по един те започнаха да изпълняват без особено желание каквото им беше наредил Дан. Да викат, да пеят, да удрят с паднали клони по дърветата.

Ейми чу стъпки, гласове. Хората от клана Томас вървяха с тежка крачка през гората.

— Я стига, Дан, не можем просто да стоим тук — извика момичето.

Първите от клана Томас се появиха от дърветата. Сред тях беше господин Малуси. Кърт застана пред Ейми и започна да я изтласква назад.

— Виж ти! — възкликна господин Малуси с лице, сгърчено като от болка. — Предполагам, че това са Даниъл и Ейми Кахил. Би трябвало да се досетя. Изобщо не се държите както подобава на хора от клана Томас. Голям номер извъртяхте. Сега единственото, което се иска от вас, е да върнете кутията.

Не след дълго горният край на поляната се запълни от кикбоксьори, фехтовачи и мъже от охраната. Всички от клана Томас тръгнаха бавно към студентите на професор Бардсли, които продължаваха да стоят в отсрещния край на поляната.

— Направо не е за вярване — прошепна Дан. — Не трябваше да се случва точно това…

— Кое? Да умрем ли? — попита Нели.

— Те да стоят в края и да не излизат на поляната — извика момчето през рамо. — Започвайте да пеете! Пръснете се вдясно и вляво!

— Моля? — възкликна професор Бардсли.

— „Аз съм с вас, вие сте с мен“, ето тази песен — уточни момчето. — Трябва да ги заблудим. Да ги накараме да тръгнат през поляната!

Студентите се спогледаха объркано. Но Кърт пристъпи напред и запя с гърлен глас:

— „Аз съм с вас, вие сте с мен и всички сме заедно, всички сме заедно, всички сме заедно…“

Мъжете и жените кръстосаха ръце върху гърдите си, като се пресегнаха да хванат певците от двете си страни и да образуват жива верига. Гласовете им се извисиха към дърветата. Докато пееха, пристъпваха в ритъм надясно, покрай поляната.

— „Пейте с мен, аз ще пея с вас и докато вървим, всички ще пеем заедно. Тръгваме на поход към Претория, към Претория, към Претория…“

Мъжете от клана Томас спряха като заковани и се спогледаха притеснени. Ейми нямаше представа какво е намислил брат й, но и тя пееше с останалите.

— Готово — каза тихо Дан на професор Бардсли. — Обкръжете ги от всички посоки.

Мъжът го погледна така, сякаш той е полудял. После най-неочаквано лицето му се озари от усмивка.

— Ти си последовател на Шака…

Дан кимна.

— Биволски рога — някои остават на място, все едно са тялото на бивола, а другите…

Както пееха, студентите тръгнаха между дърветата и обкръжиха като голям юмрук хората от клана Томас.

Господин Малуси се огледа в двете посоки с усмивка, в която се долавяха и объркване, и развеселеност.

Но мъжете от клана Томас се бутаха и отстъпваха и накрая се събраха… и бавно тръгнаха към поляната.

— Не ми е до музикални антракти — подметна господин Малуси. — Не ми се занимава и да нападам глупави дечица. Вие обаче видяхте през какво обучение сме преминали. И ако не ми дадете незабавно кутията, си представяте какво ще се случи!

Хванати за ръце, хората на професор Бардсли стесняваха обръча. А мъжете от клана Томас се струпаха около господин Малуси в очакване на заповеди.

Дан си пое дълбоко въздух и стисна здраво кутията.

— Само през трупа ми — заяви той.

Господин Малуси сви рамене.

— Добре тогава, всички от клана Томас… Атака!