Питър Лерангис
Змийско гнездо (25)

Глава 25

Карачи.

Името се въртеше от дни в съзнанието на Ейми, сега обаче си оспорваше пространството с мисли за една слънчева усмивка и напевен глас, от които я побиваха тръпки.

В Сидни, докато се беше заканвала, че ще даде Ейми за храна на акулите, Изабел Кабра беше изброила местата, където момичето е ходило с Дан. Кой знае защо беше включила и град, където Ейми и Дан не бяха стъпвали: Карачи в Пакистан.

Ейми трябваше да се примири, че са приключили с Южна Африка. Щяха да сгрешат, ако останеха в страната. Семейство Холт още бяха някъде тук, при това им бяха много ядосани. Но от това не й олекна особено.

— Ще държим връзка — беше казал Кърт, преди да се разделят. — Надявам се да се срещнем отново.

Ейми също се надяваше. Но не го очакваше. Не очакваше друго, освен постоянни промени.

— Пътниците за полет 796 от Йоханесбург за Карачи да се явят за отвеждане до десет минути — съобщиха на терминала.

— Е, да тръгваме — подкани Дан.

Ейми прегърна професор Бардсли.

— Благодаря за помощта.

— Да, и за мелодиите, които ми разрешихте да кача на айпода — допълни не особено въодушевено Нели. — Изгарям от нетърпение да послушам ренесансова църковна музика.

— Едва ли ще успея да ви убедя да поостанете — отвърна професорът.

— Съжалявам — рече натъжена Ейми.

Професор Бардсли се държеше много мило с тях. Беше карал югото чак до Йоханесбург, за да могат Нели, Дан и Ейми да си отспят. Беше намерил храна за Саладин, беше им помогнал да си купят билети и дори беше предложил да ги плати.

— Знаем какво мислите за трийсет и деветте ключа, професор Бардсли. Но сме длъжни да продължим. Бяхме изправени пред предизвикателство и трябва да доведем нещата докрай.

— Ех, тази Грейс — прошепна професорът.

Лицето му се сбръчка и той намигна.

Ейми не очакваше да чуе точно това.

— Грейс ли?…

— Тя беше забележителна, мила, щедра жена — рече мъжът.

— Нима сте я познавали? — учуди се момичето.

— Тя май е познавала всички в Южна Африка — намеси се и Дан.

Професор Бардсли кимна усмихнат.

— Грейс имаше много приятели тук. Изненадвате ли се?

Ейми се усмихна. Бардсли явно беше свързан отдавна с трийсет и деветте ключа и с клана Томас. Познаваше Уинифред Тембека. Съвсем логично беше, разбира се, да е познавал и Грейс.

— Ще държим връзка, професоре.

— С Божията благословия — отговори той.

Ейми, Дан и Нели се извърнаха към хората, чакащи на опашка за проверка. Тя се придвижваше по-бързо, отколкото очакваха. След като минаха през скенера, те се насочиха към изходите за самолетите, но някакъв мустакат мъж им направи знак да отидат при един мотокар.

— Насам, ако обичате — подкани той.

— Не, благодаря — отказа Ейми. — Ще стигнем пеш.

Мъжът се приближи.

— Насам.

— Дай му бакшиш и му кажи да се маха — прошепна Дан.

— Тук не се дават бакшиши, приятелче — възрази Нели.

Непознатият побърза да препречи пътя на Дан. В дясната си ръка държеше ножче.

— Ама какво… — започна да се оглежда трескаво момчето.

Нели въздъхна тежко зад него.

— По-добре изпълнявай каквото ти казва. Веднага.

Ейми се разтрепери. Двамата с брат й се качиха отзад на мотокара, а Нели седна отпред до мъжа. Той се отдалечи от изходите, излезе през една задна врата и подкара по асфалта. Горе бръмчаха малки самолети, по пистата се придвижваха огромни товарни самолети.

Не след дълго мъжът зави зад един хангар. Ейми, Дан и Нели смятаха да се опитат да избягат.

Дан сръга сестра си. Тя го погледна и кимна едва доловимо. Мъжът свърна зад постройката.

Най-неочаквано Дан усети как му слагат на главата чувал.

— Ей! — викна той.

Ейми и Нели се разпищяха. Дан се опита да се изправи, но някой му изви ръцете зад гърба. Той почувства как му завързват китките с грубо въже и му запушват устата.

След миг го заблъскаха по гърба. Вървяха по цимент. Покрай тях мина самолет, който летеше ниско и от въздушната струя фланелката на Дан се повдигна.

Момчето долови, че го тикат през някаква врата. После две ръце го бутнаха да седне на стол. Дан чу как Ейми и Нели се давят от двете му страни — и на тях им бяха запушили устата.

— Един… двама… трима… всички са налице — заяви някой с глас, който се плъзна като киселина по гърба на Дан. — Хайде да се държим възпитано, искате ли?

Махнаха чувала от главата му и той видя пред себе си лицето на Изабел Кабра.

* * *

— Диаманти — каза Изабел Кабра, както си пилеше ноктите — изглеждаше много неуместно на пластмасовия стол. — Дойдохте в Южна Африка и разбрахте, че ключът към загадката са диамантите. Умни са, нали, деца?

— Дано не ви е било много… хм, трудно — изхили се Натали.

— Жалко, че е трябвало да се напрягате — продължи Иън, — можехме да ви кажем и ние.

Мустакатият мъж приклекна зад Ейми, Дан и Нели и им завърза краката за столовете. Изабел, Иън и Натали седяха с лице към тях в склад с циментов под. По рафтовете бяха наслагани какви ли не кутии, кашони, инструменти и резервни части. Зад главата на Иън имаше огромно очукано витло, оставено настрани върху машина с ремък.

Ейми се опита да се отскубне от въжетата. Изабел знаеше за ключа към загадката. Някак си ги беше проследила. Но Ейми вече не се изненадваше от нея. И не се страхуваше. Сега вече искаше да направи само едно.

Да се добере до тази жена.

— Откъде разбрахте? — промърмори Дан. — Това беше ключ, оставен от клана Томас.

— Чърчил, милички, е бил от клана Лусиан — прихна Изабел. — Преди един век е открил ключа на клана Томас. Нима сте смятали, че точно той е нямало да го намери?

— Ами да — започна да се подмазва Иън. — Добре го каза, мамо.

Изабел го стрелна с поглед и той млъкна.

— Е… щом вече знаете, защо сме тук? — попита Нели.

— Беше ми домъчняло за вас, милички — отвърна жената. — След онази ужасна среща с акулите, Ейми, за която се извинявам, сякаш се пробудих. Притеснявах се как сте със здравето.

— Когато подпали пожара, не се тревожеше особено за здравето ни, животно такова — тросна се Ейми.

Дан я изгледа, беше се вцепенил от страх.

Но Изабел поклати тъжно глава.

— Животно. Силна дума за човек, убил Ирина Спаска.

— Кой, аз ли съм я убила? Уби я ти — изкрещя момичето.

— Така ли! Хммм, вестниците твърдят друго — възрази Изабел. — Нали, деца?

— Да — потвърди Иън.

— Само това ли можеш да кажеш? — разфуча се майка му, после се извърна отново към Дан и Ейми. — Знаете ли, не е никак лесно да избягате. Издирват ви в много държави, за да ви вкарат в затвора. Там няма да ви хареса. Макар че сигурно се предава по наследство. Все пак господин и госпожа Нудълман бяха майстори.

Ейми усети как в гърлото й засяда буца.

— Поредната лъжа!

— О, колко драматично — усмихна се Изабел. — Виждам, името ти е познато.

— Какво искаш от нас? — подвикна Ейми.

Изабел се наведе към нея.

— Знам какво изпитваш към мен и не те виня. Но имам нужда от няколко добри млади мозъка. А вие, скъпи мои, имате нужда от нещо по-истинско. — Тя сви рамене. — От семейство.

Дан я погледна невярващо.

— Смяташ да ни осиновиш ли?

— Искате ли да ви засвидетелствам добрите си намерения? — Жената бръкна в чантата си и извади шишенце със зелена течност. — Ето.

— Децата ти го откраднаха от нас — каза Ейми. — В Париж!

— И аз искам да го споделя с вас — увери я Изабел. — Нямате представа колко важно е това за издирването на трийсет и деветте ключа. С него вие ще бъдете рамо до рамо с отбора победител. Помислете. Ние ще ви приобщим към семейство Кабра. А вие ще ни предоставите уменията и знанията си. Ще бъдете като брат и сестра на Иън и Натали.

Натали пребледня.

— Много те моля! Може би като далечни бедни братовчеди…

Ейми трябваше да впрегне всичките си сили, за да не прихне. Изабел беше намислила нещо, но ако говореше сериозно, наистина беше обезумяла.

Момичето срещна погледа й. Очите й бяха като на гущер, студени и безкръвни. Но колкото и безпомощна да се чувстваше, Ейми за пръв път не се страхуваше от тази жена. Да ги приобщят към семейство Кабра ли? Тя предпочиташе да умре сто пъти.

— Ейми! — усмихна се великодушно Изабел. — Знам, вероятно ти е нужно малко време, за да обмислиш тази изключителна възможност…

Тя отвърна на усмивката й.

— Не ми е нужно време — отговори мило Ейми. — Ще минем и без това.

Изабел трепна. Нели нададе гръмогласен смях.

— Ейми! — извика Дан.

— Така да бъде — тросна се Изабел. — Някои хора просто обичат да усложняват нещата. — Тя подаде шишенцето на сина си. — Иън!

Той се изправи несигурно. Остави шишенцето на рафта точно зад поставеното хоризонтално витло. Поспря за миг, сякаш за да вземе решение, после щракна един ключ на стената.

Витлото се завъртя. Започна да издава бучене, което бързо се превърна в тътен. Беше само на около метър от земята и от течението, което създаваше, навсякъде се разлетяха листове хартия.

Изабел махна към зеленото шишенце.

— Един по един! Елате и си пийнете — изчурулика тя.

Мустакатият мъж грабна облегалката на стола, на който седеше Дан. После го наклони към въртящото се витло.

И започна да го бута.