Питър Лерангис
Змийско гнездо (11)

Глава 11

Дан беше задрямал и когато отвори очи, югото беше спряло под едно дърво на билото на хълм. Долу имаше поле, на което неколцина мъже играеха футбол.

Момчето долепи език до небцето си. Върхът още го болеше, но сега поне езикът му не беше подпухнал.

— Оххх…

— Къде сме? — попита сънено Ейми.

— Спирка за обяд — отвърна Нели. — Точно преди Претория. По-нататък на пътя има магазин за хранителни стоки. Предлагам да скрием тук колата, да не би нашите приятели да дойдат да ни търсят.

— Ей, хора! — възкликна Дан, като гледаше някъде зад Ейми. — Дали това е каквото си мисля, че е?

Сестра му се обърна рязко. Нагоре по пътя към тях тромаво се изкачваше аленочервен пикап, който влачеше след себе си шлейф от бели пера.

— Какво търси тук? — учуди се Ейми. — Нали е на фермера с кокошарника, който хамърът унищожи?

— Освен ако онези от хамъра не са го отвлекли — уточни Дан.

— Идвайте!

Нели се качи бързо в югото и запали двигателя. Автомобилът се задави и запърпори. Нели завъртя още веднъж ключа, но двигателят угасна.

— Бягайте! — подкани Ейми.

Те хукнаха надолу към футболното игрище. Мъжете спряха да ритат топката и ги загледаха изумени. Хълмът зад игрището се издигаше към гъста горичка. Тримата лесно щяха да се скрият там.

Ейми се закатери точно зад Нели. Но когато двете излязоха на билото, Дан го нямаше с тях.

— Ама че… — подхвана Нели.

Дан разговаряше с един от мъжете на футболното игрище, като сочеше назад към пикапа. Човекът кимаше, другите играчи също се струпаха около тях.

— Дан! — понечи да извика Ейми, но Нели й запуши устата.

След миг Дан също затича нагоре по хълма.

— Тръгвайте! — подкани той. — Трябва да се скрием.

— Какво правеше там долу? — изсъска сестра му.

— Сега тичай, после ще говориш.

Дан се стрелна покрай тях и след като навлезе в гората, намери пътека по билото. Когато футболното игрище се показа отново, той се шмугна зад един храст.

— Ще изчакаме — обясни момчето. — Ако всичко върви добре, долу ще има страхотна битка. Ще заобиколим, ще се върнем при колата и ще пробваме отново.

Ейми и Нели приклекнаха от двете му страни. Долу на игрището футболният отбор беше наобиколил плътно петима души в пъстри, богато украсени африкански туники и със странни шапки с пера. Един от мъжете, явно капитанът на отбора, ръкомахаше разпалено.

След миг преследвачите на Ейми и Дан започнаха да смъкват туниките. Най-едрият пръв си махна шапката.

Тримата веднага познаха по щръкналата, подстригана на канадска ливада коса Айзенхауър Холт. А също олигавения питбул, който припкаше покрай страничната линия на игрището.

— Семейство Холт! — ахна Дан.

Сестра му го сграбчи за ръката.

— Точно така бяха облечени и когато ги видях в хамъра — бяха налягали по седалките. Явно си въобразяват, че са се дегизирали. Какво каза на играчите?

— Нещо като истината — отвърна момчето. — Че хората в пикапа са банда на лошите, които гонят невинни деца. А сега се пригответе да тръгваме.

Ейми погледна наляво, към пътеката, по която трябваше да минат, за да се върнат при колата. Поне петдесет метра щяха да се виждат отвсякъде.

Долу Айзенхауър крещеше на един от играчите. Блъскаше го. Но Хамилтън стоеше при страничната линия и се решеше пред джобно огледалце. Да е красив.

Слънцето се отразяваше в огледалото. Дан се дръпна, като прикри с длан лицето си.

— Ама че негодник.

Слънчевото зайче падна върху Нели.

— Ох! Много благодаря. Хайде да се махаме оттук!

— Чакайте — спря ги Ейми. — Струва ми се, че нарочно го насочва насам.

Дан се вцепени.

— Леле. Не мърдай, Нели. Той ни праща съобщение.

— Какво, какво? — не го разбра момичето.

— Точка, точка, точка, тире, тире, тире, точка, точка, точка — промърмори Дан. — SOS на морзовата азбука. Хамилтън ни праща съобщение на морзовата азбука! Както през Втората световна война! — Той извади от джоба си картичката с Шака и я подаде на Ейми. — Дръж я. Опитай се да уловиш слънчевите зайчета от огледалото. А аз ще запиша буквите.

— Знаеш морзовата азбука? — изуми се Нели.

— Аха — потвърди момчето.

Докато Дан извади химикалка и една обвивка от бонбон, зайчетата спряха. Но после се появиха отново, а Ейми хвана високо картичката.

Докато записваше, Дан нашепваше:

— Точка, тире, тире… тире, точка, точка, тире… точка, тире, точка… точка, тире, тире… точка… тире… точка… точка, тире, тире, точка… точка, тире… тире, тире, точка, точка… точка… тире… точка… точка, точка, точка… точка.

Най-неочаквано Хамилтън прибра огледалцето в джоба си и изтича на игрището. Играчите африканци започнаха да му говорят на нещо средно между английски и някакъв друг език.

— Какво каза? — попита Ейми.

Дан посочи какво е записал.

После прочете буквите:

— Вър вете пазе тесе? — учуди се той.

— Хм, аз съм глупава гувернантка — намеси се Нели, — но дали това не е „Вървете. Пазете се“?

Бърррр… трак-трак-трак.

Дочула звука, Ейми вдигна очи.

Жълтото юго беше спряло с трясък на поляна горе на билото, на двайсетина метра от тях. Прозорецът откъм волана беше целият в кал.

От колата първо се показа лъсната до блясък двуцветна официална обувка, която стъпи на земята, после изникна и светъл ленен панталон.

— Здравейте, любими племеннице и племеннико — поздрави Алистър Ох.