Питър Лерангис
Змийско гнездо (20)

Глава 20

КУЧЕТА ПАЗАЧИ

ЕЛЕКТРИЧЕСКИ ТОК

ВЪОРЪЖЕНА ОХРАНА! ВХОД ЗАБРАНЕН!!!

Дан зяпна табелата над заключената порта. Зад нея имаше покрита с плочи пътека отстрани с храсти. Тя водеше към шестоъгълна сграда без прозорци, построена от светъл мрамор, който, докато вървиш, сякаш променяше цвета си. От едната страна бучеше огромен климатик, а над входната врата имаше табела с името на фирмата „Убулалу Електроникс“.

— Много ободряващо, няма що — промърмори Нели.

— Според мен… господин Мондли е прав — каза Ейми. — По-добре да не ходим там.

— Как ще влезем? — попита Нели.

— Искаме ли да влизаме? — учуди се Ейми. — Ами ако са ни пратили за зелен хайвер? Все пак Чърчил е написал координатите преди повече от век. Не сме сигурни, че ония от клана Томас наистина са тук. Ами ако са се преместили?

Нели погледна скептично сградата.

— Това тук не ми прилича много на място, където ще дойдат от клана Томас — отбеляза тя.

Дан се позамисли. Чърчил беше дал координатите на ключ от загадката, оставен от клана Томас. От описанието на господин Мондли излизаше, че тези хора тук наистина са от клана. Но фирмите понякога бяха и враждебно настроени.

— Хайде да поогледаме — предложи той и тръгна да заобикаля сградата, — внимавайте в храстите.

— Защо? — попита Ейми.

— Намираме се в Южна Африка — отвърна брат й. — Родината на кобрите. Но не на красивите като Иън.

Той отиде от другата страна на постройката, където хълмът се спускаше полегато. От задната страна на сградата започваше грозна ръждясала конструкция, нещо като останки от стар склад. По него бяха наслагани множество слънчеви батерии, лъскави и сини. Складът беше с ограда от красиви бели колчета, които тръгваха от стената на по-голямата постройка долу на хълма. Един градинар отвори вратата на склада и се огледа предпазливо. Намръщи се и направи знак на тримата да си вървят. После се скри вътре.

— Тук се грижат за околната среда — отбеляза Ейми. — Отдолу стара постройка, отгоре — слънчеви батерии.

На оградата беше закачена табела на различни езици: „Вход забранен. Слънчеви батерии“.

— Е, стига толкова — обади се Нели. — Предлагам да се върнем в подножието на хълма, да си купим от местните хора малко мъниста, да пуснем някоя и друга шега за антилопите…

Но Дан се беше вторачил в нещо. Към по-голямата сграда беше прикрепен отвесен дървен стълб с ивица стъкло в средата. В затвореното пространство между оградата от колчета и слънчевите батерии бяха наслагани няколко такива стълба, които наподобяваха самотни кактуси или останките от по-стара ограда вътре в новата.

— Намират ли ти се монети, Ейми?

Тя извади от джоба си няколко индонезийски рупии, които подаде на брат си. Той се засили и ги запрати по старата сграда.

Бъъъз! Бъъъз! Бъъъз! Бъъъз!

Те заискриха и една по една паднаха на земята, а след тях останаха да се вият струйки дим.

— Леле! — изуми се Нели. — Какво направи?

— Невидима електрическа преграда — обясни Дан. — Минеш ли през нея, се опичаш. Явно я включва и изключва градинарят.

— Пазят слънчевите батерии, като пекат хора? — учуди се Ейми.

— Хайде, елате да им погостуваме на тези приятелчета — подкани Дан и хукна обратно към главния вход.

Сестра му го настигна при табелата с предупреждението.

— „Кучета пазачи… електрически ток.“ Кой е пръв?

— Сигурно има звънец — предположи Нели.

— Е, можеше да е и по-страшно — отбеляза Дан. — Тук поне не пише… — Той зърна с крайчеца на окото нещо сребристо, което се движеше из тревата. — Змия!

Ейми завъртя очи.

— Много смешно!

— Не, Ейми, виж, виж!

— Аз… аз…

Думите заседнаха на гърлото й. Още преди да е погледнала надолу, тя усети върху обувките си тежест. Когато сведе очи, ходилата й вече бяха затиснати от гънещото се зелено тяло на змия, дълга най-малко два метра. Движеше се бързо, с широко отворени очи.

— Мамба — спомни си Дан от часовете по биология. Единствено уроците за змиите го държаха буден в училище. — Не мърдай. Не си в опасност, докато главата й е на земята.

Ръцете на Ейми се разтрепериха. Тя пребледня като тебешир. Сега змията беше, кажи-речи, цялата върху ходилата й… опашката… почти не се виждаше…

Щрак!

Вратата на сградата се отвори широко. Ейми подскочи.

Змията изсъска разлютено, изду се отстрани и се надигна от тревата.

— Дан! — извика Ейми.

Към тях по покритата с плочи пътека забърза мъж. Беше с тъмна кожа и бе висок близо два метра, с шкембе, което копчетата на черната му риза едва удържаха. Лявата му вежда беше разцепена от белег, който минаваше по бузата и стигаше отстрани на брадичката. Мъжът ги погледна с кървясали очи. Носеше пушка в дясната си ръка.

Змията се издигна още по-нависоко, вече вперила очи в пазача. Щом мъжът се приближи, тя му се нахвърли.

С плавно движение пазачът вдигна с ръка една пръчка от земята. Мамбата заби с все сила зъби в нея. Мъжът хвърли спокойно пръчката с гърчещата се по нея змия надолу по хълма.

След това погледна Дан, Ейми и Нели. Гневът в очите му беше отстъпил място на недоумение.

— Какво обичате?

Върху значката беше написано името А. Бекисиса.

— С-с-справихте се страхотно — отбеляза Дан.

Мъжът се усмихна.

— Благодаря. Обърках се. Алармата се включи. Заради вас ли?

— Може би — отвърна момчето. — Май сме се изгубили.

— Ние… н-н-ние търсим р-р-родителите си — изпелтечи Ейми.

Дан простена наум.

Господин Бекисиса се засмя.

— Ужасно съжалявам. Сигурно ви е страх от пушката. Длъжен съм да я нося. Тук имаме чувствително, много скъпо оборудване. Все се намира някой, който се опитва да краде. Елате!

* * *

На Ейми никак не й хареса в сградата. Вътре беше просторно и чисто, с лъснати до блясък подове и колички с гумени колела, които сновяха напред-назад. Помещението беше разделено на работни кътове, в които някакви особняци се взираха в електронни таблици.

Господин Бекисиса ги помоли да извадят всичко от джобовете си — от съображения за сигурност, през цялото време се извиняваше. Предложи на Дан да изхвърли обвивките от бонбони. Разгледа множеството сгънати бележки и сувенирите на Ейми. Повъртя в ръцете си айпода на Нели. После отвори и раниците им.

Портмонето на Ирина.

Ейми се вцепени. Ако мъжът погледнеше в него, със сигурност щеше да се усъмни.

Но единственото, което той направи, бе да разбърка вещите им, после им върна раниците.

— Извинявайте, но тук страдат от мания за преследване — обясни господин Бекисиса. — И така. Къде са родителите ви?

— Ние май… подранили сме — избълва Дан. — Те ще дойдат след около час.

— В такъв случай ще ви разведа да поразгледате — предложи мъжът от охраната.

Той тръгна напред, а Дан промърмори:

— Електрическа преграда заради това тук?

— Мисля, че знам какво означава sangoma — обади се Нели. — Това място ти взима душата. Хоп, и готово.

Ейми мина покрай стена, до която бяха наредени кашони — зад тях имаше врата с малка табелка:

РАДИОАКТИВНОСТ. СЛУЖЕБЕН ВХОД

Очите й спряха върху вратата. Къде ли водеше?

Ейми отново си припомни разположението на помещението.

Слънчевите батерии. Старият склад.

Вратата се падаше приблизително откъм страната на външните постройки. Ейми погледна отново табелката.

Радиоактивност.

Виж ти! Слънчевата енергия не беше радиоактивна.

И обикновено не слагаха невидими прегради с ток с високо напрежение, които да ги пазят.

Момичето се промъкна по-близо. Върху вратата при бравата имаше лъскав правоъгълен панел. Изведнъж на Ейми й хрумна нещо и тя извади от раницата портмонето на Ирина. Прехвърли пластмасовите карти и накрая намери картата на Рейгън Холт. Доближи я внимателно до панела.

Светна екранче, на което пишеше:

ХОЛТ, Р.

ДОЛЕПИ ПРЪСТ ДО СЕНЗОРА