Питър Лерангис
Змийско гнездо (19)

Глава 19

— Не мога да се примиря, ако чуя, че някой завършва изречението с междуметие — заяви екскурзоводът в музея „Шака“ в Дърбан.

— Моля? — възкликна Дан.

Изобщо не му беше до такива неща. Предната нощ бяха пътували много дълго. След като бяха поспали няколко часа в Дърбан, най-големия град в провинция Квазулу-Натал, и бяха дошли в музея, Дан беше попитал само къде се намира тоалетната. А този тук му даваше уроци по граматика.

Екскурзоводът се усмихна.

— Нали се интересувате от Чърчил? Не знаете ли, че вашият кумир е известен и с мнението си за английския словоред? „Къде е тоалетната, а?“ Значи слагаш междуметие в края на изречението. Лошо, лошо!

— Хм, трябва да побързам, господин… — каза Дан.

— Коул — представи се мъжът. — Първата врата вдясно.

Преди да влезе в тоалетната, Дан за малко да се блъсне в старец с лице почти като череп.

— Извинявай, човече.

След като най-после се облекчи, Дан изхвърча от тоалетната. Старецът едва креташе и още не беше прекосил помещението.

— През годините все се намират хора, които питат как Чърчил е бил свързан с Шака Зулу — обясняваше господин Коул на Нели и Ейми. — Татко не обича много такива посетители — посочи той с ръка стареца.

— Е, няма как Чърчил да е роднина на Шака — изтъкна Ейми. — Роден е близо век след смъртта на Шака.

— Точно така — потвърди господин Коул. — Все го повтаряме на посетителите. После след посещение в музея изчезна един от най-ценните ни експонати — много голям щит, който е принадлежал на Шака. Точно тогава дежурен беше баща ми — и досега не може да си прости.

— Щитът, който са взели — подхвана Дан, като извади от джоба си картичката с Шака и я обърна към екскурзовода. — Така ли изглеждаше?

Господин Коул кимна.

— Много прилича на него.

— А тези хора… случайно да са били доста едри? — продължи момчето. — Едни такива шумни и важни?

Нямаше как да не забележи, че старецът е успял да се придвижи почти до тях. Беше се намръщил, а когато заговори, гласът му приличаше на задъхан шепот:

— Защо се интересувате от Чърчил? — попита той.

— Татко, много те моля, това са деца, а не крадци — усмихна се господин Коул така, сякаш се извиняваше. — Прадядо ми… дядото на баща ми се е познавал лично с Чърчил.

— Чърчил е бил подлец — отсече старецът. — Бил е обсебен от Шака. Затова е дошъл в Южна Африка. А не за да пише репортажи. Или да участва в битките. А за да научи за isipho.

Дан погледна предпазливо сестра си, после отново стареца — очите му се зачервяваха.

— Isipho ли?

— Нещо, което Шака е дал на европейците — поясни старецът. — Те са спасили с лекарствата си живота му, затова Шака е решил, че са магьосници. Но и те са търсели нещо. Нещо, което зулусите са имали. Нещо, което европейците са взели и са превърнали в отвара. Говори се, че то е направило Шака по-силен.

Ейми изрази с очи точно каквото си мислеше и Дан. Явно са били от рода Кахил.

— О-отвара ли? — попита момичето.

— Небивалици, разбира се — заяви старецът. — Но те твърдели, че Шака вероятно е от техните, от рода им. И той им е повярвал. Не е трябвало да се доверява на никого. Трябвало е да даде на Фин aniklwa!

— Много те моля, татко, не започвай пак — прекъсна го господин Коул. Докато го водеше към изложбата, сви рамене, сякаш се извинява, и каза на Дан: — Можете да разгледате.

* * *

— Кланът Томас! — възкликна Ейми, когато Нели подкара по магистралата. — Ето за кого говореше господин Коул.

— Тия тъпанари са разпитвали за Шака и за Чърчил — каза Нели. — Логично си е.

— И са откраднали щит, върху който по една случайност е имало герб на клана Томас — отбеляза Дан, забучил нос в биографията на Шака.

— Нали помните от какво недоволстваше господин Холт? — рече Ейми. — Че другите от клана Томас били намерили ключ към загадката и дрън-дрън-дрън. Мислех, че страда от мания за преследване, но може би е бил прав. Нищо чудно крадците, посетили музея, в крайна сметка да са намерили и ключа към загадката.

— Фин… така, ето го! — заяви Дан, като сочеше една страница в биографията на Шака. — Човекът, за когото говореше старецът — Хенри Франсис Фин. След една битка лекувал Шака и му дал оръжие. Той му бил много признателен и допуснал британците в царството на зулусите. После всичко тръгнало на зле. На много зле. След години Фин осмял Шака в някаква книга. Твърдял, че той е чудовище.

Ейми кимна.

— Англия се е опитала да превземе Южна Африка — главно заради диамантите.

— Точно така — съгласи се брат й. — Но и без европейските пушки Шака си е бил суперзвезда. Преди него племената са се обстрелвали с копия и са чакали. Лети, лети стрела, ей, я да пийнем по едно кафе. Шака обаче е казал, а, без тия, Хосе — е, може би не точно Хосе, а зулуският му еквивалент — късите копия са по-добри! С тях можеш да се доближиш до грозното лице на врага и хоп! Да го намушкаш. Оооох!

— Мислил ли си да станеш писател? — прекъсна го Нели.

— В книгата ти обяснено ли е какво е isipho? — попита Ейми.

— Не — поклати глава брат й.

— Дан… — започна Ейми, — Фин и другите европейци… те са казали на Шака, че е от същия род. Поне така твърди старецът. Ами ако Шака все пак е от рода Кахил? Не като произход, а заради нещо, което са разменили. Заради isipho.

* * *

Като се придържаше към указанията на Карлос, Нели излезе с автомобила от Дърбан и подкара на северозапад, към -29,086341/31,32817. Местността наоколо беше осеяна с малки селца с кръгли кирпичени колиби със сламени покриви. В едно от тях няколко мъже вкарваха добитъка зад паянтова дървена ограда. В друго Дан видя бригада, която правеше тухли от кал и ги струпваше на съвършени червеникавокафяви купчини. Наложи се Нели да завие рязко, за да заобиколи няколко жени, които вървяха покрай пътя и на главите си носеха клони колкото цяло дърво. Югото подмина и класна стая на открито с малки деца, които го погледнаха разсеяно — бяха не по-малко отегчени от децата в Щатите.

— Пътят не е открит — оповести Карлос. — Където е възможно, завий надясно.

Нели спря. Вдясно имаше гъмжило от хора, които кръжаха около одеяла с наслагани по тях дрехи, гердани, грънци и съдове с храна. Имаше и хора, които пееха и танцуваха, деца, които тичаха и си играеха, и старци, насядали като царе и царици, докато другите се суетяха да ги забавляват и да им носят храна. Повечето селяни бяха с дрехи, каквито носят хората на Запад, някои обаче се бяха издокарали с обработена телешка кожа, с обшити с мъниста роби и с пъстри пера.

— Уличен панаир — отбеляза Дан, — само че без улица.

— Sawubona! Добре дошли! — провикна се един от продавачите, младеж, облечен в нещо като леопардова кожа и с лента за глава от същия материал. Той посочи изобилието наоколо и произнесе с отсечен силен акцент, слабо наподобяващ британски: — Имаме мъниста, фигурки, храна! Елате! Аз се казвам Мондли — Мондли, на зулуски означава човек, който дава храна. А вие как се казвате?

— Дан — представи се момчето. — На американски това означава човек, който яде. Какъв е поводът?

— Денят на пенсионера! Всеки месец старците в селището получават пенсия. А ние си уважаваме старците. Затова ние празнуваме, а те пазаруват! — Мондли се засмя, след това протегна към Ейми богато украсена с мъниста пола. — За младата госпожица?

— Това по-скоро е… стилът на Нели — отвърна тя.

Нели обаче гледаше някъде в далечината.

— Ей, хора! Според Карлос трябва да отидем ето там.

Дан проследи погледа й. Зад панаира имаше полегато поле, което беше осеяно с остри скални образувания и нататък ставаше много стръмно. На билото в далечината пасеше стадо антилопи с дълги рога. На склона вляво имаше голяма гора. Но Нели гледаше широката ниска бяла постройка на билото.

— Там ли? — попита Мондли. — Сигурни ли сте? Мога ли да попитам какво ще правите там?

— Ама ние… проучваме културата на зулусите — обясни Дан.

Ейми го изгледа така, сякаш му казваше: „Ама че си смотан“.

— Е, в такъв случай останете при нас — покани ги Мондли. Сетне махна с ръка към хълма и се намръщи. — Хората, които са построили сградата там, не са зулуси.

— А какви са? — полюбопитства Дан.

Мъжът сви рамене.

— Бели, жълти, тъмнокожи… завод. Казаха, че щели да осигурят работа. Но който се хвана да работи там… се промени.

— Как така се промени? — попита Нели. — В какъв смисъл?

— Тайна — отвърна погнусен Мондли. — Не искат да ни кажат. Много важно. Заявиха, че нашите хора щели само да спечелят, но ние нещо не виждаме печалба. Някои от младежите и девойките изчезнаха. От фирмата обясниха, че ги били прехвърлили на друго място. Тайно.

Един от старците, който седеше на плажен стол наблизо, стана и дойде при тях. Беше бос и беше облечен в широка обикновена роба.

— Tokoloshe — каза той и посочи с треперещ пръст нагоре към хълма. — Tokoloshe!

— Извинете — рече Мондли, като кимна с уважение, после отведе мъжа обратно при стола, като му каза нещо на зулуски.

След като се върна, даде знак на Дан и Ейми да се отдръпнат малко встрани, в сянката на дърво с корона, която някой сякаш беше сплескал с великанска длан. Там им обясни:

— Опитваме се да накараме тези хора да се махнат оттук. Завършил съм университет, неколцина от нас работим с един човек от там. Засега не постигаме успех. — Той погледна към хълма. — Вътре имаме наш човек, но за да победиш тези хора, ти трябва цяла войска.

На Дан това не му хареса. Той погледна внушителната сграда и преглътна притеснен.

— Ако, хм… ако решим да се качим там, откъде е най-добре да тръгнем?

Мондли им показа да минат по стръмния склон с камъните по него.

— Не че ви насърчавам… но все пак не се отклонявайте от пътеката. Правете каквото правите, но не се приближавайте до дърветата. Там има ловни капани. — Той се отдръпна и извади изпод робата си лист хартия. — По професия съм картограф. На фирмата ми е възложено да състави карта на района. Още не сме приключили, но ще ви дам едно копие. За спомен.

— Благодаря — кимна Дан. — Един въпрос. Какво ни каза старецът?

— Той е sangoma, знахар — отговори Мондли. — Погледнат ли хълма, повечето хора виждат голяма компания. А той вижда друго. Tokoloshe.

— Toko… какво? — попита Ейми.

— Думата е непреводима — въздъхна мъжът. — Може би вярвате в душата? Tokoloshe я отнема. Краде я и тя не се завръща никога.