Питър Лерангис
Змийско гнездо (17)

Глава 17

— Ти да не си полудял?

Момчето се обърна рязко. Видя на фона на залязващото слънце силуета на Нели. Със сегашната си прическа тя приличаше на мъничък стегозавър с човешко тяло.

— Кърт намигна — обясни Дан. — Значи може.

— Ти наистина не си наред — заяви Нели. — Той намигна, защото харесва сестра ти. Ейми е взета за заложница от лудото шахматно страшилище на Южна Африка.

Дан погледна през рамо. Видя през прозореца как по-възрастният мъж говори нещо, докато готви на печката, а Ейми и Кърт са седнали да играят шах. Когато не гледаха шахматната дъска, се стрелкаха с очи.

— Прекарват си страхотно — каза Дан. — И Кърт преувеличаваше за рудника. Тези типове тук нарочно гледат да те изплашат заради застраховките.

— Знаеш ли изобщо какво означава това? — попита Нели.

— Не — призна си момчето. — Но този рудник си го има тук още от деветнайсети век, нали?

Нели се позамисли. После се пресегна, свали раницата и извади от нея фенерче.

— Вземи го. Но ако чуя да падне и едно-единствено камъче, те издърпвам, за да не пострадаш. Пъхни се в шахтата. Не падай. Ако откриеш надпис върху стената, ще ти помогна да го препишеш. А ако не откриеш нищо, край. Махаме се оттук. Ясно?

Дан грабна фенерчето.

— Супер си.

— Знам. А сега побързай.

Дан изтича при бараката и свърна бързо зад нея. В средата на оградения участък имаше широка дупка с прихваната към края й опърпана въжена стълба. Момчето преглътна притеснено.

— Тази стълба тук изглежда малко стара.

Нели също надзърна.

— Добре тогава, План Б. Надвесваш се и поглеждаш. Нищо повече. Аз ще те държа за краката. Побързай!

— Добре.

Дан застина за миг. Последния път, когато беше слизал в рудник в Кубър Пиди, Австралия, се беше натъкнал на отровни паяци и смъртоносна змия. Да не говорим пък за астмата.

Всъщност изобщо няма да влизаш в рудника, напомни си той. Само ще надзърнеш.

Той преглътна и застана на четири крака в края на дупката. Запали фенерчето точно когато Нели го стисна за глезените.

Дупката беше широка колкото да се побере сам човек. Стените й бяха лъскави, сякаш бяха покрити с шеллак. Въжената стълба изчезваше надолу в бездната и се полюшваше бавно от невидимо течение. Дан усети мирис на спарено и на гнилоч.

„Смрадливата дупка сред рудниците на Уитбанк, където се укрих…“, беше написал Чърчил.

— Какво виждаш? — изсъска Нели.

— Дръж ме здраво — каза момчето.

Каменните стени бяха груби и грапави, от другата страна стърчеше издадена скала. На Дан му се стори, че различава нещо като надпис, но се оказа, че това са камъчета, натрупали се върху тясна издатина.

— Чух някакъв звук — предупреди Нели. — Побързай.

Нищо.

Дан въздъхна тежко. Беше много тъмно, напрежението беше голямо.

— Връщай ме, Скоти^[1] — каза той.

Думите заседнаха на гърлото му. Сега фенерчето беше обърнато навътре и лъчът осветяваше стената точно под Дан.

И там, на около метър под него, се виждаха няколко реда, внимателно изсечени в скалата.

— Чакай! Намерих го! — викна момчето. — Смъкни ме още малко. Виждам нещо.

Нели се премести леко напред. Дан се спусна още по надълбоко в шахтата. От края й се посипаха камъчета, които западаха като градушка в трапа… и нищото. Дан така и не ги чу да удрят дъното.

Той присви очи и се пресегна с фенерчето, за да освети надписа върху стената. Беше му много трудно да го разчете.

Трябва да направя копие, като трия с молив по хартията. Така щеше да се получи.

— Издърпай ме! — каза той. След миг вече беше горе на ръба на дупката. — Слушай сега, Нели, трябва да се върна още веднъж, този път с лист хартия и молив. Там долу има надпис, но ще разбера какво пише на него само ако направя копие с молив върху хартия.

— Сега вече съм сигурна, че си луд — отсече тя.

— Мат! — екна в същото време откъм къщата гласът на Ейми, последван от смеха на стареца и от закачливия стон на Кърт.

— Имаме още няколко минути — отсъди Дан. — Кърт ще поиска реванш.

— Ти пък откъде знаеш?

— Такива сме си ние, момчетата!

Нели въздъхна. Бръкна в раницата на Дан и извади молив и бележник, от който откъсна един лист.

— Добре, но побързай.

Нямаше да бъде никак лесно той да се справи едновременно с фенерчето, молива и листа.

— Трябват ми резервни — каза момчето. — В случай че изпусна нещо.

С отчаяно изражение Нели откъсна няколко листа и намери и още два молива. Дан ги напъха в джоба на панталона си и стисна първия молив и лист.

Захапа фенерчето и изрече:

— Дофре, да фърфим.

Просна се по корем в края на дупката. Усети как пръстта потреперва и чу, че по стената долу се плъзгат още камъчета. Премести се наляво, докато не се хвана за твърда скала.

— Готофо! — съобщи Дан и се премести още малко.

— Чакай малко, в раницата ти има нещо лепкаво — спря го Нели. — Махам го от…

Най-неочаквано земята под Дан се срути във взрив от черна пръст. Той усети, че пропада шеметно в мрака и отвори уста в негласен писък.

* * *

— Готово!

— Ооооох! — Дан имаше чувството, че левият му крак всеки момент ще бъде изтръгнат от ставата.

Той висеше на него, а Нели го стискаше силно за глезена.

Дан размаха ръце. Моливът и хартията паднаха. Електрическото фенерче отскочи встрани и за миг хвърли около него дива светлина.

— Издърпвам те! — извика Нели.

Дан долепи инстинктивно длани до стената и затърси корен, нещо, за което да се закрепи — за всеки случай. Тук стената беше плътна, осеяна с малки пукнатини. Не. Не бяха пукнатини. Бяха букви, изсечени в камъка.

— Намерих го! — обяви Дан. — Намерих съобщението!

— Тежиш! — оплака се Нели.

— Една минута, Нели! Само една минута!

Той извади бързо от джоба си други лист и молив. Долепи хартията до камъка и започна да прокарва молива по нея.

Когато беше сигурен, че е направил копието, сгъна листа и го пъхна отново в джоба си.

— Готово… хайде!

— Ааааах! — задърпа Нели.

Дан усети, че започва да се изкачва. Бавно.

После усети тласък. Около него се посипа пръст, която му напълни косата и нали той беше с главата надолу, се напъха и в панталона му.

— Дърпай по-силно! — провикна се момчето. — Шахтата се срутва!

— Не мога по-силно!

Дан чу врява. Други гласове — на Ейми, на Кърт, на стареца.

Почувства как го изтеглят все по-нагоре. Опита се да се вкопчи в стената, но от най-лекия допир на пръстите му тя се ронеше, сипеше се на водопади от пръст.

— Ехааа! — екна гласът на Кърт и както кашляше, Дан се плъзна по горния ръб на отвора.

— Хххх… ххххх — дишаше той със свистене, все едно някой мачка в нощта хартия.

— Доведете го вътре — подкани старецът.

Астмата. Понякога, ако положението беше много напечено, симптомите не се проявяваха заради адреналина. Както в Сеул. Но астмата беше непредсказуема. И сега Дан имаше чувството, че някой е долепил до носа и устата му парче плат.

Усети, че го отнасят в къщата и го слагат на канапето.

— Сдъвчи това — подкани Кърт и му подаде нещо като кактус, прекършен, за да пусне сок.

Беше доста сладко и сочно на вкус. Дан се задави, но после се насили да го глътне. Ейми седя до брат си, докато той започна отново да диша спокойно.

И чак тогава избухна.

— Как е възможно да правиш такова нещо? — възкликна и погледна лошо Нели. — Ами ти… уж трябва да ни наглеждаш, а ти само даваш на Дан някакви тъпи идеи.

— Ама аз… — запелтечи момчето.

Ейми не го остави да каже и дума.

— Толкова ли не разбираш. Нямаме си никого, Дан! Само ние с теб сме.

— Аз… аз намерих съобщението, оставено от Чърчил! — обясни той.

— Какво? — смая се Кърт.

— Какво? — повтори Ейми.

Брат й се пресегна към задния си джоб и извади листа с копието, направено с молив.

— Беше върху стената на шахтата в рудника!

— На изоставената шахта — поправи го Кърт. — Огромна дупка от камъни и пръст, която се срутва.

— Която се срутва — повтори като ехо Ейми.

Кърт взе от перваза на прозореца мощен електрически фенер и освети с него участък хлътнала надолу пръст.

— И… и щях да си остана погребан там ли? — изуми се Дан.

— Не мисли за това, приятелю — рече другото момче. — Я да видим.

Дан погледна сестра си.

— Ще повториш ли каквото каза новият ти приятел?

Но още преди Ейми да е отговорила, Дан разгъна върху масата листа с копието на надписа, което беше направил с молива:

Дан го загледа, без да казва нищо — четеше го отново и отново наум.

— УЛСЧ… — рече Кърт.

— Уинстън Ленард Спенсър-Чърчил — уточни Ейми.

— Вие двамата сте страхотен отбор — отбеляза Дан.

И този път сестра му се изчерви. Старецът грееше.

— Вижте, моля ви се! А ние и не подозирахме, че се е укривал в тази шахта!

— Е, някои от нас подозираха — промълви Кърт. — Но… какво означава надписът? Звучи ужасно налудничаво. Като бълнуване на душевноболен.

— Така си е — съгласи се Нели. — Все пак човекът е седял затворен седмици наред в рудник. Всеки на негово място щеше да превърти.

Кърт прихна.

— „Мята ви прашка.“

Чърчил е превъртял. Душевноболен. Бълнуване на луд човек.

Дан направи единственото, което изглеждаше логично при тези обстоятелства.

— Ами да, прави сте — заяви той, както държеше листа. — Пълни небивалици. Хайде да забравим, че изобщо сме го виждали.

Под изумените погледи на сестра си и Нели той накъса тайното съобщение на малки парченца.